— Защото имам такава мания — тросна се Ев, но после лицето му се набръчка в неподозирано сърдечна усмивка. — А човек трябва да се съобразява с маниите си, нали?

— Добре — каза Буч. — Предавам се. Осем часа. По твой маршрут, с твоя кола и с всичките ти мании. Сигурно съвсем съм полудял, та да стигна дотам да се водя по акъла ти.

— Утре по това време мисля, че ще ти стане много по-ясно какво значи да си полудял — рече Ев и побърза да се вмъкне във валианта, преди Дуган да му е задал следващия въпрос.

Буч обаче нямаше повече въпроси. Беше се навъсил като човек, който още през първия ден на своя престой в Ню Йорк е разтворил кесията си и е купил моста „Бруклин“, макар и нещо отвътре да му е казвало, че такава гигантска конструкция едва ли е за продан. „Никой не може да те измами, ако ти самият не го искаш“, мислеше си той. Навремето бе работил три години в Огъста като следовател по измами в особено големи размери и това бе първото нещо, на което го бяха научили. Вярно, старецът звучеше с някаква необичайна убедителност, ала Буч Дуган знаеше, че при него дори нямаше нужда от кой знае какво убеждаване: той направо се беше хвърлил слепешката и без да му мисли много. Обичаше Рут Маккосланд и след година-две вероятно щеше да събере достатъчно кураж, за да й предложи брак, а когато любимият умре, в сърцето на човек остава черна дупка, която може да се запълни с отказа да се повярва, че всичко това е резултат от нелепа и жестока случайност. Сто пъти по-добре е да си внушиш — дори и само за миг, — че истинската причина е нещо осезаемо, от което може да се потърси отговорност. Така дупката става по-малка. Това са истини, които ги знае и последният глупак.

Дуган въздъхна тежко и бавно тръгна към управлението. Изведнъж се почувства много по-остарял, отколкото бе всъщност.

А Ев отиде право в болницата и прекара остатъка от деня край леглото на Хили. Към три часа взе хартия и написа две бележки. Едната я остави на масичката до него и я затисна с вазата, защото през отворения прозорец полъхваше лек ветрец и можеше да я отнесе, а другата, която беше по-дълга, той сгъна старателно и я пъхна в джоба си. После стана и излезе.

Качи се в колата и подкара към промишлената зона на Дери, където спря пред някакво магазинче за медицинска техника, на чиято врата пишеше: „Специализирани доставки на дихателни апарати и самоспасители от респираторен тип“.

Той поговори с продавача и му обясни какво търси. Човекът помисли малко и го посъветва да провери в Бангор, където имало магазин за водолазни принадлежности, но Ев възрази с думите, че стандартните бутилки със сгъстен въздух са много тежки, а на него му трябвало нещо леко и портативно. Те размениха още няколко думи, след което Ев подписа типов договор за вземане под наем на медицинска апаратура за срок от трийсет и шест часа и си тръгна с някакъв странен пакет в ръце. Продавачът го изпрати до вратата и постоя там, като замислено се чешеше по темето.

Медицинската сестра видя бележката до главата на Хили и я прочете.

„Хили,“

„Известно време няма да бъда при тебе, но искам да ти кажа, че скоро ще се оправиш, а ако успея да помогна това да стане по-бързо, от мене няма да има по-щастлив дядо на света. Убеден съм, че Дейвид е още жив и че не ти си виновен за изчезването му. Обичам те, Хили. Надявам се да не отсъствам дълго.“

„Дядо ти“

Само че той така и не видя повече Хили Браун.

От девет сутринта нататък в Хейвън започнаха да пристигат външните хора, които бяха познавали Рут Маккосланд и с които тя по едно или друго време бе работила. Скоро след това по главната улица почти не можеше да се намери свободно място за паркиране. В „Хейвън Лънч“ кипеше трескава дейност. Бийч непрекъснато получаваше поръчки за яйца, бекон, наденици и пържени картофи. Конгресменът Бренан не дойде, но изпрати близък сътрудник. „Трябваше лично да дойдеш, Джо“, рече си Бийч с ехидна усмивчица. „Тъкмо да понаучиш някои нови трикове как да управляваш страната по-добре“.

Денят се случи ясен и слънчев, все едно че беше краят на септември, а не юли. Небето синееше, без да е много горещо, дори подухваше умерен западен ветрец. В Хейвън отново имаше непознати и градът пак ги посрещаше с хубаво време. Скоро обаче всичко това щеше да се промени, безмълвно говореха помежду си местните жители. Не след дълго щяха да се отърват завинаги от външните натрапници.

Но днешният ден, както вече казахме, беше разкошен: типично за Нова Англия лятно време, тъкмо каквото търсят туристите. Ден за хора с голям апетит. Повечето от новодошлите побързаха да си поръчат обилни закуски, но Бийч забеляза, че чиниите им се връщаха почти недокоснати. Натрапниците сякаш загубиха апетит, блясъкът в очите им изчезна и те придобиха някакъв болнав вид.

Заведението беше претъпкано, ала разговорите нещо не вървяха.

„Сигурно въздухът на китното ни градче не ви допада, приятели“, помисли Бийч и си представи как влиза в склада за продукти, където под купчина покривки за маси бе скрил онова устройство, с което се отърва от двете любопитни ченгета. После взема смъртоносната базука и зеленият пламък за миг прочиства цялата проклета пасмина от ресторанта.

Не, не… Не сега… Скоро всичко това няма да има никакво значение. Може би най-много още един месец…

Той погледна чинията с недоядената закуска, която се канеше да почисти и забеляза паднал зъб сред остатъците от бъркани яйца.

„Томичукалата идват, приятелчета“, рече си Бийч. „Само че когато най-сетне дойдат, дори няма да почукат, а просто ще влязат заедно с вратата“.

Той се усмихна още по-широко и изхвърли зъба в кофата за боклук.

Когато искаше, Дуган можеше да не отронва нито дума, точно като днес. Старецът също мълчеше. Съгласно уговорката Дуган бе пристигнал на адреса на Ев Хилман в осем сутринта. До бордюра зад валианта стоеше джип чероки, на чиято задна седалка имаше чувал от зебло. Гърлото му бе пристегнато с канап.

— От Бангор ли нае този джип?

— От Дери.

— Доста скъпичко ти е излязло, предполагам.

— Не съвсем.

С това разговорът им свърши. След около час и половина стигнаха до разделителната линия между общините Албиън и Хейвън. „Ще използваме обиколни маршрути“, бе казал старецът вчера, ама изглежда се беше изразил прекалено деликатно. Буч работеше в тази част на Мейн от двайсет години и до днес смяташе, че познава района като петте си пръста, но се оказа, че се е заблуждавал. В сравнение със стария Хилман неговите знания изпъкнаха като доста повърхностни и бегли.

От разклона на магистралата те отбиха по шосе 69, после свърнаха към някакъв неидентифициран тесен асфалтов път, който премина в чакълена настилка и ги изведе на запад от Троя. Оттам тръгнаха по нещо като коларски път с трева между коловозите и накрая излязоха на полуизоставен черен път, който изглеждаше така, сякаш не е бил използван от 1950 г. насам.

— Имаш ли изобщо някаква представа къде отиваме? — високо попита Буч, за да надвика рева на джипа, който тъкмо се измъкваше с форсиран двигател от блатясала локва, пълна с прогнили стволове на дървета и изпод четирите му двигателни колела хвърчаха трески и кал.

Ев мълчаливо кимна. Беше се вкопчил във волана като стара плешива маймуна.

След известно време се спуснаха по почти непроходим горски сипей и поеха по друг черен път, който според Буч Дуган трябваше да е шосе 5 към Албиън. Невъзможното беше станало. Старецът направи тъкмо това, което бе обещал: заобиколиха Хейвън, без нито веднъж да навлязат в очертанията на градчето.

Ев спря джипа на около трийсет метра от табелата, отвъд която започваше община Хейвън. После изключи двигателя и спусна страничния прозорец. Отвън не се чуваше нито звук, освен тихото цъкане на изстиващия метал. На Дуган му се видя странно, че дори птиците ги нямаше никакви.