„(да «станат» първи)“

да бъдат най-силните. Отсъстваше само Хейзъл, а от другите Бийч, Джо Съмърфийлд и Адли Маккийн никога не бяха влизали в бараката.

— Дай пушките — обърна се тя към Джъд. — Джо, помогни му. И помнете — никаква стрелба, освен ако не е крайно наложително. Не застрелвайте ченгето в никакъв случай.

Боби погледна към верандата и видя Гард, легнал по гръб. Устата му бе отворена, той спеше с неравно и мъчително хъркане. Очите й омекнаха. В Хейвън имаше твърде много хора — начело с Дик Алисън и Нют Берингър — които смятаха, че тя отдавна трябваше да се е отървала от Гард. Разбира се, никой не беше казал нищо на глас, ала тук, в градчето, вече нямаше нужда да се говори гласно. Боби чудесно съзнаваше, че ако сега застреля Гард, час по-късно щеше да се е събрала цяла рота доброволци, готови да го закопаят в земята. Не обичаха Гард, понеже пластинката в главата му го предпазваше от „ставането“ и правеше мозъка му почти непроницаем. Да, ама на нея той й помагаше. Дори нещо повече: простата истина беше, че тя продължаваше да го обича. Тази човешка черта все още не я бе напуснала.

А и всички трябваше да признаят, че пиян или не Гард винаги ги беше предупреждавал добросъвестно.

Джъд и Джо Съмърфийлд се върнаха, нарамили пушките: общо шест на брой, от различен калибър. Пет от тях Боби връчи на хора, на които можеше да има пълно доверие, а шестата — 22-и калибър — я даде на Бийч, защото той иначе щеше да мърмори, че не е получил оръжие.

Понеже се занимаваха с разпределението на пушките, никой не забеляза, че Гард бе леко отворил кръвясалите си очи и ги наблюдаваше. Никой не можа да разчете и мислите му: той се беше научил да ги крие.

— Да вървим — каза Боби. — И помнете: искам ченгето.

Всички тръгнаха заедно.

Ев и Буч стояха недалеч от ръба на нещо като неравен изкоп, с дължина около триста метра и ширина не повече от двайсет. Наблизо се виждаше старата полуизпотрошена камионетка на Боби Андерсън заедно с гигантското си приспособление за товарене на пръстта. В един навес от дървени трупи се търкаляха и други инструменти. Ев забеляза дърворезачка и бензинов трион, затънал в мръсни трици. Освен това в навеса имаше туби с бензин и голям варел, на който пишеше „НАФТА“. Отначало, когато Ев за първи път чу грохота на машините откъм гората, той си бе рекъл, че явно става дума за дърводобив, но сега разбра, че тук разкопаваха нещо.

Приличаше на някаква чудовищна сателитна антена, блеснала на слънцето.

Човек просто не можеше да си откъсне очите от нея. Гардънър и Боби бяха разчистили една част от терена и от земята се подаваха поне двайсетина метра от сребристия метален корпус. А ако бяха погледнали надолу в изкопа, Ев и Дуган щяха да видят още десетина метра лъскав метал.

Но и двамата не отидоха до самия ръб.

— Господи! — дрезгаво въздъхна Дуган. Той отново си беше поставил маската, а над ръба й сините му очи без малко щяха да изскочат. — Та това е космически кораб! Как мислиш, наш ли е или руски? Майка му стара, по-голям е и от „Куин Мери“… Не, не е на руснаците, не е…

Дуган млъкна. Въпреки кислорода главоболието му пак се връщаше.

Ев вдигна фотоапарата и направи седем снимки със скоростта, с която показалецът му можеше да натиска бутона. После отстъпи десетина крачки вляво и щракна още пет пъти, застанал до бензиновия трион.

— Мръдни малко вдясно — нареди той на Дуган.

— А?

— Иди надясно! Искам да те хвана в последните три кадъра, за перспектива.

— Не ща! — Дори и приглушаван от кислородната маска, в гласа му въпреки това се долавяха нотки на истерия.

— Само четири крачки, а?

Дуган неохотно направи четири съвсем малки крачки вдясно. Ев насочи фотоапарата — подарък от Брайънт и Мари по случай Деня на бащата — и изщрака последните три кадъра. Дуган беше много едър човек, но този кораб в земята го правеше да изглежда като пигмей.

— Готово — каза Ев и Дуган бързо се върна на предишното си място. Пристъпваше предпазливо и не откъсваше поглед от металния гигант.

А Ев се чудеше дали от снимките ще излезе нещо, защото през цялото време ръцете му силно трепереха. Пък и корабът — защото това положително беше космически кораб — вероятно излъчваше някаква радиация, която би могла да повреди филма.

„Но дори и снимките да са наред, нима някой ще им повярва? Та нали всяка събота децата ходят на кино и гледат какви ли не дивотии от типа на «Звездни войни».“

— Да се махаме — рече Дуган.

Ев изгледа още веднъж кораба, като се питаше да не би Дейвид да е някъде вътре, затворен и лутащ се изнемощял от глад по безкрайните му коридори или опитващ се да се промъкне през люкове, несъобразени с човешкия ръст. „Не… ако е там, той сигурно отдавна ще е умрял от глад и жажда…“

После напъха фотоапарата в джоба на панталона, върна се при Дуган и взе ракетния пистолет.

— Добре. Тъкмо мисля да…

Гласът му внезапно секна и Ев вдигна очи към джипа. Под дърветата стояха група мъже и една жена, част от тях въоръжени. Той ги познаваше всичките… или поне така си мислеше.

Боби тръгна надолу по склона към тях. Останалите я последваха.

— Здравей, Ев — рече Боби любезно.

Дуган вдигна пистолета, като отчаяно се питаше защо не си е взел собствения служебен колт.

— Стой — изкомандва той. Кислородната маска му изкривяваше гласа и го лишаваше от необходимия авторитет, затова я смъкна. — Хвърлете пушките. Всички сте арестувани.

— Не се занасяй, Буч — меко каза Нют Берингър.

— Гледай го ти! — изръмжа Бийч, а Дик Алисън го изгледа свирепо.

— Я по-добре си сложи маската, Буч — подкани го Адли Маккийн с ленива присмехулна усмивка. — Че току-виж си я загубил.

Дуган наистина бе почнал да се чувства замаян, още щом я махна. Положението му се влошаваше и от това, че чуваше шепота на мислите им. Той нахлузи отново маската. Чудеше се дали изобщо в бутилката има още кислород.

— Остави оръжието — нареди Боби. — И ти, Ев. Хвърли ракетния пистолет. Никой няма да ви стори нищо лошо.

— Къде е Дейвид? — пресипнало попита Ев. — Къде е Дейвид, кучко?

— Той е на Алтаир-4 заедно с Роби Робота и доктор Мобиус — изкиска се Кайл Арчинбърг. — Там е на пикник в информационното хранилище „Крел“.

— Млъквай — прекъсна го Боби.

Тя внезапно се почувства объркана и несигурна, засрамена от себе си. Кучка? Така ли я нарече старецът? Кучка? Прииска й се да му каже, че той нещо бърка: не тя е кучката. Кучка е сестра й Ан.

Пред очите й изскочи неясен образ: нещастието на стареца, нещастието на Гард, дори и нейното. Това й отвлече вниманието, от което се възползва Ев Хилман. Той вдигна ракетния пистолет и стреля. Ако Дуган бе опитал нещо такова, те без съмнение щяха да доловят намерението му, преди още да е помръднал, но със стареца беше различно.

Чу се някакво кухо фучене и Бийч Джърниган експлодира, обгърнат от ослепително бял пламък, после залитна назад, а пушката отхвръкна от ръцете му. Очите му лумнаха от горящия фосфор, след това се изцъклиха и се пръснаха във въздуха. Бузите му започнаха да се топят. Той отвори уста и размаха ръце, понеже високата температура направо раздираше и разкъсваше дробовете му. Цялото това нещо стана за миг.

Мъжете потръпнаха и отстъпиха с изкривени от ужас лица. В главите им ехтеше агонията на Бийч Джърниган.

— Хайде! — кресна Ев на Дуган и се втурна към джипа.

Джъд Таркингтън направи плах опит да го спре, но Ев го прасна с нажежената цев на ракетния пистолет, разкъса му слепоочието и му строши носа. Джъд залитна, краката му се преплетоха и той се строполи на земята.

Бийч също беше паднал и гореше в прахта. Сбръчканата му и почерняла ръка немощно посегна към гърлото му, тялото му потръпна и замря.

Дуган се окопити и изтича след стареца, който вече се опитваше да отвори вратата на джипа.

Боби долови затихващите мисли на умиращия Бийч, заряза ги и се обърна тъкмо навреме, за да види как стареца и ченгето щяха всеки момент да се измъкнат.