Не; поне за това смяташе, че не е нужно да се тревожи. Те биха забелязали променените думи на компютърния екран, ала тези дрехи не бяха докосвани, откакто Боби ги бе свалила (или откакто ги бяха свалили от нея, което беше по-вероятното).

„Сигурно ще бъдат твърде екзалтирани като се върнат тук, за да се занимават с домакинстване“, помисли си той. „Дяволски удобно е, че няма мухи.“

Гардънър отново пипна револвера. Този път гласът в главата му си замълча. Може би беше решил, че тук няма жени, за които да се безпокои.

„Ако ти се наложи да застреляш Боби, дали ще имаш сили да го направиш?“

Това бе въпрос, на който не можеше да си отговори.

„Слъшшш-слъшшш-слъшшш.“

От колко време вече ги нямаше Боби и придружителите й? Не знаеше; нямаше никаква представа. Тук времето беше без значение; старецът бе прав. Това беше ад. Дали Питър още се радваше на странните ласки на господарката си, когато тя идваше тук?

Стомахът му бе на път да се разбунтува.

Трябваше да излезе… да излезе веднага. Чувстваше се като същество в приказка, жената на Синята брада в тайната стаичка, Джек, ровещ в планината от злато на великана. Чувстваше се узрял за разкрития. Но държеше вкоравените, окървавени дрехи пред себе, си като че ли бе замръзнал. Не като че ли; той „беше“ замръзнал.

„Къде е Боби?“

„Получи слънчев удар.“

Дяволски странен слънчев удар, напоил блузата й с кръв. Гардънър бе запазил нездравия си, патологичен интерес към оръжията и пораженията, които те можеха да нанесат на човешкото тяло. Ако тя е била простреляна с големия стар револвер, затъкнат сега в колана му, той предполагаше, че нямаше право да е жива — дори бързо да е била закарана в болница със специализирано отделение за спешно лекуване на огнестрелни рани, по всяка вероятност щеше да е умряла.

„Те ме докараха тук, когато бях надупчена и томичукалата много учено ме оправиха.“

Не е за него. Старата клетка от душ не е за него. Гардънър имаше някакво усещане, че той ще бъде махнат от пътя по-окончателно. Душовата кабина е била за Боби.

Те са я довели тук и… какво?

Ами, свързали са я към батериите си, разбира се. Не към Ан, тя още не се е намирала тук тогава. Но към Питър… и Хилман.

Той пусна блузата… после си наложи пак да я вдигне и да я постави обратно върху полата. Не знаеше каква част от реалния свят забелязват, когато влязат тук (неголяма, предполагаше), но не искаше да поема никакви излишни рискове.

Погледна дупките в гърба на кабината и висящите кабели, със стоманената запушалка накрая.

Зелената светлина отново бе започнала да пулсира по-ярко и по-бързо. Гардънър се обърна. Очите на Ан пак бяха отворени. Късата й коса плуваше около главата й. Все още можеше да види онази несекваща омраза в очите й, сега смесена с ужас и нарастващо удивление.

Този път имаше мехурчета.

Те излитаха от устата й в къси, плътни поточета.

Мисъл/звук експлодира в главата му.

Тя пищеше.

Гардънър побягна.

Истинският ужас е най-изтощителната във физическо отношение емоция. Той изсмуква соковете на жлезите с вътрешна секреция, напомпва кръвния поток с органични вещества, които стягат мускулите, кара сърцето да препуска, уморява мозъка. Джим Гардънър с олюляване се отдалечи от бараката на Боби, с омекнали крака, ококорени очи, глупаво отворена уста (езикът висеше в единия й край като нещо мъртво), пълни и пламнали черва и свит на топка стомах.

Беше му трудно да мисли за нещо друго, освен за ярките, силни образи, които светваха и изгасваха в съзнанието му, подобно на неоново осветление в бар: онези тела, окачени на куки, набодени като буболечки на карфици от жестоки, скучаещи деца; непрестанно мърдащите крака на Питър; окървавената блуза, с дупката от куршум в нея; запушалките; старовремската пералня с клетъчната антена отгоре. И най-натрапчив от всички бе споменът за онези къси, плътни поточета от мехурчета, които изскачаха от устата на Ан Андерсън, докато тя пищеше вътре в главата му.

Гард влезе в къщата, втурна се в банята и коленичи пред тоалетната чиния, само за да открие, че не може да повърне. Не „искаше“ да повърне. Представи си червясал хот-дог, мухлясала пица, розова лимонада с плуващи в нея сплъстени косми; накрая пъхна два пръста в гърлото си. Най-после усети, че постига някакъв задавен спазъм, ала нищо повече. Не можеше да повърне. Просто не можеше.

„Ако не успея, ще полудея.“

„Хубаво, полудявай тогава. Но първо си изпълни задълженията. Дръж се поне дотолкова. И, само между другото, Гард, все още ли имаш някакви въпроси за това, какво трябва да направиш?“

Не, вече нямаше въпроси. Непрестанно движещите се крака на Питър го бяха убедили напълно. И поточетата мехурчета го бяха убедили. Сега се чудеше как е могъл да се колебае толкова дълго, изправен пред една толкова очевидно безмилостна сила, толкова очевидно зла.

„Защото си бил луд“, отговори си сам Гардънър и кимна. Точно така. Не му бяха нужни никакви други обяснения. Бил е луд — и то не само през последния месец. Вече беше късно да се пробужда, о, да, много късно, но по-добре късно, отколкото никога.

Шумът. „Слъшшш-слъшшш-слъшшш.“

Миризмата. Сладникава и все пак с дъх на месо. Миризма, която умът му настойчиво продължаваше да свързва с недопечено телешко, бавно разлагащо с в мляко.

Стомахът му се обърна. В гърлото му се надигна изгарящо, киселинно оригване. Гардънър простена.

Идеята — онзи проблясък — се върна и той се вкопчи в него. Може пък да е възможно или да прекъсне всичко това… или поне да го спре за много дълго време. Просто може.

„Трябва да оставиш света да върви по дяволите, както той си знае, Гард, независимо дали остават две минути до полунощ или не.“

Отново се сети за Тед Енергетика, помисли и за откачените военни организации, които си продаваха едни на други все по-сложни оръжия и онази гневна, онемяла от яд, обладана от ярост частица от съзнанието му за последен път се опита да заглуши гласа на здравия разум.

„Млъкни“, заповяда й Гардънър.

Той отиде в спалнята за гости и измъкна ризата от панталона си. Погледна през прозореца и сега наистина видя проблясващи светлинки, които излизаха от гората. Беше станало тъмно. Те се връщаха. Щяха да отидат в бараката и вероятно да проведат малък сеанс. Съвещание на умове около душовите кабини. Приятелско събиране сред уютния зелен блясък на насилените мозъци.

„Приятно прекарване“, пожела им Гардънър. Той пъхна 45-калибровия револвер под матрака и си разкопча колана. „Може да ви е за последен път, така че…“

Погледна надолу към ризата си. От горното й джобче се подаваше някаква метална дъга. Катинарът, разбира се. Катинарът от вратата на бараката.

За миг, който му се видя много по-дълъг, отколкото вероятно беше в действителност, Гардънър не бе способен изобщо да помръдне. Нереалното чувство, че изпитва ужаса на герой от приказка, отново се прокрадна в умореното му сърце. Той се превърна в ужасен наблюдател, зяпнал неотклонното приближаване на светлинките по пътеката. Скоро щяха да стигнат до избуялата градина. Щяха да я прекосят. Да минат през предния двор. Да се приближат до бараката. Щяха да видят, че катинарът липсва. Тогава щяха да влязат в къщата и или щяха да убият Джим Гардънър, или щяха да изпратят разчленените му атоми на Алтаир-4, каквото и да бе това.

Първата му ясна мисъл беше чиста паника, разкрещяла се с всички сили: „Бягай! Махай се оттук!“

Втората му мисъл бе разтреперано връщане на разума. „Контролирай мислите си. Дори никога преди да не си го правил, направи го сега.“

Той стоеше с измъкната риза, разкопчан колан и смъкнат цип, дънките висяха на хълбоците му, а очите му не можеха да се откъснат от катинара в горното му джобче.

„Веднага отивай там и слагай катинара на мястото му. ВЕДНАГА!“

„Не… няма време… Господи, няма никакво време. Те влизат в градината.“