— Прав си — добави Рут. — Предполагам, че така ще е по-добре за него.

— Можеш и ти да дойдеш с нас, Рути.

Тя го изгледа мълчаливо, после попита:

— Да не би Хили да е направил нещо, Ев? Виждам името му в главата ти, примигва като неонов надпис.

Той вдигна поглед към нея без ни най-малко да е изненадан от факта, че именно тя — здравомислещата Рут Маккосланд — или чете мислите му, или си внушава, че го прави.

— Може. Вцепенението, в което е изпаднал, сякаш се дължи на някоя негова постъпка, за която той сега съжалява. Но и така да е, пак съм сигурен, че не е виновен. Нещо става в Хейвън и оттам идва цялата работа, Рути.

Някъде отзад се захлопна врата. Рут се обърна и видя, че от къщата на Апългейт излизат няколко души и тръгват към тях. Ев също се озърна, после пак погледна Рут.

— Ела с нас, Рути.

— И да зарежа града си? Не мога, Ев.

— Добре. А ако Хили си спомни нещо…

— Ще ми се обадиш — завърши думите му тя.

— Стига да мога — изсумтя Ев. — Защото нещата отиват на зле.

— Знам — отвърна Рут. — Знам.

— Идват, Рут — намеси се дошлият Хенри Апългейт и изгледа Ев Хилман с хладен и подозрителен поглед. — Повикахме все „добри“ хора.

— Чудесно — рече Рут.

Ев отвърна на изпитателния поглед на Апългейт, после мълчаливо се отдалечи. Час по-късно, докато Рут организираше и разпределяше групите за първото обхождане на гората, тя видя как очуканият валиант на Ев се измъкна от двора на Брайънт Браун и свърна по шосето към Бангор. На седалката до Ев седеше малката тъмна фигурка на Хили, неподвижна като манекен в магазин за облекла.

„Желая ви късмет и на двамата“, помисли си Рут. Нея също я измъчваше непреодолимото желание да се махне от това кошмарно място.

Когато колата на стареца изчезна зад първия хълм, Рут се огледа и видя двайсетина мъже и пет-шест жени, застанали от двете страни на пътя, които просто си стояха и я гледаха.

(„с обич“)

На нея отново й се стори, че телата им се променят и губят своите човешки очертания: те просто „ставаха“ и се превръщаха в нещо, за което тя дори не смееше да си помисли. Променяше се и Рут…

— Какво сте ме зяпнали! — кресна им тя малко прекалено пронизително. — Хайде, да вървим да търсим Дейвид Браун!

Не го намериха нито тази нощ, нито в понеделник, който също се оказа безумно зноен и задушен ден. Към търсачите се бяха присъединили Боби Андерсън и приятелят й, така че бученето на земекопните машини зад фермата на стария Гарик вече не се чуваше, поне за известно време. Приятелят Гардънър не изглеждаше никак добре: беше блед и го мъчеше силен махмурлук. Отначало Рут не вярваше, че той ще може да изкара целия ден с тях и смяташе да го отстрани от групата на търсачите, защото беше почти сигурна, че Гардънър няма да издържи и ще заспи някъде по пътя, но човекът излезе упорит и вървя с тях през цялото време.

Самата Рут също бе на края на силите си. Към умората й от издирването на Дейвид Браун се добавяха и усилията да устои на неуловимите промени, които настъпваха в нейното съзнание.

Бе успяла да подремне едва в ранните часове на понеделнишкото утро, после отново излезе и пак започна да се налива с кафе и да пуши цигара след цигара. Вече й беше съвсем ясно, че не бива да разчита на външна помощ. Иначе който и да дойдеше, щеше веднага да разбере, че в Хейвън става нещо странно и вниманието на външните лица безспорно би се насочило именно към тези особености, а изгубеното момченце щеше да остане на заден план.

Знойният задух продължи и след залез слънце. По едно време се чуха далечни гръмотевици, но не заваля, нито полъхна ветрец. По небето пробляснаха светкавици и изчезнаха. В храсталаците и шубраците монотонно бръмчаха комари. Под краката на търсачите пукаха сухи съчки, а мъжете тихо ругаеха, докато се препъваха в тъмнината или залитаха по неравния терен. Лъчите на фенерчетата им се лутаха безцелно насам-натам. Сред групата се усещаше някаква трескавост, но липсваше сплотеност и дори още преди да настъпи утрото на вторник вече имаше няколко случая на сбивания помежду им. Безмълвното общуване сякаш не носеше мир и разбирателство в Хейвън, а точно обратното. Рут полагаше отчаяни усилия да поддържа темповете на издирването.

Малко след полунощ, тоест в ранните часове на вторник сутринта, светът изведнъж се отдръпна от нея, подобно на огромна риба, която, както си седи лениво и неподвижно, изведнъж махва с опашка и след миг вече я няма. Като на филм Рут видя как фенерчето се изплъзна от ръката й и падна на земята. Горещата пот, обливаща лицето й, внезапно стана студена, а непрестанната болка в главата й сякаш избухна. Рут дори чу звука от експлозията, все едно че в центъра на мозъка й някой бе дръпнал халката на граната, после буквално видя как някакви ярки крепдешинени ленти пробягаха през преплетените сивкави каналчета на малкия й мозък. Краката й омекнаха, тя залитна и падна в храсталака. На светлината на фенерчето се виждаха дълги и опасни бодили, но кой знае защо на Рут те се сториха по-меки и от пухена възглавница.

Тя опита да извика, но не можа.

Ала всички я чуха.

Към нея се насочиха стъпки. Заподскачаха лъчи на фенерчета. Някой

(„Джъд Таркингтън“)

се сблъска с някой друг

(„Ханк Бък“)

и между двамата се разгоря яростна словесна схватка,

(„гледай къде ходиш глупак такъв“)

(„внимавай Бък че ще те прасна с фенерчето“)

после мислите им се съсредоточиха върху нея и то с някаква абсолютна и неподправена

(„всички ние те обичаме Рут“)

нежност, ала в тази нежност имаше нещо лепкаво, което я ужасяваше. Някакви ръце я подхванаха и я обърнаха по гръб,

(„всички те обичаме и ще ти помогнем да «станеш»“)

след което я повдигнаха внимателно.

(„И аз те обичам Рут но недей да спориш и да се съпротивляваш. Само гледай да намериш Дейвид Браун нищо друго.“)

(„всички те обичаме Рут…“)

Рут забеляза, че някои от хората плачеха, но други (колкото и да не й се искаше да го признае) ръмжаха и бърчеха устни, точно като кучета преди да се счепкат.

Ад Маккийн я откара у дома й, а Хейзъл Маккрийди я сложи да си легне. Рут потъна в мъчителна дрямка, изпъстрена с объркани сънища, от които когато се събуди във вторник сутринта си спомняше само един: как Дейвид Браун се задушава и умира на някакво място, дето почти нямаше въздух. Момченцето лежеше върху суха и напукана тъмна почва, която почти се сливаше с черното небе, от което блестяха неземно ярки звезди. От устата на Дейвид рукна кръв, а очите му се пръснаха и точно тогава Рут подскочи ужасено и се събуди.

Тя стана и веднага се обади в кметството. Отсреща й отговори Хейзъл, която я осведоми, че почти целият град е излязъл в гората, за да се включи в издирването на Дейвид. Но ако не го намерели до утре… Хейзъл млъкна и не довърши изречението.

Беше вторник, десет часа сутринта, когато Рут отново се присъедини към търсачите. Групата вече бе навлязла петнайсетина километра навътре в гората.

Нют Берингър я погледна и каза:

— Нямаш

(„никаква работа тук, Рут“)

— … и това ти е добре известно — завърши гласно мисълта си той.

— Напротив, Нют — отвърна тя с нехарактерна за нея рязкост. — А сега ме остави на мира, защото нямам време за приказки.

Рут остана в гората през целия безкраен и зноен следобед, като викаше с всичка сила името на Дейвид, чак докато не прегракна съвсем. А на мръкване Бийч Джърниган я върна обратно в града. Отзад в камионетката му имаше нещо покрито с брезент, но Рут нито знаеше, нито се интересуваше какво е то. Единственото й желание бе да остане в гората, но понеже силите я напускаха, тя се боеше, че ако припадне отново, никой нямаше да й позволи да участва в по-нататъшното търсене. Затова реши да се прибере за малко вкъщи, да похапне и да поспи пет-шест часа.

Тя влезе в кухнята и си направи сандвич с шунка, после си наля чаша мляко вместо кафето, което всъщност й се пиеше и отнесе малката си вечеря на горния етаж в класната стая. Остави подноса на бюрото и седна да погледа куклите. Те също я зяпаха със стъклените си очи.