Наистина ли е мъртъв?, попита Кайл.

Не, покривам ги с чаршаф само на шега, ядосано викна Уоруик. Какви са тия тъпи въпроси? Още в четири часа знаех, че ще умре. Затова и ви повиках тук. Нали сега вие сте бащите на града, не е ли така?

Очите му за миг обходиха лицата на Хейзъл и Боби.

Извинете. Има и две майки.

Боби мрачно се усмихна. Много скоро в Хейвън щеше да има само един-единствен пол, без бащи и майки. Нещо като обръснатите глави на източните поклонници, поели по Великия път на „ставането“.

Тя изгледа останалите в стаята — Кайл, Дик, Нют и Хейзъл — и видя, че те също са потресени от смъртта на момчето. Слава Богу поне, че не беше сама. Томи и Хестър бяха успели да се върнат дори по-рано от очакваното, понеже той още веднага, щом започна да се чувства зле, малко след като излязоха от общините на Хейвън и Троя, бе подкарал колата като луд, за да свършат по-бързо.

„Това момче се прояви като истински герой“, рече си Боби. „Жалко, че сега най-много да му осигурим прилично погребение, но пък нищо не може да омаловажи постъпката му“.

Тя погледна към леглото на Хестър, където момичето, пребледняло като някаква восъчна камея, лежеше със затворени очи и дишаше сухо, накъсано. Двамата с Томи можеха и трябваше да се върнат още с появата на главоболието и кървенето на венците, ала те дори не го обсъдиха помежду си. Пък и кръв потече не само от венците им. Хестър, която имаше леко менструално кървене през цялото време на „ставането“ (за разлика от по-възрастните жени, при младите момичета мензисът сякаш нямаше край), накара Томи да спре до дрогерията в Троя, за да се снабди с по-сериозни дамски превръзки, защото по едно време кървенето стана много обилно. Малко по-късно, когато вече бяха купили три нови акумулаторни батерии и една на старо от магазина за резервни части на шосе 7 между Нюпорт и Дери, тя изхвърли четири напълно подгизнали от кръв превръзки.

Заболяха ги и главите. Болките бяха особено силни при Томи. От „Сиърс“ купиха шест универсални батерии, а от железарията в Дери — над стотина сухи двойни и тройни клетки и елементи (там тъкмо бяха получили нова доставка) — само че в този момент и двамата разбраха, че не могат да продължат и трябва да се връщат веднага. Томи дори почна да халюцинира: докато караше по улица „Уентуърт“ му се стори, че от една канализационна шахта на улицата му се хили някакъв клоун с лъскави сребърни долари вместо очи, нахлузил бяла ръкавица на ръката си и стиснал в нея грозд детски балони.

Петнайсет километра след Дери, по шосе 9 в посока към Хейвън, от ректума на Томи прокапа кръв.

Той спря и, зачервен от смущение, помоли Хестър да му даде от нейните превръзки. След това й обясни защо му са, но не смееше да я погледне от срам. Тя му подаде пакета и Томи изчезна зад близките храсти, а след минута се появи обратно, треперещ и залитащ като пияница, с протегната напред ръка.

— Трябва ти да караш, Хестър — рече той. — Вече не виждам добре.

Когато навлязоха в общината на Хейвън, цялата предна седалка бе покрита с кървава слуз, а Томи лежеше в несвяст. Самата Хестър също виждаше като през тъмна завеса. Макар и да знаеше, че е едва четири часа следобед и небето е ясно, изскочилият пред нея доктор Уоруик й се стори като че ли се бе измъкнал от буреносен виолетов здрач. Тя знаеше, че той отваря вратата, докосва й ръцете и шепне: „Всичко е наред, скъпа, пусни волана. Вече си у дома, в Хейвън“, дори успя да разкаже сравнително свързано какво се е случило тоя следобед, докато лежеше в сигурната прегръдка на Хейзъл Маккрийди, но въпреки всичко и Хестър припадна дълго преди да се доберат до жилището на доктора, макар и той да юркаше колата с нечуваната за него скорост от почти сто и двайсет километра в час, а бялата му коса се вееше на вятъра.

Какво ще стане с момичето?, прошепна Адли Маккийн.

Кръвното й налягане спада, отвърна Уоруик. Кървенето е спряло. Иначе е млада и силна, от здрав селски род. Познавах родителите й, дори техните родители. Ще се оправи. Суровият му поглед обиколи присъстващите и воднистите му синкави очи сякаш пробиха слоевете грим, който на това осветление ги правеше да приличат на някакви призрачни клоуни със слънчев загар.

Но не мисля, че ще си възвърне зрението.

Настъпи сковано мълчание. След малко Боби вметна:

Не е така.

Доктор Уоруик се обърна към нея.

Пак ще вижда, рече Боби. Веднага щом „ставането“ приключи. Тогава всички ще имаме по едно око.

Известно време Уоруик я гледа право в очите, после сведе глава. Може, каза той. Въпреки това се изложихме с тези деца.

Боби кимна. Лошо, много лошо. Особено за Томи. Близките им никак няма да се зарадват. Ще отида да ги видя. Иска ли някой да дойде с мен?

Тя вдигна поглед към останалите, но очите им, две по две, се извърнаха встрани и мислите им изведнъж потъмняха и се превърнаха в неразбираем глух шум.

Добре, ще се справя и сама, каза Боби и се надигна.

Тук скромно се намеси Адли Маккийн. Ако искаш, ще дойда с тебе да ти правя компания. Става ли?

Боби му се усмихна уморено, ала и някак лъчезарно и леко стисна рамото му. Благодаря, Ад. Благодаря ти наистина.

Двамата излязоха. Другите ги изгледаха, после изчакаха да чуят двигателя на пикапа на Боби и след това насочиха вниманието си към леглото на Хестър, където тя продължаваше да е в безсъзнание, макар и прикачена към някаква странна система, чиито части бяха взети от два стари радиоапарата, грамофон и дистанционното за телевизора на доктор Уоруик…

Естествено, имаше и много батерии…

„Сряда, 10 август:“

Въпреки своята умора, объркване и невъзможност да престане да се прави на Хамлет, както и — най-лошото — постоянно измъчващото го чувство, че нещата в Хейвън отиват от развала на провала, Джим Гардънър поне успя да си наложи да не пие толкова, откакто Боби се върна обратно и двамата се любиха върху ароматните борови иглички. За това причините бяха най-вече лични. Твърде често го болеше глава и му течеше кръв от носа, което според него поне отчасти се дължеше на близостта на кораба — той още помнеше как главата го заболя малко след като Боби няколко пъти бе настояла да докосне находката й и, когато Гард най-после пипна подаващата се част на кораба, през тялото му сякаш преминаха сковаващи вибрации, но разумът му подсказваше, че вина за тях има и постоянното му пиене. До черни дупки в съзнанието му рядко се стигаше, ала понякога от носа му бликваше кръв по три-четири пъти на ден. Гард поначало бе склонен към свръхнапрежение и вече нееднократно го бяха предупреждавали да не пие, защото състоянието му може да стане хронично.

С една дума, от известно време той не пиеше, докато веднъж не чу как Боби кихна.

Този звук, толкова ужасяващо познат, го изпълни с рояк спомени и внезапно в главата му като мълния блесна страховита идея.

Гардънър отиде в кухнята, вдигна капака на коша за мръсните дрехи и огледа роклята, с която тя бе облечена вчера вечерта. Боби не чуваше нищо, защото спеше. Всъщност бе кихнала насън.

Снощи Боби излезе, без да му каже нищо. Изглеждаше някак нервна и притеснена и макар че двамата с Гардънър се бяха трудили здравата през целия ден, на вечеря тя не хапна нито залък. Малко преди залез слънце се изкъпа, облече въпросната рокля и подкара пикапа в знойния и задушен здрач. Гардънър я чу да се прибира към полунощ и видя яркия зеленикав блясък, докато Боби отваряше вратата и влизаше в бараката. Оттам се измъкна около призори — той вече се унасяше в дрямка и не беше много сигурен за часа.

А днес тя се държеше затворено, говореше само когато я питаха нещо и отвръщаше едносрично. Несръчните усилия на Гардънър да я ободри не се увенчаха с никакъв успех. На вечеря Боби отново не хапна нищо и само поклати отрицателно глава, когато Гард й предложи да поиграят карти на верандата, като едно време.

Очите й изглеждаха сериозни и влажни, особено на фона на неземно розовия грим. Още докато Гардънър я гледаше замислено, тя се пресегна към пакетчето с тоалетни кърпички на масичката зад нея, извади няколко и кихна два-три пъти.