— Разбирам — бавно отвърна Джо, докато си мислеше за физиономията на оня тип със залозите, когато бе отишъл при него да си прибере шейсетте долара печалба след победата на „Пиратите“ срещу „Метс“ и тяхната звезда Гудън. — Добро постижение, особено за жена.

Нанси свъси вежди и той си рече: „Май искаш нещо да ми кажеш, а? Ще ти се да се сбием, така ли? Давай тогава, няма проблеми. Все ми е тая дали ще се чукаме или ще се шамаросваме.“

След миг обаче лицето й се проясни, тя се усмихна и каза:

— Сега вече ще имаме повече време за себе си. — После ръката й се плъзна по панталона му и сграбчи стоманената издутина отпред. — Иска ти се, нали, Джо?

Точно така, искаше му се. Двамата се проснаха на пода и той веднага забрави, че преди малко й беше сърдит, както забрави и за удивителната си способност да отгатва резултата от всякакви спортни състезания, като се почне от бейзболни мачове и конни надбягвания, та чак до срещите по голф. А след като проникна в нея и тя простена от удоволствие, Джо дори престана да чува зловещото дращене на противните жички, които продължаваха да сортират препоръчаните писма и да ги разпределят в брашнените сита.

Когато Джо влезе във всекидневната, Бека седеше в люлеещия се стол и се преструваше, че чете последния брой на списанието „Горният етаж“. Десет минути преди това тя бе успяла да монтира зад капака на телевизора сглобеното от нея устройство и Исус й беше показал как точно да го свърже към електрическата схема на приемника. Бека следваше съвсем стриктно инструкциите Му, понеже Той я предупреди, че човек трябва много да внимава, когато бърника в телевизора.

— Направо можеш да се изпържиш като в тиган — рече й Исус. — Дори и когато са изключени, в тези апарати има толкова ток, колкото не можеш да си представиш.

В момента телевизорът продължаваше да си стои изключен и Джо сприхаво каза:

— Защо не си го включила да загрява?

— И сам знаеш как да си го пуснеш, по дяволите! — тросна се Бека и това бяха последните думи, които тя каза на съпруга си.

Джо учудено вдигна вежди, защото за първи път чуваше Бека да ругае и отначало реши да я пита какво става, но после се отказа. С малко късмет дъртата кобила много скоро можеше изведнъж да се окаже сама и да види как се живее без никаква опора.

— Така е, знам — за последен път изсумтя Джо на жена си.

После натисна бутона и включи телевизора. Мигновено през тялото му пробягаха над две хиляди волта: всъщност променливият ток на мрежата бе превърнат в постоянен с убийствена сила на напрежението. Джо се опули, очите му изскочиха и се пръснаха като гроздови зърна в микровълнова фурна. С другата ръка той тъкмо беше посегнал да постави бутилката бира върху телевизора до картичката на Исус, но когато електричеството го удари, Джо конвулсивно стисна бутилката толкова силно, че я строши и в пръстите и дланта му се забиха хиляди миниатюрни кафяви стъкълца. Бирата обля телевизора, чиято пластмасова кутия вече бе започнала да се стопява, и стаята се изпълни с пара, миришеща на мая.

— Оооохх! — изкрещя Джо Полсън.

Лицето му бързо почерняваше, а от косата и ушите му излизаше синкав дим. Пръстът му продължаваше да стои като закован върху бутона на телевизора.

В това време на екрана светна картина. Беше Дуайт Гудън, който тъкмо правеше онези два несполучливи пробега, които обогатиха Джо Полсън с четирийсет долара. Изображението примигна и сега вече показваше как той и Нанси Вос се чукат на пода в пощата сред купища каталози, бюлетини на Конгреса и рекламни брошури на застрахователни компании, според които всеки би могъл да се застрахова дори и ако е над шейсет и петгодишна възраст, без никакви посещения на застрахователни агенти и медицински свидетелства: с една дума пълна осигуровка срещу някакви си жалки стотинки дневно.

— Не! — изпищя Ребека и изображението пак се смени.

Този път на екрана тя виждаше Мос Харлингън, залегнал зад един повален бор, който тъкмо вдигаше двуцевката си и се прицелваше в баща си, като тихо си мърмореше: „Не се бой, Ем. Довечера можеш да спиш спокойно.“

Образът отново подскочи и показа фигурите на мъж и жена, които копаеха нещо в гората. Жената седеше зад волана на някаква смесица между малък челен товарач и карикатура от Руб Голдбърг, а мъжът омотаваше с верига дебелото стъбло на един дънер. Малко зад тях от земята се подаваше предмет с формата на гигантска сателитна антена. Цветът й беше сребрист, но някак матов, защото не блестеше, макар че слънцето я огряваше.

Дрехите на Джо Полсън избухнаха в пламъци.

В стаята миришеше на озон и бира за готвене. Стереоскопичната картичка на Исус се размърда и изведнъж експлодира.

Бека изпищя и внезапно осъзна жестокия факт, че всъщност тя, именно тя и никой друг, е убиецът на собствения си мъж.

Изтича към него и сграбчи спазматично сгърчената му ръка, но токът я удари и нея.

Господи Исусе, спаси го, спаси мене и ни помогни и на двамата, трескаво се молеше тя, докато електричеството шибаше тялото й и я изправи на пръсти, като някаква първокласна балерина. А в същото време в главата й кънтеше присмехулния и налудничав глас на баща й: „Отново те преметнах, Бека. Хубав номер ти скроих, а? Пада ти се, та да знаеш друг път да не лъжеш. Нека ти е за урок.“

Под напора на синкави огнени езици задният капак на телевизора, който тя бе закрепила обратно на мястото му, след като монтира вътре своето устройство, се откъсна и се удари в стената. Бека се свлече на килима и помъкна Джо със себе си, но той вече беше мъртъв.

Малко по-късно от тлеещите тапети зад телевизора се подпалиха и басмените завеси, ала Ребека Полсън не виждаше нищо. Тя също бе мъртва.

Денят, когато Хилман Браун направи своя най-паметен фокус в кариерата си на любител илюзионист — всъщност може да се каже своя единствен „истински“ фокус, — беше неделя, 17 юли, точно една седмица преди кметството на Хейвън да хвръкне във въздуха. Това, че дотогава фокусите на Хилман Браун винаги пропадаха и от тях не излизаше нищо, не бива да ни учудва, понеже той все пак бе едва десетгодишен.

Хили носеше моминското име на майка си. Представители на рода Хилман живееха в Хейвън още от времето, когато градчето се наричаше Монтгомъри, и макар че Мари Хилман без никакви колебания стана Мари Браун, понеже обичаше съпруга си, тя въпреки всичко искаше да запази фамилното име на своя род, пък и Брайънт нямаше нищо против. Така че седмица след раждането на бебето, то вече се казваше Хили.

Момчето растеше нервно и неспокойно. Според Ев, бащата на Мари, то имало пружинки вместо нерви и целият му живот щял да премине в непрекъснато лашкане насам-натам. Отначало подобни приказки никак не се нравеха на Брайънт и Мари Браун, но след като Хили навърши една година, те вече приемаха поведението му като житейски факт. Има бебета, които се успокояват като си смучат палците, а други искат човек да им люлее кошчето или люлката. Хили разклащаше кошчето си почти непрекъснато, като едновременно с това плачеше гръмогласно и си смучеше палците и на двете ръце. Смучеше ги толкова упорито, че когато стана на осем месеца те вече бяха покрити с болезнени мехури.

— Скоро ще престане, не се безпокойте — уверено отсече доктор Лестър от Дери, след като огледа отвратителните рани по палците на Хили, при вида на които Мари всеки път се разплакваше, сякаш бяха на нейните ръце.

Само че Хили не престана. Очевидно нуждата му от утеха бе далеч по-голяма от болката, която му причиняваха изранените палци, така че с течение на времето мехурите не изчезнаха, а загрубяха и се превърнаха в твърди мазоли.

— Винаги ще си остане такъв нервак — предричаше дядото, дори и когато никой не го питаше. Всъщност шейсет и тригодишният Ев Хилман беше неспасяем бъбривец и вечно се обаждаше за щяло и нещяло. — Целият е като направен от пружинки, да му мислят майка му и баща му, казвам ви.