Беше на седемнайсет и се занимаваше не с атомни електроцентрали, а с мадами. Нейното име беше Анмари и той си мислеше, че съвсем скоро ще успее да го направи с нея, ако не загуби присъствие на духа. Ако се владееше. Може би дори още тази вечер. Но част от това да се владее включваше доброто му представяне днес. Днес, точно тук, на една от средно стръмните писти в планината Виктъри, щата Върмонт. Той гледаше надолу към ските си и наум си преговаряше какво е необходимо да направи, за да спре по всички правила, преговаряше си, както би се подготвял за изпит, който иска да издържи, макар да знаеше, че е още твърде нов в този спорт, а Анмари не е, и някак му се струваше, че тя няма да е толкова склонна да му бутне, ако приключи първия си ден във вид на снежна топка в края на пистата за начинаещи. Нямаше нищо против да изглежда малко „неопитен“, стига да не й се видеше направо „глупав“, затова стоеше там, зяпаше тъпо в краката си вместо натам, където отиваше, което беше право към един чворест стар бор с боядисана върху ствола му предупредителна червена ивица, и единствените звуци около него бяха вятърът в ушите му и сухо плъзгащия се под ските му сняг, като всичко се сливаше в един успокояващ шушнещ звук: „Шшшшш…“

Единствено нахлуването на стихчето в спомена му го накара да спре близо до бензиностанцията. То дойде и остана, пулсиращо в ритъма на сърцето му и бумтенето на главата му. „Късно тази нощ и нощта преди, томичукалата чукат на вратата.“

Гард се закашля, усети медния, неприятен дъх на собствената си кръв и изплю червеникава на цвят храчка върху покритата с боклуци пръст на банкета. Спомни си, че бе питал майка си кои или какво са томичукалата. Не можеше да си спомни какво и дали изобщо му беше отговорила, но знаеше, че винаги ги бе смятал за разбойници, крадци, които правят обирите си на лунна светлина, убиват в сенките и заравят жертвите си в най-тъмния час на нощта. А не беше ли прекарал и един мъчителен, безкраен половин час в мрака на спалнята си, преди сънят да реши най-после да се покаже милостив и да го приеме, мислейки си, че те може да са и канибали, освен крадци? Че вместо да заравят жертвите си в мрака на нощта, може би ги сготвят и… ъ-ъ-ъ…

Гардънър обви изтънели ръце (горе в циклона изглежда не се бе намерил нито един ресторант) около гърдите си и потрепера.

Той пресече шосето пред бензиностанцията, която беше украсена за празника, ала още не бе отворена. Отпред имаше плакати БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ АМЕРИКА и НИЕ ОБИЧАМЕ СИУКСИТЕ! Телефонният автомат се намираше върху стената на сградата. Гардънър с благодарност установи, че е от новите; от него можеше да се набира междуградска линия без да се пускат никакви пари. Това поне му спестяваше унижението да прекара част от последната си сутрин в просия по шосетата.

Натисна нулата и му се наложи да спре. Ръката му неудържимо трепереше, по цялата си дължина. Той стисна слушалката между ухото и рамото си, като по този начин си освободи и другата ръка. Сграбчи с нея дясната си китка, за да я задържи неподвижна… поне доколкото беше възможно. Сега, с вид на стрелец по отдалечена мишена, той използва показалеца си, за да натисне бутоните с бавни и ужасно съсредоточени движения. Роботският глас му каза или да набере номера на телефонната си кредитна карта (изискване, което Гард си помисли, че би бил напълно неспособен да изпълни, дори да притежаваше такава карта) или нула за телефонистката. Гардънър чукна нулата.

— Здравейте, весело прекарване на празника, тук е Ейлийн — изчурулика жизнерадостно гласче. — Бихте ли ми казали сметката си, моля?

— Здравей, Ейлийн, весело прекарване и на теб — каза Гард. — Бих искал разговор за сметка на отсрещния номер, обажда се Джим Гардънър.

— Добре, Джим.

— Не — изведнъж реши той. — По-добре й кажи, че се обажда Гард.

Щом телефонът на Боби там, в Хейвън, започна да звъни, Гардънър се обърна и загледа изгряващото слънце. То беше дори още по-червено от преди, издигаше се към тънкия пласт сгъстяващи се перести облаци като голяма кръгла пришка в небето. Слънцето, заедно с облаците, събудиха спомена за още едно детско стихче в съзнанието му: „Червено слънце вечерта, моряко, пей си песента. Червено слънце сутринта, моряко, прибери платна.“ Гард не разбираше нищо от червени слънца сутрин „или“ вечер, но знаеше, че тези деликатни разпръснати облачета бяха сигурен предвестник за дъжд.

„Прекалено много проклети стихчета станаха като за последна сутрин на земята,“ помисли си той раздразнено. „Смятам да те събудя, Боби. Смятам да те събудя, ала ти обещавам да не го правя никога повече.“

Но там нямаше никаква Боби за събуждане. Телефонът звънеше и това беше всичко. Звънеше… звънеше… звънеше.

— Номерът не отговаря — му съобщи телефонистката, просто в случай, че е глух или пък за няколко секунди е забравил какво прави и е държал слушалката на задника вместо на ухото си. — Желаете ли да опитам пак по-късно?

„Да, може. Ама ще трябва да го направя от бюрото на свети Петър, Ейлийн.“

— Добре — отвърна той. — Приятно прекарване.

— Благодаря, Гард!

Гардънър дръпна слушалката от ухото си, като че ли го бе ухапала и се втренчи в нея. За миг гласът така „силно“ бе заприличал на бобиния… така дяволски „силно“…

Той долепи отново слушалката до ухото си и стигна до „Как ме наре…“ преди да осъзнае, че жизнерадостната Ейлийн е затворила.

Ейлийн. Ейлийн, не Боби. Но…

Тя го бе нарекла Гард. „Боби“ беше единствената, която…

„Не. По-добре й кажи, че се обажда Гард.“

Ето. Съвсем разумно обяснение.

Тогава защо не „изглеждаше“ такова?

Гардънър бавно затвори. Стоеше до стената на бензиностанцията с мокри чорапи, измачкани панталони и извадена от тях риза, а сянката му беше дълга, дълга. Стегната групичка мотоциклети профуча по магистрала 1 на път към Мейн.

„Боби е в беда.“

„Ще бъдеш ли така добър да престанеш? Това са глупости, както Боби сама би ти казала. Някой да ти е разправял, че единственият празник, в който човек може да си иде вкъщи е Коледа? Прибрала се е в Ютика за Великолепния Четвърти, това е всичко.“

Да. Разбира се. Беше толкова правдоподобно Боби да се е прибрала в Ютика за Четвърти, колкото той да си наеме жилище в района на новата ядрена електростанция в Бей Стейт. Ан вероятно щеше да отбележи празника като обсипе Боби с ракети М-80.

„Е, може пък да са я поканили някъде да води парада, в някое от онези нейни каубойски градчета, за които вечно пише. Дедуд, Абилин, Додж Сити, на някое такова място. Ти направи каквото можа. Сега иди да си довършиш започнатото.“

Умът му не положи никакво усилие да влиза в спор; нещо, с което можеше да се справи. Вместо това той само изложи отново първоначалната си теза: „Боби е в беда.“

„Просто ти служи за извинение, бъзливо копеле такова.“

Но не мислеше така. Интуицията прерасваше в увереност. И независимо дали бяха глупости или не, този глас продължаваше да настоява, че Боби е закъсала. Реши, че личната му работа щеше да почака, докато по един или друг начин не узнаеше истината. Както сам си бе казал не много отдавна, океанът нямаше да му избяга.

— Може томичукалата да са я хванали — изрече той на глас, след което се засмя — изплашено, дрезгаво кратко изсмиване. Започваше да полудява, хубаво.

„Шшшшш…“

„Той гледа надолу към ските си, гладки кафяви дървени ленти, летящи по снега. Започна да гледа надолу, само за да се увери, че държи ските добре и успоредно, не иска да изглежда като някакъв левак, който изобщо няма работа тук. Сега е почти хипнотизиран от плавната скорост на ските, от кристалния блясък на снега, отминаващ между тях в равна бяла лента, двайсет сантиметра. Не съзнава състоянието си на полухипноза, докато Анмари не изпищява: «Гард, внимавай!» Внимавай!“

„Усещането е като свестяване след слаба доза. Тогава осъзнава, че се е намирал в полутранс, че е гледал прекалено дълго надолу в тази блестяща, летяща лента.“