Преди да стане Хейвън, градът беше сменил четири други имена.

Като населено място историята му датира от 1816 г., когато е бил известен под името плантацията Монтвил, собственост на някой си Хю Крейн, който през 1813 г. закупил имота от управата на Масачусетс, към чиято територия по онова време принадлежал и Мейн. Самият Крейн бил лейтенант от войната за независимост.

Всъщност названието на плантацията Монтвил било иронично. През целия си живот бащата на Крейн така и не успял да отиде по-далеч от Доувър и си останал лоялен привърженик на торите дори и след откъсването на колониите от Англия. Починал като дванайсетия граф на Монтвил. При нормални обстоятелства Хю Крейн вероятно би станал тринайсетия граф, понеже бил най-големият син, само че вбесеният му баща го лишил от наследство. Без да се смущава кой знае колко от това, Крейн продължил живота си и с насмешка се представял ту за първия граф на централен Мейн, ту за безимотен херцог.

Земята, която Крейн наричал плантацията Монтвил, била някъде около двайсет и два хиляди акра. След официалната й регистрация тя се превърнала в сто деветдесет и третия град на масачусетската област Мейн. Крейн я закупил, защото изобилствала от дървен материал и се намирала едва на двайсетина мили от градчето Дери, откъдето трупите се пускали по реката към морето.

За този имот, който по-късно станал Хейвън, Хю Крейн платил всичко на всичко хиляда и осемстотин английски фунта. По онова време обаче това не била малка сума.

Когато през 1826 г. Хю Крейн се поминал, постоянното население на плантацията Монтвил наброявало сто и трима души, без да се броят временно пребиваващите дървосекачи, с които всяка година в продължение на шест-седем месеца броят на местните жители се удвоявал. Само че от тях никой не се задържал — дървосекачите предпочитали да харчат малкото припечелени пари в Дери, където и в крайна сметка се заселвали, щом станели твърде стари за работа в горите. А в онези времена „да си твърде стар за работа в горите“ означавало човек да е оставил след себе си своя двайсет и пети рожден ден.

Както и да е, около 1826 г. селището, което впоследствие станало градчето Хейвън, вече се разраствало покрай разкаляния коларски път, водещ на север към Дери и Бангор.

Именно това бил пътят (без значение как точно ще го наричаме, макар и по-късно превърнал се в добре известното шосе 9, познато под това име на всички, с изключение на най-възрастните заселници като Дейв Рътлидж), по който към края на всеки месец дървосекачите поемали към Дери, за да пръснат парите си по кръчми и жени. Това бил големият град, за който всички старателно пестели, но на тръгване почти нямало човек, дето първо да не се отбие в ханчето на Кудър за една-две бири за из път. Оборотът на заведението не бил голям, ала все пак приходите винаги надхвърляли разходите и то се развивало успешно. Отсреща пък имало бакалия, притежавана и стопанисвана от племенника на Хайрам Кудър, която, макар и в по-малка степен, също реализирала известни печалби. А през 1828 г. един братовчед на Хайрам Кудър отворил бръснарница с амбулаторна служба точно до бакалията. По онова време било нещо съвсем естествено човек да се отбие там и да види как на някой от трите бръснарски стола се е отпуснал дървосекач, когото подстригват и едновременно с това му шият раната на ръката, а върху клепачите му се мъдрят две големи пиявици, извадени от стъкленицата до кутията за пури, които бързо набъбват и почервеняват от изсмуканата кръв, за да предотвратят инфектирането на раната и да го предпазят от митичното заболяване, известно като „пъпка в мозъка“. Някъде около 1830 г. Джордж, братът на Хайрам Кудър, отворил в южния край на градчето хотел и магазин за хранителни стоки.

А през 1831 г. плантацията Монтвил вече се наричала Кудърсвил.

Това не било изненада за никого.

Името Кудърсвил се задържало чак до 1864 г., когато отново го променили — този път на Монтгомъри — в памет на Елис Монтгомъри, местен момък, загинал в битката при Гетисбърг, където според някои Съединените американски щати се запазили като съюз само благодарение на Двайсети полк от Мейн. Смяната на името била добра идея. Така или иначе две години преди това единственият жив представител на рода Кудър, старият и ненормален Албиън, банкрутирал и се самоубил.

В годините след Гражданската война щатът бил обзет от нова мания, необяснима като всички подобни явления. Получило се нещо като модата на кринолините и дългите бакенбарди, само че сега хората се впуснали да дават на малките градчета класически имена. Така в Мейн се появили Спарта, Картаген и Атина, а малко по-късно и Троя. През 1878 г. жителите на градчето почти единодушно решили отново да му променят името, този път от Монтгомъри на Илион. Това, разбира се, накарало майката на Елис Мотгомъри да избухне в сълзливи протести още там, на самото събрание в кметството, ала поради напредналата й възраст — тогава тя била на седемдесет и пет години, — тирадата й не прозвучала особено убедително. Все пак някои неофициални източници от онова време свидетелстват, че събралите се граждани я изслушали търпеливо, дори с известна доза вина и като нищо щели да отхвърлят току-що взетото решение (мнозина смятали, че госпожа Монтгомъри безспорно имала право в твърденията си, че четиринайсет години изобщо не са онзи „неувяхващ спомен в сърцата на бъдните поколения“, обещан на загиналия й син на церемонията по смяната на името от 4 юли 1864 г.), само дето за зла участ именно в този момент пикочният мехур на възрастната дама не издържал. Докато я извеждали от кметството, тя неуморно продължавала да сипе хули срещу неблагодарните простаци, които скоро щели да се каят за своето безразсъдство.

Това обаче не попречило Монтгомъри да стане Илион.

Така минали двайсет и две години.

По едно време в градчето се появил някакъв сектантски проповедник, който незнайно как прескочил Дери и предпочел да се засели в Илион. Той се представял под името Колсън, но Мъртъл Дюплиси, самоуката хроникьорка на Хейвън, решила, че истинското име на Колсън всъщност било Кудър и проповедникът се явявал незаконен син на Албиън Кудър.

Все едно, самоличността му тук не е от значение. По-важното е, че той скоро успял да спечели повечето от християните в градчето и да ги привлече към своето собствено самобитно тълкуване на въпросите на вярата, така че когато дошло време за прибиране на царевицата новият проповедник вече разполагал със солидно паство, за голямо разочарование на господин Хартли, който обслужвал духовните потребности на методистите от Илион и Троя, и на господин Кроуел, който пък се грижел за душите на баптистите от Илион, Троя, Етна и Юнити (тогавашните шегобийци упорито разпространявали слуха, че жилището на Емъри Кроуел му било предоставено от кметството на Троя, но хемороидите му били от Бога.) Както и да е, воплите и на двамата се оказали глас в пустиня, а паството на проповедника Колсън непрекъснато нараствало, докато онова почти вълшебно лято на 1900 г. се точело към края си. Прибраната реколта била нещо повече от рекордна: бедната и неособено плодородна земя на Нова Англия, обикновено стисната като прословутия дикенсов Скрудж, този път надминала и рога на изобилието. Господин Кроуел, онзи с Божите хемороиди, ставал все по-потиснат и мълчалив. Карал я така цели три години и накрая се обесил в избата на жилището си.

Новата евангелистка страст, която помитала Илион като холерна епидемия, докарала много безсънни нощи и на методисткия свещеник господин Хартли. По принцип методистите са може би най-сдържаните измежду всички вярващи християни и се вслушват не толкова в самата проповед, колкото в нейното вътрешно послание, а когато се молят, го правят в благопристойно мълчание, като смятат, че най-подходящото място за казване на амин е само след края на Отче наш и на малкото химни, неизпети от църковния хор. Да, но същите тези доскоро сдържани люде сега вече се държели безобразно. Още малко, викал си господин Хартли, и ще почнат да измъкват и змии от пазвите си. Всеки вторник, четвъртък и неделя сборищата в шатрата на новия проповедник, издигната край пътя за Дери, ставали все по-шумни, невъздържани и емоционално непредсказуеми. „Ако такива работи се вършеха в някоя панаирджийска палатка, всички щяха да ги сметнат за прояви на истерия — рекъл той веднъж на Фред Пери, църковен настоятел и близък негов приятел, с когото понякога вечер сядал на чашка шери в задната стаичка на църквата. — Но понеже това е шатрата на проповедника, значи може да се представи и като религиозен екстаз.“