(„можем да чакаме колкото искаме“)

(„ш-ш-шт ш-ш-шт заспивай“)

(„точно така заспивай и сънувай“)

(„сънувай неща и начини“)

(„начини да «станеш» начини да «станеш» начини“)

Рут се прибра вкъщи, заключи вратата, качи се на горния етаж и притисна лице във възглавницата.

„Сънувай начини да «станеш».“

Господи, как й се искаше да знае какво точно значи това.

„Ако тръгваш — тръгвай, ако оставаш трябва да се промениш“.

Длъжна беше да знае, защото каквото и да значеше и независимо дали го искаше или не, то й се случваше. Колкото и да му се съпротивляваше, тя също „ставаше“.

(„да Рут да“)

(„спи… сънувай… мисли… «ставай»“)

(„да Рут да“)

Тези мисли, шушнещи и далечни, я съпровождаха чак докато заспа, после се проточиха и изчезнаха в мрака. Легнала направо с дрехите си напряко на огромното легло, Рут потъна в дълбок сън.

Събуди се схваната, но с бистър и освежен ум. От главоболието й нямаше и следа. Срамният и някак унизително ненадеен мензис, появил се след три годишна пауза, когато тя мислеше, че окончателно си е отишъл, също беше престанал. За първи път от две седмици насам Рут се чувстваше съвсем наред. Възнамеряваше да вземе дълъг студен душ и после да разнищи цялата история докрай. Искаше да разбере дали да дири външна помощ и как точно да подходи, за да не я сметнат за луда. Беше се стремила цял живот да изгражда репутация на разумна и аргументирана личност, така че именно сега бе моментът да види, доколко ще повярват на думите й.

Рут започна да смъква изпомачканата от съня рокля, но пръстите й внезапно замръзнаха върху копчетата.

Езикът й неволно бе попаднал на празно място сред зъбите на долната челюст, дори нещо там леко я наболяваше. Тя бързо плъзна поглед по завивките на леглото и не след дълго откри падналия през нощта зъб. От този миг нищо вече не изглеждаше чак толкова просто, абсолютно нищичко.

Главоболието отново я връхлетя.

Юлските горещини в Хейвън нямаше да бъдат нищо в сравнение с предстоящия августовски зной, когато в продължение на цяла седмица температурите всеки Божи ден щяха да надхвърлят четирийсет и пет градуса, но засега и тази непрестанна задушна жега, особено в периода 12 — 19 юли, бе додеяла на всички в градчето.

Улиците направо трептяха от мараня, а прашните листа на дърветата висяха безсилни и отпуснати. От време на време застоялият въздух се огласяше от различни звуци, като особено се набиваше шумът от старата камионетка на Боби Андерсън, която сега бе преобразувана в земекопна машина, чийто рев изпълваше Хейвън почти непрекъснато през тези осем особено жарки дни от шест-седем километра разстояние. Всички знаеха, че там, в старата ферма на Франк Гарик, става нещо важно — важно за цялото градче, — ала никой не го споменаваше гласно, както се мълчеше и за факта, че от това бе полудял най-близкият съсед на Боби — Джъстин Хърд. Той майстореше разни неща, което бе част от неговото „ставане“, но понеже съвсем загуби разсъдъка си, някои от тях можеха да се окажат доста опасни. Имаше например едно устройство за генериране на хармонични вълни в земната кора, които бяха в състояние да предизвикат толкова мощно земетресение, че половината от източната част на щата като нищо щеше да хлътне в Атлантическия океан.

Това нещо Джъстин го бе направил, за да прогони от леговищата им проклетите диви зайци и мармоти, които му изпояждаха лехите с марули. „Този път здравата ще ги разтърся тези мръсни малки копеленца“, мислеше си той.

Един ден обаче Бийч Джърниган отиде на фермата му, тъкмо когато Джъстин брануваше на другия край на полето (всъщност той разораваше дванайсет акра с пшеница и едновременно с това, плувнал в пот и дръпнал устни назад в някаква неизменна маниакална гримаса, се притесняваше за трите си лехи марули), и тайно задигна устройството му, което бе сглобено от разни непотребни чаркове от стереокасетофони и усилватели. Когато Джъстин на връщане установеше кражбата, той вероятно щеше да реши, че това е дело на мръсните зайци и мармоти, и щеше да седне да го сглобява отново, но Бийч или някой друг по-късно пак щяха да го откраднат. А при малко късмет следващия път Джъстин би могъл да реши да направи нещо друго, не толкова опасно.

Всеки ден слънцето изгряваше на небето с цвят на блед порцелан и после сякаш увисваше от покрива на света. Бездомните песове се събираха на рехавата сянка под надвисналата стряха отзад на „Хейвън Лънч“ и се излежаваха с провесени езици, без дори да ги е грижа за бълхите. Улиците пустееха, само от време на време профучаваше по някоя кола на път към Дери или Бангор, но и те не бяха много, понеже по платената магистрала им излизаше по-бързо.

Всички преминаващи през градчето обаче неизменно установяваха необяснимо и рязко подобряване на качеството на радиоприемането. По шосе 9 например един шофьор на камион, на когото магистралата I-95 бе омръзнала и той реши да заобиколи през Хейвън, макар и да си удължаваше пътя с около час, с огромна изненада разбра, че рокпрограмата, която слушаше, идва чак от Чикаго. Двама старци пък, поели към Бар Харбър, попаднаха на станция с класическа музика от Флорида. Но цялото това странно и кристално чисто радиоприемане бързо заглъхваше след напускане на очертанията на Хейвън.

Измежду транзитно преминаващите имаше и такива, които изпитваха доста неприятни странични ефекти: предимно главоболие и гадене, понякога дори силно гадене. Според тях това се дължало на развалената от жегата храна в крайпътните заведения.

Едно малко момченце от Квебек, тръгнало с родителите си за Олд Орчард Бийч, загуби четири млечни зъба и то само за десет минути, докато комбито на баща му прекосяваше Хейвън. А майка му заяви на цветист френски, че никога не била виждала подобно нещо. После обясни на детето, че докато са спали в мотела е дошла добрата фея, взела му е зъбите (от които само един се е клател) и в замяна му е оставила монета от един долар.

Някакъв математик от Масачусетския технически институт, отиващ на двудневна конференция по цифрови кодове, изведнъж осъзна, че е на ръба на съвършено нова теория и философия на математиката. Лицето на горкия човек посивя и по тялото му изби студена пот, докато пред очите му със страховита яснота се разгръщаше концепцията за това как да се докаже, че всяко четно число над две е сума от две прости числа, а после същата теория да се приложи за разделяне на ъгъла на три равни части и дори…

Той спря, измъкна се от колата и повърна в канавката. След това се изправи с треперещи от слабост колене, но бе толкова развълнуван, че изобщо не забеляза изпадналия от устата му зъб. Ръцете му го сърбяха да докопа отнякъде парче тебешир и да изпълни въображаемата черна дъска със синуси и косинуси, а прегрелият му мозък се измъчваше от видения на Нобеловата награда. Постоя още малко, после се метна в колата и отново подкара към Ороно. Старата му таратайка субару изнемогваше под непосилната за нея скорост от над сто километра в час. Само че като стигна Хампдън над мечтите за величие вече се бе надвесил облак, а в Ороно от тях остана единствено неясен блясък и той си рече, че вероятно е прекарал някакъв топлинен шок, от който реално не беше нищо друго освен повръщането, чиято миризма още се усещаше по дрехите му. Но целия първи ден от конференцията математикът прекара някак бледен и замислен, без да разговаря с почти никого. Очевидно скърбеше за мимолетното видение.

Същата тази сутрин се разпадна и Мейбъл Нойс, както се туткаше в сутерена на антикварното си магазинче. Да се каже, че е загинала при злополука или поради собствена непредпазливост не би било коректно, защото и двете неща не описваха добре какво точно й се случи. Мейбъл нито се простреля в челото, докато чистеше старинен пистолет, нито си напъха пръста в електрическия контакт, а просто се разложи на молекули и изчезна. Всичко стана бързо и спретнато: за миг проблесна синкава светлина и от нея не остана нищо, освен парче димяща презрамка от сутиен и някакво апаратче на вид като уред за лъскане на сребърни прибори. Това бе и истинското му предназначение. Според Мейбъл така се опростяваше едно много неприятно и досадно занимание и тя дори се чудеше как досега не се е сетила да изнамери такава машинка, след като никъде не се продаваха, а устройството им беше толкова елементарно, че кой знае как онези дребосъци в Корея още не бяха започнали да заливат пазара с тях. И без това корейците произвеждаха какви ли не дивотии, да не говорим за другите жълтурчета — японците, дето май напоследък така се бяха надули, че просто явно не им се занимаваше с дреболии като тази. От известно време насам Мейбъл непрекъснато откриваше нови неща, които би могла да измайстори от залежалите битови уреди в магазинчето си. „Страхотни“ неща. Тя по цял ден се ровеше в каталозите си и за свое изумление откриваше за колко много изделия все още никой не се е досетил и какви блестящи възможности за забогатяване се очертаваха пред нея. Само че сега изглежда нещо бе объркала в опроводяването на уреда за лъскане на сребърни прибори, защото стана късо съединение и Мейбъл се разпадна и изчезна в зоната на здрача за по-малко от 0.0006 наносекунди.