Пред тях се виждаха утъпкани следи от колела, които водеха към гората. Ев подкара по тях.

— Лицето му беше цялото в кръв — продължи Дуган и преглътна. Вече едвам издържаше. Главата го болеше непоносимо и му се струваше, че всичките му пломби вибрират като полудели. Стомахът му отново буйстваше. — И ризата. Сякаш някой тъкмо го бе ударил по… Спри, моля ти се! Пак ще повръщам.

Ев настъпи спирачките. Дуган отвори вратата и се надвеси навън, после повърна някаква рядка жълтеникава течност и за миг притвори очи. Виеше му се свят.

А в главата му шумоляха и нашепваха безброй гласчета.

„(Гард ги е видял и вика за помощ)“

„(колко са)“

„(двама с джип отиват)“

— Виж какво, Хилман — Буч чу собствения си глас, който сякаш идваше много отдалеч, — не искам да те разочаровам, но се чувствам адски зле.

— Допусках го. — Думите на Ев Хилман достигаха до него с ехо, като че ли през затворен кънтящ коридор. Буч някак си успя да се придърпа на седалката, но не му останаха сили да затвори вратата. Чувстваше се отпаднал като новородено коте. — Това е защото организмът ти нямаше време да свикне, а тъкмо сега се намираме сред най-силното излъчване. Чакай малко. Мисля, че имам нещо за тебе, дето ще те оправи. Дай Боже.

Ев натисна копчето за автоматично смъкване на задния прозорец, слезе от джипа, отвори капака и измъкна чувала от зебло. После го премести отпред, погледна Дуган и се намръщи. Лицето на полицая бе пожълтяло като восък. Той седеше със затворени очи и дъхът излизаше на пресекулки от посинелите му устни. Ев дори се зачуди как на него самия му нямаше нищо, абсолютно нищичко.

— Дръж се, приятелче — рече той и сряза с джобното си ножче връвта на чувала.

— … зле съм… — изхриптя Дуган и пак повърна кафеникава слуз. Ев видя, че в нея имаше и три зъба.

От чувала той извади лека пластмасова бутилка кислород или плосък респиратор, както я нарече продавачът в онова магазинче за медицинска техника. После смъкна златистото фолио на опаковката на маркуча, който излизаше от респиратора и отдолу се показа метален женски конектор. След това пак бръкна в чувала и взе лъскава пластмасова лицева маска, подобна на онези, с които са оборудвани големите реактивни самолети. От нея също излизаше маркуч, завършващ с мъжки конектор и дихателен вентил.

„Ако това чудо не проработи, както ми го описа оня тип в магазина, това приятелче тук като нищо ще хвърли топа в ръцете ми“.

Ев ловко напъха мъжкия конектор на маската в женския на маркуча откъм кислородната бутилка и цялата работа му се видя като неистов полов акт, даващ живот на Дуган. Отвътре се чу съскането, с което кислородът нахлуваше в маската. Дотук добре. Апаратът работеше.

Той се надвеси над Дуган, прикрепи маската към носа и устата му и затегна закопчалките. После нетърпеливо зачака да види какво ще стане. Ако Дуган не се оправеше за двайсет-трийсет секунди, сигурно нямаше да прескочи трапа. Вярно, Дейвид бе изчезнал, а Хили лежеше в кома в болницата, но дори и това не му даваше право да излага на опасност живота на Дуган, който дори не подозираше в каква каша ще се забърка.

Изминаха двайсет секунди. После трийсет.

Ев включи на задна скорост, за да обърне в градината на Боби Андерсън, но точно тогава Дуган въздъхна, размърда се и широко отвори сините си очи над маската. Лицето му бе пооправило малко цвета си.

— Какво, по дяволите… — започна той и посегна към маската.

— Остави я — рече Ев и постави ръка с разкривени от артрита пръсти върху лакътя му. — Именно външният въздух те отрови. Да не искаш пак да ти призлее?

— Добре — подчини се Дуган и маската се размърда от движението на устните му. — Колко време ще изкара?

— Около двайсет и пет минути, според продавача. Макар че клапанът се задейства с подналягане, така че кислородът ще се подава само когато си поемаш дъх. Най-добре е от време на време да сваляш маската и да си я поставяш пак, щом усетиш, че се замайваш. Ще ми се да продължим, ако смяташ, че ще издържиш. Мястото трябва да е съвсем близо… Трябва да го намерим.

Буч Дуган кимна.

Джипът отново тръгна напред. Дуган оглеждаше заобикалящата ги гора. Беше твърде тихо. Нито птици, нито животни. Нищо. Странно. „Дяволски странно“.

Някъде в дъното на съзнанието му се чуваше далечен шепот, като нечисто уловена програма на къси вълни.

— Какво изобщо става тук, дявол да го вземе? — запита той и погледна към Ев.

— Скоро ще узнаем.

Без да откъсва очи от коловозите на черния път, Ев шофираше и ровеше в чувала. Дуган трепна, защото шасито на джипа закачи някакъв пън, отрязан по-високо от останалите.

Ев измъкна огромен допотопен пищов 45-и калибър, останал вероятно чак от Първата световна война.

— Твой ли е? — попита Дуган. Кислородът го свестяваше поразително бързо.

— Аха. Знаеш как да си служиш с него, нали?

— Да — отвърна той, макар и патлакът да му приличаше на антикварна вещ.

— Вземи го тогава, защото може да се наложи да го използваш още днес — рече Ев и му го подаде.

— Какво…?

— Внимавай, зареден е.

Пред тях пътят внезапно хлътна надолу. През дърветата проблесна гигантско отражение: слънцето играеше върху повърхността на някакъв необятен метален предмет.

Ев настъпи спирачките. Сърцето му щеше да се пръсне от внезапно обзелия го страх.

— Какво е това, по дяволите? — измърмори Дуган.

Ев отвори вратата и излезе от джипа. В момента, в който краката му докоснаха земята обаче, той изведнъж забеляза, че цялата почва наоколо е насечена от дребни пукнатини и се разтърсва от съвсем осезаеми вибрации. Едновременно с това в главата му нахлу оглушителна музика със силата на ураган, който бушува около трийсет секунди и изчезна, но болката бе раздираща и сякаш нямаше край.

Вдигна глава и видя Дуган, който го гледаше загрижено, застанал пред джипа със свалена и увиснала на врата му маска. В едната си ръка той държеше кислородната бутилка, а в другата — пистолета.

— Нищо ми няма, не се бой — каза Ев.

— Да, ама от носа ти тече кръв. Също като на онзи тип, покрай когото минахме одеве.

Ев си забърса носа с длан, която после отри в панталона и кимна на Дуган:

— Гледай да си поставиш маската веднага щом почнеш да се чувстваш замаян.

— Ясно. Не се безпокой.

Ев се наведе в джипа и пак бръкна в торбата с триковете, откъдето извади малък фотоапарат „Кодак“ и нещо, което на пръв поглед приличаше на кръстоска от пистолет и сешоар за коса.

— Това ракетният ти пищов ли е? — подсмихна се Дуган.

— Да. Сложи си маската, че пак си почнал да губиш цвят.

Дуган го послуша, после двамата се запътиха към блестящия предмет в гората. Изминаха около четирийсет метра и Ев спря. Нещото беше повече от гигантско: вероятно след като го изкопаеха цялото в сравнение с него повечето океански лайнери щяха да изглеждат като джуджета.

— Дай ръка — рязко каза той на Дуган.

— Защо?

— Шубе ме е — отвърна Ев.

Дуган му стисна ръката. Артритът на Ев лумна, но въпреки това той му върна жеста и двамата мъже продължиха напред.

Боби и Джъд взеха пушките от магазина за железария и ги натовариха в каросерията на пикапа. Отклонението не им отне много време, но Дик и останалите бяха тръгнали преди тях и затова сега Боби надуваше колата с пълна скорост. Успоредно с тях тичаше и сянката на пикапа, скъсена от обедното слънце.

Изведнъж Боби се сепна, после попита:

— Чуваш ли нещо?

— Чух — отвърна Джъд. — Приятелят ти, нали?

— Видял ги е — кимна тя. — И вика за помощ.

— Колко са?

— Двама с джип. Насочили са се към кораба.

— Ах, мръсниците! — викна Джъд и замахна с пестник. — Отвратителни гадни типове!

— Не се безпокой — каза Боби. — Ще ги настигнем.

Стигнаха до фермата след около петнайсет минути и паркираха пикапа зад колата на Алисън и кадилака на Кайл. Боби изгледа събралите се мъже и си помисли, че групата е почти същата, с която се срещаше тук нощем. С една дума онези, които щяха