Само дето не беше правилно да се каже разцепваща ушите музика. Тя разцепваше „главата“. Изобщо не бе дошла откъм ушите му. Беше се забила в главата му от онова проклето парче стомана в челото.
Той видя, че Андерсън отстъпи слепешком назад, вдигнала отбранително ръце. Изразът на нетърпение се бе превърнал в изненада, страх, объркване и болка.
Последното нещо беше, че главоболието му изчезна.
Напълно и до край.
Но кръвта от носа му не просто потече, а направо рукна неудържимо.
3
— Ето, вземи. Господи, Гард, добре ли си?
— Ще се оправя — рече Гардънър с глас, леко приглушен от носната й кърпичка. Той я сгъна надве и я постави върху носа си, като силно я притисна под него. Отметна глава назад и лигавият вкус на кръв започна да изпълва гърлото му. — Имал съм и по лоши кръвоизливи от сегашния. — Така беше… но много отдавна.
Те се бяха дръпнали назад с около десет крачки от ръба на ямата и седяха върху едно повалено дърво. Боби го гледаше с тревога.
— Господи, Гард, не съм предполагала, че може да се случи „такова“ нещо. Вярваш ми, нали?
— Да — каза Гардънър. Той не знаеше точно „какво“ бе очаквала Боби… ала наистина не беше това. — Ти чу ли музиката?
— Не може да се каже, че я „чух“. Хванах я непряко от главата ти. Направо щеше да ме разкъса.
— Така ли?
— Да. — Боби се засмя, малко несигурно. — Когато съм сред много хора, аз ги изключвам…
— Успяваш ли да го направиш? — Той махна кърпичката от носа си. Беше подгизнала от кръв — можеше да я стисне в шепата си и от нея да потече кръв на ручейче. Но струята най-после намаляваше… слава Богу. Гардънър хвърли кърпичката и откъсна парче плат от ризата си.
— Да — отговори Андерсън. — Е… не съвсем. Не мога да изключа мислите им „напълно“, но мога да ги приглуша до степен да звучат като… ами като слаб шепот в дълбините на съзнанието ми.
— Направо невероятно.
— Просто е „необходимо“ — мрачно поясни Андерсън. — Ако не можех да го правя, предполагам, че никога повече нямаше да изляза от тази проклета къща. В събота бях в Огъста и си пооткрехнах съзнанието да видя какво ще бъде усещането.
— И разбра.
— Да, приличаше на ураган, който вилнее в главата ми. И най-плашещото беше, колко ми бе трудно да затворя отново вратата.
— Тази врата… бариера… или каквото е… как я издигна?
Андерсън поклати глава.
— Мога да го обясня не повече от човек, който умее да си мърда ушите, ала сам не знае как го прави.
Тя си прочисти гърлото и погледна за миг към обувките си — кални работни обувки, видя Гардънър. Имаха вид, сякаш не бяха събувани от краката й често през последните две седмици.
Боби леко се усмихна. Усмивката й беше притеснена и същевременно болезнено комична — в този момент тя изглеждаше съвсем като старата Боби. Тази, която бе останала негов приятел, когато никой друг не искаше дори да го познава. Това беше погледът „е, хайде де“ на Боби — Гардънър го бе видял още първия път, когато я срещна — тя беше новак студент по английски, а той новак преподавател, апатично занимаващ се с дисертация, която вероятно още тогава знаеше, че никога няма да завърши. Махмурлия и изпълнен с раздразнителност, Гардънър бе попитал новата си група първокурсници какво представлява дателния падеж. Никой не предложи отговор и Гардънър тъкмо се бе гласял с голямо удоволствие да им натрие носовете, когато Андерсън, Робърта, ред 5, стол 3, вдигна ръка и направи опит. Стесняваше се… но отговори правилно. Не се изненада, когато се оказа, че единствено тя е изучавала латински в гимназията. Същата „е, хайде де“ усмивка, която виждаше сега, се бе появила върху лицето на Боби тогава и Гард усети как го залива вълна на обич. Дявол да го вземе, Боби бе изживяла трудни дни… но тя си „беше“ Боби. Нямаше спор по този въпрос.
— И без това повечето време държа бариерите пуснати — говореше тя. — Иначе е като да надзърташ през прозорците. Нали си спомняш, казах ти, че пощаджията ми, Полсън, има тайна връзка?
Гардънър кимна.
— Това не е нещо, което искам да знам. Или че някой беден нещастник е клептоман, или че друг пие тайно… как ти е носа?
— Кръвта спря. — Гардънър остави кървавото парче риза на земята, до кърпичката на Андерсън. — Значи държиш блокировките включени, а?
— Да. Независимо по какви причини — морални, етични или просто за да не оглушея от шума, държа ги включени. С теб ги изключих, защото не мога да проникна, дори когато се опитвам. „Действително“ опитах един, два пъти и, ако ми се сърдиш за това ще те разбера, но го направих само от любопитство, защото никой друг не е така… заключен.
— „Никой“ друг?
— Аха. Сигурно има някаква причина, нещо от рода на истински рядко срещана кръвна група. Може дори да е „точно“ това.
— Съжалявам, кръвната ми група е 0.
Андерсън се разсмя и стана.
— Имаш ли сили да се прибираме, Гард?
„Заради пластинката в главата ми е, Боби“. Той тъкмо щеше да го каже, когато, по някаква причина, реши да не го прави. „Пластинката в главата ми те държи отвън. Не знам откъде знам това, но е така.“
— Да, нищо ми няма — рече той. — Само дето бих пийнал
(„едно питие“)
едно кафе.
— Имаш го. Хайде.
4
Докато част от нея реагираше спрямо Гард с топлотата и искрените добри чувства, които винаги бе изпитвала към него, дори в най-лошите моменти, друга част от нея (част, която всъщност изобщо вече не беше Боби Андерсън) стоеше студено на една страна и внимателно наблюдаваше всичко. Преценяваше. Задаваше въпроси. И първият въпрос беше дали
(„те“)
действително искаше Гардънър да е наоколо. Тя
(„те“)
си бе мислила отначало, че сега всичките й проблеми ще се разрешат, Гард ще се присъедини към нея в копаенето и вече няма да е необходимо да свърши тази… мм, тази първа част… съвсем сама. Той беше прав за едно: опитът да свърши всичко сама едва не я бе убил. Но промяната, която бе очаквала да стане с него, не беше настъпила. Само този стряскащ кръвоизлив от носа.
„Той никога вече няма да го докосне, ако то кара носа му да кърви така. Няма да го докосне и със сигурност няма да влезе вътре.“
„Може да не се стигне дотам. В края на краищата Питър също не го беше пипал. Питър не искаше дори да се приближи и все пак окото му… и подмладяването…“
„Не е същото. Той е човек, не е някакво си старо гонче. И, трябва да го признаеш, Боби, като се изключат кръвта от носа и вълната от музика“, нямаше абсолютно никаква промяна.
„Нямаше «мигновена» промяна.“
„Дали е заради стоманената пластинка в главата?“
„Може би… но защо трябва подобно нещо да има такова значение?“
Онази студена част от Боби не знаеше; тя знаеше само че е възможно. Самият кораб излъчваше някаква огромна, почти вдъхваща живот сила; онези, които бяха пристигнали с него бяха мъртви, тя бе сигурна, че не е излъгала за това, но „самият кораб“ беше почти жив и излъчваше страхотно енергийно поле през металната си кожа… а тя знаеше, че обхватът на излъчването разширява по малко чадъра си с всеки нов освободен от нея сантиметър повърхност. Тази енергия се „бе“ свързала с Гард. Тогава… какво?
Беше някак преработена. Първо преработена и после изхвърлена в кратко, жестоко мощно радиоизлъчване.
„И така, какво да правя?“
Не знаеше, но това нямаше значение.
„Те“ щяха да й кажат.
Когато настъпеше моментът, „те“ щяха да й кажат.
Междувременно той щеше да погледа. Ех, само ако можеше да „прочете“ мислите му! Щеше да е толкова по-просто, ако можеше, майка му стара, да „прочете“ мислите му!
Един глас студено откликна: „Напий го. Тогава ще успееш да прочетеш мислите му. Ще го направиш без никакви усилия.“
5
Бяха дошли дотук с тракторчето, което изобщо не летеше, а си вървеше по земята съвсем както винаги — ала вместо с предишните рев и ръмжене на двигателя, сега то се движеше в пълна тишина, която беше някак призрачна.