— За Бога, момчета! Спрете ги!

Думите й ги изкараха от вцепенението, но Боби бе първата, която се раздвижи. Тя изтича до Ев и го халоса в тила с приклада на пушката си. Ев рухна и си удари лицето във вратата на джипа. От носа му рукна кръв и той зашеметено се смъкна на колене. Боби вдигна пушката да го цапардоса отново, но в това време стоящият от другата страна на джипа Дуган стреля през страничния прозорец.

Тя усети как някакъв огромен парещ чук я удари малко под дясната плешка и ръката й с пушката отскочи нагоре. Плътта й за миг остана безчувствена, после цялото й тяло сякаш пламна отвътре.

Боби отстъпи назад и с лявата ръка неволно посегна към раната, като очакваше да напипа кръв, но не намери нищо — засега — освен дупка в ризата и оголено месо. Мястото, където я беше улучил куршума, топло пулсираше. По гърба й се стичаше кръв, но шокът все още заглушаваше болката. Всъщност тя опипваше тясното входно отверстие на куршума, докато изходното бе по-голямо и от детско юмруче.

Вдигна очи и видя Дик Алисън побледнял от уплаха.

провал пълен провал за Бога спрете го преди мръсникът да ни е прецакал

— Не го застрелвайте! — изпищя Боби. Болката направо я сряза и от устата й бликна кръв. Куршумът бе разкъсал десния й бял дроб.

Алисън се колебаеше, но Нют и Джо Съмърфийлд бързо пристъпиха напред към Дуган, за да не му позволят да стреля пак. Дуган се обърна към тях, а Нют го халоса с пушката си по ръката с пистолета, така че вторият изстрел отиде в земята.

— Откажи се, Буч! — викна Джон Ендърс, директорът на прогимназията. — Иначе си мъртъв! Държим те на мушка!

Дуган се огледа. Четирима души наистина бяха насочили оръжията си към него. А Дик Алисън, все още пребледнял и не на себе си, изглеждаше така, сякаш щеше да натисне спусъка и при най-малкото му движение.

„И без това ще те убият. Поне се дръж като Джон Уейн. Всичките са полудели“.

— Няма — каза Боби. Беше се облегнала на джипа и от устата й се стичаше равномерна струя кръв, а цялата й риза на гърба бе направо подгизнала. — Няма да те убием и не сме луди. Пробвай ме.

Дуган тромаво насочи мислите си към мозъка на Боби и усети, че тя не го лъже… Но си рече, че тук вероятно има някаква уловка… нещо, което той несъмнено би доловил, ако не беше толкова неопитен в четенето на мисли. Също като ситния шрифт в договорите за продажба на луксозни автомобили. Но за това щеше да умува после. Тия типове му се виждаха аматьори, значи съществуваше шанс да се измъкне. Само ако…

Внезапно Адли Маккийн изтръгна кислородната маска от лицето му и Буч мигновено почувства, че се замайва.

— Така ми харесваш повече — рече Адли. — Без проклетия сгъстен въздух едва ли ще мислиш толкова за бягство.

Дуган преодоля слабостта си и погледна към Боби Андерсън. „Според мен тя ще умре“.

мисли си каквото щеш

Той се сепна и отстъпи крачка назад, изненадан от тази неочаквана фраза, изпълнила главата му. После пак изгледа Боби и попита дрезгаво:

— А какво ще стане със стареца?

— Не е… — Боби се закашля и изплю кръв. От ноздрите й също излизаха алени мехурчета. Кайл и Нют пристъпиха към нея, но тя ги отпъди. — Не е твоя работа. Двамата с тебе ще седнем на предната седалка в джипа. Ще шофираш ти. А отзад ще има трима души с пушки, така че гледай да не вършиш глупости.

— Първо искам да знам какво ще стане със стареца — повтори Буч.

Боби с усилие повдигна пушката с лявата ръка и отметна потен кичур коса от очите си. Дясната й ръка висеше безжизнено. С това тя сякаш искаше да накара Дуган да я огледа внимателно, да я прецени. Той видя студения блясък на погледа й и я разбра.

— Не желая да те убивам — тихо промълви Боби. — И ти го знаеш. Но ако кажеш още една дума, ще накарам тези мъже да те ликвидират още тук, на място. Ще те погребем до Бийч и с това цялата работа ще приключи.

Ев Хилман се мъчеше да стане на крака. Изглеждаше като пиян и май още не съзнаваше къде се намира, ако се съди по жеста, с който забърса кръвта от челото си, все едно беше пот.

През тялото на Буч премина втора вълна слабост, но в главата му изведнъж се появи утешителната мисъл: „Това е сън. Най-обикновен сън“.

— Мисли си каквото щеш — мрачно се усмихна Боби. — Само се качвай в джипа по-бързо.

Буч се вмъкна в кабината и седна зад волана. Боби тръгна към другата врата, но пак се закашля с кървави пръски и краката й се подкосиха. Наложи се да й помогнат.

„Няма значение какво ми говори. Знам я, че ще умре“.

Боби извърна очи към него и погледите им се срещнаха. Същият чужд глас

„(мисли си каквото щеш)“

отново прозвуча съвсем ясно в главата на Буч.

На задната седалка в джипа седнаха Арчинбърг, Съмърфийлд и Маккийн.

— Карай — прошепна Боби. — Бавно.

Буч даде заден ход. Видя Еверет Хилман още веднъж, но по-късно нямаше да го помни, защото мозъкът му щеше да е изтрит като тебешир от черната дъска. Охраняван от няколко здравеняка, старецът стоеше под яркото слънце, а зад него се подаваше онова чудовищно нещо с форма на сателитна чиния. На метър от левия му крак върху земята се виждаше нещо като обгорял дънер.

„Добре се справи, старче. Навремето сигурно си бил голяма работа… И признавам, че не си луд… Никак…“

Хилман вдигна поглед и сви рамене, сякаш искаше да каже: „Е, поне опитахме, майка му стара“.

Замайването се усили. Образите пред Буч започнаха да се мержелеят.

— Не съм сигурен дали ще мога да шофирам — рече той и гласът му гръмна в ушите като през фуния. — Онова нещо… Зле ми е от него…

— Останал ли е кислород в оная бутилка, Адли? — едва чуто прошепна Боби. Лицето й бе придобило цвят на пепел, от което кръвта по устните й аленееше още по-ярко.

— Май има малко.

— Сложи му я.

Секунди след като маската бе твърдо притисната към ноздрите му, Буч започна да се оправя.

— Радвай й се докато можеш — тихо промълви Боби и припадна.

— Всичко е произлязло от пръст, и всичко ще се върне в пръстта. Затова предаваме тялото на многообичаната Рут Маккосланд на земята, а душата й нека застане пред Бога.

Опечалените вече се намираха в красивото малко гробище на хълма западно от градчето и стояха наобиколили прясно изкопан гроб. Ковчегът на Рут стоеше готов за спускане. Правеше впечатление, че присъстващите бяха много по-малко, отколкото в църквата; мнозина от външните гости се възползваха от паузата между двете части на траурната церемония и побързаха да се измъкнат, било поради главоболие и гадене, или измъчвани от трескавостта на внезапно обзелите ги грандиозни идеи.

Цветята, отрупали ковчега, леко помръдваха от повеите на свежия летен ветрец. Преподобният Гурингър вдигна глава от Библията и видя как една яркожълта роза отлита надолу по хълма. А още по-нататък, отвъд занемарената бяла ограда на гробището, се виждаше и часовниковата кула на кметството. Тя леко трептеше във въздуха, все едно имаше мараня. Въпреки това обаче, рече си Гурингър, илюзията си я биваше. Външните натрапници без да знаят виждаха най-добрия магически фенер в историята на света.

Погледът му срещна за миг очите на Франк Спрус. В тях съвсем ясно се четеше облекчение, че всичко е минало добре — точно каквото Гурингър предполагаше, че Франк Спрус открива и в неговите. Без съмнение проклетите досадници щяха да се върнат откъдето идваха и да разкажат на всички, че смъртта на Рут е потресла до дъно жителите на родното й градче — хората просто не били на себе си от мъка. Само дето не знаеха, мислеше си Гурингър, че всъщност цялото му паство следеше със затаен дъх не друго, а събитията до кораба. Известно време нещата там се развиваха много зле. В момента ситуацията вече бе напълно овладяна, но Боби Андерсън можеше да умре, ако не успееха да я върнат до бараката навреме, а това нямаше да е никак хубаво.

Все пак положението се контролираше и „ставането“ щеше да продължи. Това беше най-важното.

Гурингър държеше отворената Библия в ръка и вятърът небрежно разлистваше страниците й. Той бавно вдигна другата си ръка. Събралите се около гроба на Рут сведоха глави.