Косата на Ханк се развя покрай ушите му, яката на ризата му изплющя като изстрел със заглушител, а боклукът по асфалта — хартийки от бонбони, празни цигарени кутии и няколко опаковки от чипс — полетяха към тази дупка като засмукани. Завихреният въздух се устреми към вакуума на другото място. Някои от боклуците дори профучаха между краката на Питс, но имаше и такива, които според Ханк, преминаха директно „през“ тялото му.

Внезапно Питс сякаш олекна като онези хартийки по паркинга и също като тях изчезна в дупката. След него полетя и списанието му, а страниците му се вееха като криле на прилепи. „Имаш късмет, путьо“, помисли Ханк. „Поне ще си четеш нещо там в снабдителната ти база“. Столът на Питс се преобърна и се понесе по асфалта, после се заклещи в отвора. Въздушните вихри около Ханк вече бяха силни като в аеродинамична тръба. Той се приведе към касетофона и сложи пръст върху стоп-бутона.

Само че тъкмо преди да го натисне до слуха му долетя слаб вик от онова, другото място. Ханк се огледа и си рече: „Не. Не е Питс“.

Викът се чу отново.

„— … Хили…“

Той смръщи вежди. Това определено беше детски глас, дори имаше нещо познато. Нещо…

„— … дядо-о-о! Искам да се върна вкъщи-и-и…“

В това време във въздуха се разнесе някакво неясно дрънчене и скърцане: витрината на магазина зад Ханк, която беше хлътнала от експлозията в кметството миналата неделя, се изду напред и гръмна като балон. Обля го порой от стъкла, но нито едно дори не го одраска.

„— … моля ти се-е-е… не мога да диша-а-ам…“

Подредените във формата на пирамида консерви фасул се разлетяха около Ханк, тъй като дупката ги засмука и тях в отворената от него друга реалност. По асфалта дращеха и пълзяха двукилограмови полиетиленови торби с изкуствен тор и пакети с дървени въглища за домакински скари.

„Трябва някак си да го спра това чудо“, помисли Ханк и сякаш в потвърждение на мислите му една консерва фасул го хлопна в тила, отскочи високо във въздуха и потъна във виолетовочерния отвор.

„— Хили-и-и…“

Ханк удари стоп-бутона. Вратата моментално изчезна, а откъм заклещения стол се чу сухо изпращяване и нещо го сряза по диагонал на две. Едната му половина остана да се търкаля на асфалта, а от другата нямаше нито следа.

Ранди Крьогер, германецът собственик на „Кудър“ още от края на петдесетте години, сграбчи Ханк и го извърна към себе си.

— Витрината, Бък — рече той. — Ще трябва да я платиш.

— Няма проблеми, Ранди — кимна Ханк като разсеяно потриваше цицината, която се оформяше на тила му.

Крьогер се огледа и посочи останките от стола.

— И това също — обяви той и си влезе в магазина.

Така свърши месец юли.

„Понеделник, 1 август:“

Джон Лиандро свърши разказа си, допи бирата и се обърна към Дейвид Брайт:

— Как мислиш, какво ще каже той?

Брайт се умълча. Двамата с Лиандро седяха в бар „Дар“, претенциозно и натруфено жалко заведение в Бангор, за което можеха да се кажат само две положителни неща — намираше се точно срещу редакцията на „Дейли Нюз“ и всеки понеделник бутилка хайнекен струваше едва долар и четвърт.

— Според мене ще те прати в Дери да си довършиш оная история за страницата с местни вести — отвърна Брайт. — А после може да те пита дали не е време да идеш на психиатър.

Лиандро придоби вид на човек, съсипан от живота. Все пак беше едва двайсет и четири годишен и последните му два материала — за изчезването (разбирай „предполагаемата насилствена смърт“) на двамата щатски полицаи и за самоубийството на трети — му бяха изострили апетита за горещи репортажи от мястото на събитието. В сравнение със среднощната динамика на следствието по издирване на телата на ченгетата, довършването на материалчето за някакъв си банкет на ветераните от войната в Дери му се струваше пълна досада. В момента просто му се занимаваше само с парещи истории. А на Брайт почти му стана мъчно за малкото кретенче. При него това бе основната беда: Лиандро си беше чиста проба кретен. Да си кретен на двайсет и четири години е донякъде допустимо, но Брайт не се съмняваше, че Джони Лиандро щеше да си остане кретен и на четирийсет и четири… на шейсет и четири, та дори и на осемдесет и четири, ако изобщо доживееше до такава преклонна възраст.

Идеята за дъртия кретен го изпълни с ужас, затова Брайт реши да поръча още бира.

— Шегувах се — рече той.

— Значи смяташ, че той ще ми позволи да разнищя онази история, така ли?

— Не.

— Но нали току-що каза…

— Казах, че се шегувам за психиатъра — търпеливо поясни Брайт. — Нищо друго.

„Той“ беше Питър Ренолт, завеждащ вътрешните новини. Дългогодишният опит отдавна бе научил Брайт, че именно тези редакционни шефове стояха най-близо до Дядо Господ и вероятно Джони Лиандро също щеше много скоро да го разбере. Репортерите предполагаха, а шефовете им като Питър Ренолт разполагаха.

— Да де, ама…

— Няма какво да разнищваш — добави Брайт.

Ако малцината посветени в Хейвън — онези, които бяха посетили бараката на Боби Андерсън — можеха да чуят следващите думи на Лиандро, то житейският му път със сигурност щеше да се скъси до само още няколко дни, даже часове.

— Искам да разнищя „Хейвън“ — заяви той и пресуши бирата си на три големи глътки. — Всичко почва оттам. Детето изчезва в Хейвън, жената умира в Хейвън, Роудс и Габънс не се връщат от Хейвън… Дуган се самоубива. Защо? Ами защото, пише, обичал онази жена, Маккосланд. Маккосланд от Хейвън.

— Забравяш милия дядка — рече Брайт. — Същият, дето обикаля наоколо и разправя, че внукът му бил жертва на конспирация. Очаквам го всеки момент да почне да шушука и за Фу Манчу, бели робини и тем подобни.

— За какво говориш? — драматично запита Лиандро. — „Какво става в Хейвън?“

— Говоря за коварния доктор — отвърна Брайт.

Бирата му най-сетне пристигна, ала вече не му се пиеше. Искаше да си ходи. Не трябваше да споменава проклетия старец, само мисълта за него го правеше неспокоен. Дядото безспорно беше чалнат, макар че в очите му имаше нещо особено…

— Какво?

— За доктор Фу Манчу. Ако видиш някъде Нейланд Смит, сигурно ще изкараш репортажа на века. — Брайт се приведе напред и прошепна дрезгаво: — Бели робини. А когато ти се обадят от „Ню Йорк Таймс“ гледай да не забравиш от кого си го чул за първи път.

— Не намирам шегите ти за остроумни, Дейвид.

„Осемдесет и четири годишен кретен“, пак си рече Брайт. „Представяш ли си?“

— Или това, например — продължи гласно той. — Мънички зелени човечета. Пришълците вече са тук, но никой не го забелязва. И изведнъж, хоп! Разкритията на младия репортер! Робърт Редфорд в ролята на Джон Лиандро. Вълнуващи епизоди от…

Барманът се приближи към тях и каза:

— Може ли малко по-тихо?

Вбесен, Лиандро скочи на крака и хвърли три долара на масата.

— Ще ти кажа нещо, Дейвид. Чувството ти за хумор е като на някой пубер!

— А може и двете — говореше Брайт като насън. — Фу Манчу и зелените човечета от космоса. Пъклен съюз, скрепен в самия ад. За всичко това знаеш само ти, Джони.

— Между другото, все ми е едно дали Ренолт ще ме пусне да направя репортерско разследване — рече Лиандро и на Брайт му стана ясно, че май е изопнал нервите му прекалено много: кретенчето беше посиняло от яд. — От другия петък излизам в отпуска, която мога да реша да прекарам в Хейвън. Ще си проведа частно разследване през свободното си време.

— Разбира се — съгласи се Брайт. Усещаше, че трябва да отстъпи, защото не след дълго Лиандро щеше да го удари, ама какво да прави като това момче вечно му подаваше реплики. — Без това Редфорд едва ли ще се навие да поеме ролята. А така той ще е сам срещу всички. Уха-а! Само гледай като идеш там да не си забравиш специалния часовник.

— Какъв часовник? — попита Лиандро. Ядът още си личеше по лицето му, ама и Брайт направо не можеше да се сдържа.

— Ами от онези, дето като ги побутнеш и почват да издават ултразвуков сигнал, който може да се чува само от супермени — рече Брайт и му показа на собствения си часовник, при което си поля панталоните с бира. — Дето викат би-бииииииииииип…