— Кой е? Кой е там?

— Аз съм Гард, Боби.

Настъпи дълга пауза. По верандата изшумоляха стъпки.

Предпазливо:

— Гард? Наистина ли си ти?

— Да.

Той преодоля разстоянието до моравата по твърдите, бодливи камъчета на алеята. И зададе въпроса, заради който бе изминал целия този път и бе отложил собственото си самоубийство:

— Добре ли си, Боби?

Несигурността напусна гласа й, но Гард все още не можеше да я види ясно — слънцето отдавна се бе скрило зад дърветата и сенките бяха дебели. Той се запита къде ли е Питър.

— Добре съм — отвърна Боби, като че ли винаги бе изглеждала толкова ужасяващо слаба, като че ли винаги бе посрещала пристигащите на вратата й с остър, изпълнен със страх глас.

Тя слезе по стъпалата на верандата и се озова извън сянката, хвърляна от надвисналата отгоре стряха. Гардънър най-после успя да я види добре в пепелявата светлина на здрача. Завладяха го ужас и изумление.

Боби идваше към него, усмихната, очевидно щастлива да го види. Дънките й се развяваха и плющяха по тялото й, както и ризата; лицето й беше изпито, очите потънали дълбоко в орбитите, челото й бледо и някак прекалено широко, кожата опъната и блестяща. Несресаната й коса висеше покрай врата й и падаше върху раменете, наподобявайки изхвърлени върху плажа водорасли. Ризата беше закопчана накриво. Ципът на дънките й се бе смъкнал повече от половината. Тя миришеше на мърсотия, пот и… е, сякаш бе направила беля в гащите и после беше забравила да ги смени.

Изведнъж в съзнанието на Гард изникна ясна картина: снимка на Карън Карпентър, направена малко преди смъртта й, която бе настъпила вследствие на „anorexia nervosa“. Тя му беше приличала на снимката на жена, която вече е мъртва, но някак живее, жена, която е само усмихващи се зъби и излъчващи писък трескави очи. Боби изглеждаше така сега.

Сигурно бе загубила не повече от десет килограма — това беше всичко, което можеше да си „позволи“ да загуби и да остане на краката си, — но шокираният мозък на Гард продължаваше да упорства, че по-скоро са петнайсет, няма начин.

Тя изглежда се намираше на последния остър ръб на изтощението. Очите й, като очите на онази бедна изгубена жена върху корицата на списанието, бяха огромни и блестящи, усмивката й представляваше широко безмозъчно ухилване на нокаутиран боксьор в мига преди коленете му да се огънат.

— Добре! — повтаряше този влачещ се, мръсен, препъващ се скелет и с приближаването на Боби, Гардънър отново можеше да чуе потреперването в гласа й — не страх, както си бе помислил, а пълно изтощение. — Реших, че съвсем си ме изоставил! Страшно се радвам да те видя!

— Боби… Боби, за Бога, какво…

Боби бе протегнала ръка към Гардънър, за да я стисне. Тя силно трепереше във въздуха и Гардънър видя колко тънка, колко печално, невероятно тънка беше станала ръката на Боби Андерсън.

— Започнала съм много неща — изкряка Боби с треперещия си глас. — Много работа е свършена и дяволски много остава да се свърши, но се приближавам, приближавам се, почакай само докато видиш…

— Боби, какво…

— Добре съм, аз съм добре — повтаряше Боби и падна напред, в полусъзнание, в ръцете на Гардънър. Опита се да каже още нещо, но от устата й излезе само изгъргорване и малко слюнка. Гърдите й бяха малки, стопени възглавнички, опрени в ръката му.

Гардънър я вдигна, смаян колко лека бе станала. Да, петнайсет бяха, „най-малко“ петнайсет. Беше невероятно, ала за жалост не можеше да се отрече. Заля го усещане, което и го шокира, и го изпълни с ужас: „Това изобщо не е Боби. Това съм аз. Аз, в края на запоя.“

Той бързо понесе Боби нагоре по стълбите и те влязоха в къщата.

Той положи Боби върху дивана и бързо се запъти към телефона. Вдигна слушалката с намерение да завърти 0 и да попита телефонистката какъв номер трябва да набере, за да се свърже с най-близката бърза помощ. Боби имаше нужда да бъде откарана до болницата в Дери и то веднага. Пълно изтощение, предполагаше Гардънър (макар и той самият да беше толкова уморен и разстроен, че просто не знаеше какво да мисли). Някакъв вид нервно разстройство. Боби Андерсън изглеждаше като последния човек на света, който би превъртял, но очевидно го бе направила.

Тя каза нещо от дивана. Отначало Гардънър не я разбра; гласът й прозвуча като дрезгаво изграчване.

— Какво, Боби?

— Не се обаждай на никого — повтори Боби. Успя да го произнесе малко по-силно този път, ала дори това усилие сякаш напълно я изтощи. Страните й горяха, останалата част на лицето й беше восъчно бледа, а очите й бяха ярки и трескави кати сини скъпоценни камъни — диаманти или може би сапфири. — Недей, Гард… на „никого“!

Андерсън се отпусна пак назад върху дивана, силно задъхана. Гардънър затвори телефона и разтревожено отиде при нея. Тя имаше нужда от лекар, това бе очевидно и Гардънър смяташе да й го осигури… но точно в този момент несъмнената тревога на Боби изглеждаше по-важна.

— Ще остана тук с теб — рече той и пое ръката й, — ако това те безпокои. Господ е свидетел колко пъти ти си била до мен в…

Андерсън клатеше глава с усилваща се настойчивост.

— Просто имам нужда от сън — прошепна тя. — От сън… и храна на сутринта. Най-вече от сън. Не съм спала изобщо… от три дни. Може би — четири.

Гардънър я гледаше напълно смаян. Той свърза казаното току-що от нея с начина, по който изглеждаше.

— Какви дяволи са те прихванали? — „и защо?“ добави умът му. — Наркотици? Комунизъм?

Помисли си за кокаин и го отхвърли. Боби несъмнено би могла да си позволи да взема кокаин, ако искаше, но Гардънър не смяташе, че дори наркоманизирането може да държи някой мъж или жена без сън три, четири дни и да свали петнайсет килограма за — Гардънър изчисли времето, откакто не бе виждал Андерсън — не повече от три седмици.

— Никакви наркотици — заяви Боби.

Очите й се въртяха и блестяха. От крайчеца на устата й безпомощно се проточи слюнка и тя я всмукна обратно. За миг Гардънър видя върху лицето на Боби изражение, което не му хареса… и го поизплаши малко. Това беше изражението на „Ан“. Старческо и лукаво. После очите на Боби плавно се затвориха и показалите се клепачи имаха деликатния, леко пурпурен цвят на пълното изтощение. Когато пак отвори очи, там лежеше просто Боби… и Боби се нуждаеше от помощ.

— Смятам да се обадя за бърза помощ — заяви Гардънър и отново стана. — Изглеждаш сериозно болна, Бо…

Тънката ръка на Андерсън се протегна и сграбчи китката на Гардънър, докато той се обръщаше към телефона. Тя го задържа с изненадваща сила. Гард погледна надолу към Боби, която макар че продължаваше да изглежда ужасно изтощена и почти отчайващо съсипана, вече не го гледаше с такъв трескав блясък в очите. Сега погледът й беше прям, ясен и разумен.

— Ако се обадиш на някого — изрече тя с все още потрепващ, но почти нормален глас, — край на нашето приятелство, Гард. Говоря сериозно. Обади се на бърза помощ, болницата в Дери или дори на стария доктор Уоруик в града и между нас всичко ще бъде свършено. Никога повече няма да влезеш в моя дом. Вратата ще бъде заключена за теб.

Гардънър се вгледа в Боби с нарастващи смайване и ужас. Ако можеше да убеди себе си в този момент, че Боби е в треска, с радост би го направил… ала случаят очевидно не беше такъв.

— Боби, ти… — „не знаеш какво приказваш?“

Но тя знаеше; това беше ужасното. Заплашваше да прекрати приятелските им отношения, ако Гардънър не направи исканото от нея, използваше приятелството им като коз за първи път през всичките години, откакто Гардънър я познаваше. А в очите на Боби Андерсън откри и още нещо: знанието, че нейното приятелство е може би единственото нещо на земята, което имаше стойност за Гардънър.

„Дали нещо би се променило, ако ти кажех колко много приличаш сега на сестра си, Боби?“

Не… по лицето й видя, че нищо не би могло да се промени.