Излязоха от гората и минаха през края на градината. Андерсън паркира тракторчето на същото място, където се бе намирало тази сутрин.

Гардънър вдигна поглед към небето, което отново започваше да се заоблачава, и каза:

— По-добре го прибери в бараката, Боби.

— Нищо му няма — отвърна кратко тя. Пъхна ключовете в джоба си и се запъти към къщата. Гардънър погледна към бараката, тръгна след Боби, после пак погледна. На вратата й имаше огромен катинар. Още едно нововъведение. В гората изглежда беше пълно с такива.

„Какво държиш там вътре? Машина на времето, която се захранва с батерии? Какво си е скътала там Новата Подобрена Боби?“

Когато той влезе в къщата, Боби ровеше из хладилника. Накрая извади две бири.

— Сериозно ли говореше за кафето или предпочиташ една от тези?

— Какво ще кажеш да пийнем кока кола? — попита Гардънър. — Летящите чинии вървят по-добре с кола, това е моят девиз. — Той се разсмя доста налудничаво.

— Разбира се — съгласи се Боби, после замря по средата на движението, с което връщаше бирите в хладилника и посягаше към две бутилки кола. — Направих го, нали?

— А?

— Заведох те там и ти го показах. Кораба. Нали?

„Господи“, помисли Гардънър. „Боже Господи!“

За миг, застанала там с бутилките в ръце, тя приличаше на човек, страдащ от болестта на Алцхаймер.

— Да — потвърди Гардънър и усети как кожата му изстива. — Направи го.

— Добре — въздъхна с облекчение Боби. — И аз мислех, че съм го направила.

— Боби? Добре ли си?

— Естествено — заяви Андерсън и добави безцеремонно, сякаш ставаше дума за нещо без никакво или поне с много малко значение: — Просто не помня много от момента, в който напуснахме къщата, досега. Но предполагам, че това всъщност няма значение, нали? Ето ти колата, Гард. Да пием за живота по другите светове, какво ще кажеш?

И така те пиха за другите светове, а после Андерсън го попита какво смята да правят с космическия кораб, в който се бе спънала сред гората зад къщата си.

— „Ние“ няма да правим нищо. „Ти“ ще трябва да направиш нещо.

— Вече съм започнала, Гард — каза меко тя.

— Разбира се — малко сприхаво отвърна той, — само че аз говоря за някакво крайно решение. С радост бих ти дал съвет — ние впиянчените, съсипани поети сме страхотни в даването на всякакви съвети, — но „ти“ си тази, която трябва да направи нещо. Нещо малко по-важно от простото му изкопаване. Защото той е твой. Намира се в твоята земя и е твой.

Андерсън изглеждаше шокирана.

— Нали не мислиш наистина, че това нещо „принадлежи“ на някого? Само защото чичо Франк ми е оставил мястото в завещанието си? Защото той е имал неоспоримо право, стигащо назад във времето до част от кралския парцел, който крал Джордж III е прочистил от французите, а те преди това са прочистили от индианците? Господи, Гард, това нещо е било на петдесет милиона години, когато предшествениците на цялата проклета човешка раса са клечали на петите си из пещерите и са си чоплели носовете!

— Сигурен съм, че това е съвсем вярно — сухо се съгласи Гардънър, — но то не променя закона. Пък и смяташ ли да седнеш да ми разправяш, че не изпитваш чувство за собственост към него?

Андерсън доби разстроен и същевременно замислен вид.

— За собственост? Не… не бих казала. Изпитвам чувство за отговорност, а не за собственост.

— Добре, все едно какво е. И тъй като ме питаш за мнението ми, ще ти го дам. Обади се във военновъздушната база „Лаймстоун“. Кажи на който ти се обади, че си открила в земите си неидентифициран обект, приличен на някаква модерна летяща машина. В началото може да имаш известни проблеми, но ще успееш да ги убедиш. После…

Боби Андерсън се разсмя. Тя се смя дълго, силно и на глас. Смехът й беше искрен и в него нямаше нищо прикрито, ала въпреки това Гардънър се почувства страшно неловко. Боби се смя, докато по страните й потекоха сълзи. Той все повече настръхваше.

— Извинявай — рече тя, щом забеляза изражението му. — Просто не мога да повярвам, че чувам всичко това точно от теб. Разбираш ли… просто… — Боби пак избухна в смях. — Смаяна съм. Все едно някой баптистки проповедник да препоръчва пиенето като лек срещу похотта.

— Не разбирам за какво говориш.

— О, много добре разбираш. Слушам как човекът, който беше арестуван с пистолет в сака, човекът, който смята, че правителството няма да миряса, докато не светнем всички в тъмното като радиеви часовници, да ми разправя просто да се обадя на военновъздушните сили, за да цъфнат тук и да се заемат с извънземен космически кораб.

— Земята е твоя…

— Глупости, Гард! Моята земя е толкова уязвима за правото на американското правителство да отчуждава в полза на обществото, колкото и всяка друга. Правото му да отчуждава в полза на обществото е това, което строи магистралите.

— А понякога и атомните електроцентрали.

Боби отново седна и загледа Гардънър в настъпилата тишина.

— Помисли над това, което каза — кротко заговори тя. — Три дни след като направя подобно обаждане, нито земята, нито корабът ще бъдат вече „мои“. След шест дни целия имот ще бъде ограден с бодлива тел и на двайсет метра ще има часови. Шест „седмици“ по-късно, предполагам, осемдесет процента от населението на Хейвън ще бъде изхвърлено, изритано… или просто ще изчезне. Те могат да направят това, Гард. Знаеш го. Всичко се свежда дотам: ти искаш от мен да вдигна телефона и да се обадя на Даласката полиция.

— Боби…

— Да. Дотам се свежда всичко. Аз съм намерила чуждоземен космически кораб, а ти искаш да го предам на Даласката полиция. Мислиш ли, че те ще дойдат тук и ще кажат: „Моля ви, елате с нас във Вашингтон, г-це Андерсън, нашите шефове умират от нетърпение да чуят вашите идеи по този въпрос, не само защото вие сте собственик — е «бяхте» собственик — на земята, върху която е това нещо, но и защото нашите шефове «винаги» се консултират с авторите на уестърни преди да решат какво да правят с подобни неща. Освен това и президентът иска да наминете към Белия дом, за да чуе какво мислите. Пък и той желае да ви каже, колко много му е харесал романът ви «Коледа сред обсаден огън».“

Андерсън отметна глава назад и този път смехът й беше луд, истеричен и съвсем неестествен. Гардънър почти не забеляза. „Наистина“ ли си бе мислил, че те ще дойдат тук и ще се държат учтиво? При наличието на нещо с такъв огромен потенциал, какъвто беше случаят? Отговорът беше „не“. Те щяха да вземат земята. Щяха да изхвърлят него и Боби… но дори това нямаше да им се види достатъчно, за да се чувстват удобно. Възможно ли бе да ги натикат в някое място, кръстоска между съветски концлагер и тайна медицинска лаборатория? Всичко можеше да стане, единственото сигурно беше, че излизане оттам нямаше да има.

А нищо чудно и това да не се окажеше достатъчно… затова, моля, опечалените да не носят цветя. Тогава, и само тогава новите пазачи на кораба щяха да спят спокойно.

В края на краищата той не беше археологическа находка, като някоя ваза на етруските или гюлета, изровени от земята в района на древна военна битка, нали? Жената, която го бе открила, впоследствие беше успяла да захрани цялата си къща с батерии… и сега той бе готов да повярва, че макар новата скорост на тракторчето все още да не бе влязла в употреба, то скоро и това щеше да стане.

И какво, конкретно, щеше да го „накара“ да заработи? Микрочипове? Полупроводници? Не. „Боби“ беше добавеният допълнително елемент, Новата Подобрена Боби Андерсън. „Боби“. Или може би всеки, който се доближеше до нещото. А едно такова нещо… е, няма как да оставите обикновените граждани да имат достъп до него, не съм ли прав?

— Каквото и друго да представлява — промърмори Гардънър, — това проклето чудо трябва да е страхотен усилвател на разума. То те е превърнало в гений.

— Не. В учен идиот — тихо възрази Андерсън.

— Какво?

— Учен идиот. В „Пайнланд“ — щатската клиника за тежки случаи на умствена изостаналост — имат около половин дузина такива. Докато бях в колежа, две лета работих там по една изследователска програма. Имаше едно момче, което можеше да умножи наум две шестцифрени числа и да ти каже верния отговор за по-малко от пет секунди… но беше много вероятно в същото време и да се изпикае в гащите си. Имаше и друго дванайсетгодишно момче, с ненормално голяма глава — колкото спечелила награда тиква. То можеше да напише на машина съвършено безгрешен текст със скорост сто и шейсет думи в минута. Не можеше да говори, не можеше да чете, не можеше да „мисли“, но пишеше като ураган.