Обяснението беше просто. Фосфоресциращите циферблати на ръчните часовници светят и през деня, както и нощем, но човек просто не вижда блясъка им в ярката светлина. Остана малко изненадана, че е пропуснала да забележи зеления блясък в окото на Питър предишните нощи, но всъщност нямаше нищо чудно… в края на краищата бяха й необходими два дни дори за да осъзнае, че пердето се свива. И все пак… Етъридж се намираше съвсем „близо“, нали? Той влезе вътре с помощта на стария си офталмоскоп, докато преглеждаше окото на Питър.

И се съгласи с Андерсън, че пердето се свива… но не спомена никакъв блясък, зелен или друг.

„Може да го е видял и да е решил да не го забелязва. Както видя, че Питър изглежда по-млад и реши, че не е забелязал такова нещо. Защото не «искаше» да го забележи.“

Нещо в нея не харесваше новия ветеринарен лекар кой знае колко; предполагаше, че причината е силната й привързаност към стария Док Дагет и беше направила глупавото (но очевидно неизбежно) заключение, че Дагет винаги ще бъде на разположение, докато тя и Питър са тук. Но беше глупаво заради това да изпитва неприязън към заместника на стария човек, и дори ако Етъридж не бе успял (или беше отказал) да види очевидното подмладяване на Питър, това не променяше факта, че той изглеждаше напълно компетентен ветеринарен лекар.

Перде, което излъчва зелена светлина… не смяташе, че би подминал такова нещо.

Което я наведе на мисълта, че зелената светлина не е била там, за да бъде видяна от Етъридж.

Поне в началото.

Пък и цялата суматоха не бе започнала в началото, нали? Нито като влязоха. Нито по време на прегледа. Чак когато се готвеха да си тръгнат.

Дали окото на Питър не е започнало да излъчва тогава?

Андерсън сипа „Вкусни хапки“ в чинията на Питър и подложи лявата си ръка под струята в очакване да дойде топла вода, за да му ги накваси. Чакането ставаше все по-дълго. Бойлерът й беше бавен и неудобен, отдавна му бе минало времето. Андерсън смяташе да го сменя — и със сигурност ще трябва да го направи преди да се застуди времето, — но единственият водопроводчик в Хейвън и двете селца непосредствено на север и на юг от Хейвън, бе един доста неприятен човек на име Делбърт Чайлс, който винаги я гледаше сякаш знаеше как „точно“ би изглеждала без дрехи („не кой знае как“, казваха очите му, „но предполагам, че си струва едно ощипване“) и все искаше да знае дали Андерсън „пише някоя нова книга напоследък“. Чайлс обичаше да й казва, че той самият можел да бъде дяволски добър писател, но притежавал прекалено много енергия и „недостатъчно лепило по дъното на панталоните, нали разбираш“. Последният път, когато се бе принудила да го повика, беше по-миналата зима, като бликна от тръбите фонтан с температура минус няколко градуса. След като оправи повредата, той я попита дали иска „да излязат да се поразтъпчат“ някой път. Андерсън учтиво отказа и Чайлс й намигна като човек, достигнал до световната мъдрост и свел я до почти пълно безсмислие.

— Не знаеш какво изпускаш, сладурче — рече той.

„Съвсем сигурна съм, че знам, заради което и казах не“ бе дошло на устните й, но тя не каза нищо — колкото и да не го харесваше, знаеше, че някой път пак може да има нужда от Чайлс. Защо истински хубавите подмятания ти хрумват навреме в живота само в случаите, когато не дръзваш да ги използваш?

„Би могла да направиш нещо с този бойлер, Боби“, заяви един глас в главата й, глас, който не можа да идентифицира. Глас на „непознат“ в главата й? О, Боже, дали не трябва да извика ченгетата? „Но ти би могла“, продължи гласът. „Всичко, което трябва да направиш, е…“

Ала в този момент топлата вода дойде — леко топла поне — и тя забрави за бойлера. Разбърка „Вкусните хапки“, после ги сложи долу и загледа как Питър яде. Тези дни показваше много по-добър апетит.

„Трябва да му разгледам зъбите“, помисли тя. „Може би ще мога да го върна на «Питателна храна». Спестеното пени си е спечелено пени, а не може да се каже, че американската читателска публика чак е утъпкала път до вратата ти, драга. И…“

Точно кога бе „започнала“ врявата в клиниката?

Андерсън обмисли този въпрос внимателно. Не можеше да бъде напълно сигурна, но колкото повече мислеше за това, толкова повече й се струваше, че може да е било — не беше сигурна, но „можеше“ да е било — веднага след като доктор Етъридж приключи с прегледа на питъровото перде и остави офталмоскопа.

„Обърни внимание, Уотсън“, изведнъж заговори гласът на Шерлок Холмс с бързия, почти припрян речеви ритъм на Базил Ратбоун. „Окото свети. Не… не окото; «пердето» излъчва. Но Андерсън не забелязва това, макар че би трябвало. Етъридж не го забелязва, а той «със сигурност» е трябвало да го види. Можем ли да твърдим, че животните във ветеринарната клиника не са били разстроени преди пердето на Питър да започне да свети… докато — да продължим с теоретизирането — докато процесът на лечение не се е възобновил? Възможно ли е светенето да се вижда само, когато няма опасност да бъде забелязано? Ах, Уотсън, подобно предположение е толкова плашещо, колкото и недопустимо. Защото би означавало наличието на някакъв вид…“

…някакъв вид разум.

На Андерсън не й хареса накъде води всичко това и се опита да заглуши гласа с изпитания стар съвет: карай да върви.

Този път помогна.

За малко.

Андерсън искаше да излезе и да продължи да копае.

Предната част на мозъка й не одобряваше изобщо тази идея.

Предната част на мозъка й смяташе, че тази идея е чужда.

„Зарежи това чудо, Боби. Опасно е.“

Правилно.

„Между другото, Боби, как въздейства на «теб» това нещо?“

Никак, доколкото можеше да „види“. Но човек не може да види и какво причинява цигареният дим на дробовете му; затова и хората продължават да пушат. То можеше да разяжда черния й дроб, или да задръства камерите на сърцето й с холестерол, или да я прави безплодна. При цялата й неосведоменост костният й мозък можеше точно в този момент да произвежда като луд коварни бели кръвни телца. Защо да спираш с един обикновен подранил мензис, когато можеш да се сдобиеш с нещо така „наистина“ интересно като левкемия, Боби?

Въпреки това, тя искаше да отиде да копае.

Този порив, прост и първичен, нямаше нищо общо с предната част на мозъка й. Той се коренеше някъде много по-дълбоко навътре. Имаше всички белези на някаква физическа пристрастеност — към сол, някакъв вид пиене, хероин, цигари или кафе. Предната част на мозъка й държеше на логиката; тази друга част излизаше с почти несвързано, безапелационно нареждане: „Отиди да копаеш, Боби, всичко е наред, иди да копаеш, иди бе, майка му стара, защо пък да не покопаеш още малко, знаеш, че искаш да разбереш какво е това, затова иди да копаеш, докато «видиш» какво е, копай, копай, копай…“

Успяваше да изключи гласа само със съзнателно усилие на волята и петнайсет минути по-късно осъзнаваше, че отново слуша напевите му, като на някакъв делфийски оракул.

„Трябва да кажеш на някого какво си намерила.“

„На кого? На полицията? Тц. Няма да стане. Или…“

Или на кого?

Тя се намираше в градината и бясно плевеше… наркоман, на когото са спрели наркотика.

„…човек на властта“, завърши умът й.

Дясното й полукълбо се включи със саркастичния смях на Ан, който знаеше, че би последвал… но смехът нямаше тази власт, от която се бе опасявала. Както и много други от нейното поколение, Андерсън не залагаше прекомерно на идеята „остави властите да се оправят“. Недоверието й към начина, по който властите се оправяха с нещата, бе започнало още на дванайсет годишна възраст, в Ютика. Тя седеше на дивана в техния хол, с Ан от едната й страна и майка им от другата. Ядеше хамбургер и гледаше как даласката полиция охранява преминаването на Лий Харви Осуалд през подземен гараж. Имаше много представители на даласката полиция. Толкова много, всъщност, че телевизионният коментатор разправяше на страната как някой е застрелял Осуалд преди всички тези полицаи — всички тези хора на властта — да са изпитали изглежда и най-малкото съмнение, че изобщо нещо не е наред, а още по-малко какво е то.