Той беше излязъл.

Взе да се издига под полегато наклонен ъгъл, след което се изправи в хоризонтално положение, чупейки дървета с неизвестната си, неузнаваема тежест. През въздуха се проточи смола на тънки кехлибарени нишки.

Корабът тръгна с бавна, тежка елегантност през горящия ден, прорязвайки откос сред върховете на дърветата като градинарска ножица, която подрязва жив плет. После увисна на място, като че ли чакаше нещо.

Сега подът под Гардънър също беше прозрачен; той сякаш седеше върху самия въздух и гледаше надолу към кълбящите се валма пушек, които се носеха откъм края на гората и изпълваха атмосферата.

Сега корабът бе напълно съживен… но бързо губеше сили.

Ръцете му се вкопчиха в слушалките.

„Дайте начална скорост“, помисли той. „Трябва да дръпнем това чудо.“

Гардънър се впи здраво в дълбините на съзнанието си и този път болката беше плътна, влакнеста и разболяваща.

„Авария“, мина му през ума. „Значи ето какво било усещането.“

Почувства рязко увеличаване на скоростта. Някаква ръка го просна върху пода, макар да не можеше да долови натоварването от няколко g; томичукалата очевидно бяха намерили начин да се справят с това.

Корабът не се наведе, той просто се издигна право нагоре във въздуха.

Вместо да закрие цялото небе, той закри само три-четвърти от него, после половината. Очертанията му се губеха в пушека, остроръбата му, сплавнометална реалност стана неясна и някак като насън.

Накрая изчезна сред пушека, оставяйки само замаяните, изстискани томичукала да се опитват да намерят къде са им краката, преди огънят да ги е погълнал. Остави томичукалата, поляната, навеса… и изкопа, като някаква черна дупка, от която е бил измъкнат огромен отровен зъб.

Гард лежеше на пода в командната кабина и гледаше нагоре. Докато наблюдаваше, опушеният, хромов вид на небето изчезна. То отново стана синьо — най-яркото, най-чисто синьо, което бе виждал през живота си.

„Разкошно“, се опита да каже той, но нито дума не излезе от устата му… нито дори звук. Гардънър преглътна кръвта и се закашля, без да отделя за миг очи от това великолепно небе.

Синьото му се задълбочи до индигово… после до пурпурно.

„Моля те не му позволявай да спре сега моля те…“

От пурпурно до черно.

И в тази чернота той видя първите твърди зрънца на звездите.

Клаксонът екна отново. Гардънър усети нов прилив на болка, щом корабът се дръпна от него и почувства как скоростта се увеличава при преминаването на по-висока предавка.

„Къде отиваме?“ помисли си несвързано той и тогава чернотата го обгърна, докато корабът продължаваше напред и нагоре, измъквайки се от земната атмосфера с лекотата, с която се бе освободил от прегръдката на земните недра, държали го толкова дълго в плен. „Къде сме…?“

Нагоре и нагоре, напред и напред — корабът се издигаше и Джим Гардънър, роден в Портланд, щат Мейн, летеше с него.

Той се носеше надолу през черните нива на безсъзнанието и малко преди да започне последното повръщане — повръщане, което дори не осъзна напълно — му се яви сън. Един толкова реален сън, че Гард се усмихваше, докато лежеше в центъра на мрака, заобиколен от космоса, а под него земята приличаше на огромно синьосиво топче за игра.

„Беше минал през всичко… някак си беше минал. Патриша Маккардъл се бе опитала да го пречупи, но това никога не й се бе удавало. Сега той пак се бе върнал в Хейвън и Боби изтича по стълбите от верандата и прекоси двора, за да го посрещне, а Питър лаеше и махаше с опашка, и Гард сграбчи Боби, и я прегърна, защото беше хубаво да си сред приятели, хубаво бе да си там, където ти е мястото… хубаво беше да имаш някое сигурно място, където да се върнеш.“

Върху прозрачния под на командната кабина, вече на повече от сто хиляди километра от земята, Джим Гардънър лежеше сред разширяваща се локва от собствената му кръв… и се усмихваше.

Повечето от тях загинаха в пожара.

Не всичките. Около стотина изобщо не бяха стигнали до поляната, преди корабът да се отдели от земята и да изчезне в небето. Някои, като Елт Баркър, който бе излетял от мотоциклета си, не стигнаха, защото бяха ранени или убити по пътя… капризите на войната. Други, като Ашли Рувъл и старата госпожица Тимс, която бе градският библиотекар във вторник и четвъртък, бяха просто твърде закъснели или прекалено бавни.

Нито пък всички от онези, които стигнаха до поляната, загинаха. Корабът се издигна в небето и ужасната, изсмукваща сила, която ги бе уловила в хватката си, се стопи преди огънят да е стигнал до поляната (макар че дотогава по нея падаха искри и много от по-малките дръвчета в източния й край вече горяха). Неколцина успяха да се завлекат и дотътрят до отсрещния край и да потънат в гората пред това разширяващо се, безмилостно ветрило. Разбира се, придвижването право на запад не беше от голяма полза за тези неколцина (между тях беше Розали Скехан, както и Франк Спрус и Руди Барфийлд, брат на покойния и доста прежалим Питс), защото в един момент щеше да им свърши годния за дишане въздух, въпреки преобладаващите ветрове. Затова бе необходимо първо да бягат на запад, а после да свърнат или на юг, или на север в усилията си да заобиколят пожара… отчаяна игра, където наказанието при загуба не беше отнемане на топката, а изгаряне до въглен в Индианската гора. Няколко души — не всички, но няколко души все пак успяха да го направят.

Повечето, обаче, загинаха на поляната, където Боби Андерсън и Джим Гардънър бяха работили толкова дълго и упорито — умряха на метри от онази празна дупка, в която нещо бе стояло заровено, а после се бе измъкнало.

Те бяха грубо използвани от сила, която беше много по-голяма, отколкото тяхната ранна, крехка фаза на „ставане“ би могла да понесе. Корабът бръкна в мрежата на умовете им, изсмука я и я използва, за да се подчини на слабите, но несъмнени заповеди на Командира, които бяха изразени в думите НАЧАЛНА СКОРОСТ, казани на органично-кибернетичните вериги на кораба. Думите НАЧАЛНА СКОРОСТ не фигурираха в речника на кораба, но идеята беше ясна.

Живите лежаха на земята, повечето в безсъзнание, някои силно замаяни. Няколко от тях седнаха, вкопчиха се в главите си и застенаха, без да забелязват искрите, които падаха наоколо. Други, помнещи опасността, която идваше от изток, се опитаха да станат и не успяха.

Един от онези, които успяха, беше Чип Маккосланд, който живееше на Дъгаут Роуд с незаконната си жена и около десетте си деца; преди два месеца и милион години Боби Андерсън бе ходила до Чип за още поставки за яйца, за да събере в тях своята разширяваща се колекция от батерии. Чип се завлече до средата на поляната като стар пияница и падна в празната яма. Той се запремята с писъци по целия път до дъното, където умря със счупен врат и разбит череп.

Другите, които схващаха опасността от пожара и евентуално биха могли да избягат, избраха да не го правят. „Ставането“ беше завършило. То бе завършило със заминаването на кораба. Смисълът на техния живот беше загубен. Затова те просто седяха и чакаха огънят да се погрижи за онова, което бе останало от тях.