— Красиво, нали? — колебливо рече Еди.

— Не знам — отвърна Анди. — Непрекъснато си мисля за Бент и Джингълс. Сигурно са пречукани от някоя селска банда бракониери, които вече са ги заровили по нивята. Честно казано, чак тръпки ме побиват в тоя Хейвън.

— Тръпки побиват главата ми — отбеляза Еди. — Така ме цепи, че ще пукна от болка.

— Хайде тогава да свършваме по-бързо и да изчезваме — каза Анди. — Рут беше голяма работа, ама вече я няма. А без нея не виждам какво можем да правим в това загубено градче.

Двамата влязоха в методистката църква и дори не забелязаха преподобния Лестър Гурингър, който стоеше до превключвателя на чудните камбани, потриваше доволно ръце и усмихнато приемаше поздравите на пристигащите.

Плачът на камбаните.

Боби Андерсън се измъкна от синия си шевролет пикап, хлопна вратата и приглади тъмносинята си рокля, после се погледна в страничното огледало и тръгна към църквата. Вървеше с наведена глава и отпуснати рамене. Беше много уморена и имаше нужда от почивка. Вярно, Гард й помагаше доколкото може да преодолее натрапчивата си мания,

„(както и да го наричаш, това е мания, няма защо да се заблуждаваш)“

но и самият той бавно отпадаше. Не беше дошъл на погребението, защото си отспиваше снощното пиянство, положил посивяло лице върху лакътя си и обгърнат от зловонния облак на издишвания от него въздух. Тази сутрин Андерсън се чувстваше не просто уморена, а сякаш препълнена от някаква неопределена тъга. Мъчно й беше за Рут, за Дейвид Браун, та дори и за целия град, ала най-много за нея самата. „Ставането“ продължаваше за всички в Хейвън с изключение на Гард и в това нямаше нищо лошо, само дето тя усещаше как губи своята индивидуалност, която се топеше като утринна мъгла. Боби вече подозираше, че последната й книга — „Бизонските воини“ — в по-голямата си част е написана не от нея, а от томичукалата…

Камбаните, камбаните, камбаните.

Откликна им цял Хейвън. Беше Първа част от ритуала наречен „Погребението на Рут Маккосланд“ или „Колко много я обичахме тази жена“. Нанси Вос временно затвори пощата, за да присъства на църковната служба. Шефовете й едва ли щяха да одобрят тази постъпка, ама не беше тяхна работа. Засега, рече си тя. А иначе много скоро ги очакваше голяма експресна пратка от Хейвън: такава, дето щеше да разтърси цялата проклета планета.

Откликна им и Франк Спрус, собственик на най-голямата мандра в Хейвън, заедно с Джон Мъмфри, чийто баща навремето се беше кандидатирал срещу Рут на изборите за констабъл. На зова на камбаните се отзова и Ашли Рувъл с родителите си: същият, който бе минал покрай нея с въдица в ръка два дни преди смъртта й. Ашли дори плачеше. Там бяха доктор Уоруик и Джъд Таркингтън, към които се присъединиха Адли Маккийн и опрялата се на ръката му Хейзъл Маккрийди. Камбаните повикаха и Нют Берингър и Дик Алисън, които бавно пристъпваха и придържаха Джон Харли — предшественика на Рут, застанал между тях. От слабост той беше станал почти прозрачен, а жена му Маги не се чувстваше добре и си бе останала вкъщи.

Хората прииждаха като омагьосани, с целите си семейства: Тремейн и Търлоу, Апългейт и Голдман, Дюплиси и Арчинбърг… Все стари и добри фамилии със здрав френски, ирландски, шотландски и канадски корен. Само че сега, събрани в църквата, всички бяха някак различни. Мозъците им се сляха в едно и почнаха да следят външните пришълци. Дебнеха мислите им и се ослушваха за подозрителни нотки… а камбаните отекваха в чуждата им кръв.

Ев Хилман седеше зад волана на джипа и изумено клатеше глава, наострил уши към далечния звън на камбаните.

— Какво е това, по дяволите…

— Камбаните на църквата, естествено — отвърна Буч Дуган. — Хубава мелодия са им докарали. Подготвят се за началото на погребението, предполагам.

„Ще погребват Рут, а аз какво правя тук накрай града с този побъркан старец?“

Не знаеше, но за друго вече беше твърде късно.

— Камбаните на нашата методистка църква никога не са звучали по този начин — рече Ев. — Някой ги е сменил.

— И какво от това?

— Нищо. Или всичко, кой знае. Тръгваме, господин Дуган. — Ев завъртя ключа и двигателят на джипа изръмжа.

— Пак ще те попитам — започна Дуган, повикал на помощ цялото си търпение. — Имаш ли изобщо представа какво търсим в момента?

— Не знам. — Джипът прекоси разделителната линия на Албиън и навлезе в община Хейвън. Ев го обзе мрачното предчувствие, че въпреки всички предпазни мерки, той едва ли щеше да успее пак да се измъкне от града. — Ще разберем, като го видим.

Дуган не каза нищо. Само седеше и се питаше кое го накара да се поведе по акъла на изкуфелия дъртак. Сигурно беше по-луд и от него. После вдигна ръка и започна да си разтрива челото, малко над веждите.

Болеше го главата.

Църквата се изпълни с тихи въздишки, подсмърчане и хлипане в момента, в който преподобният Гурингър подхвана своята погребална служба, замислена като поредица от химн, молитва, друг химн, прочит на любимата притча на Рут (от Проповедта на планината), плюс трети химн. От слънчевите лъчи, които нахлуваха през писаните многоцветни стъкла на прозорците, плешивото му теме хвърляше меки пъстри сенки наоколо. Целият амвон под него бе опасан с големи букети цветя, чийто тежък сладникав аромат висеше почти неподвижно във въздуха, независимо от свежия ветрец, идващ откъм отворените горни прозорци на църквата.

— Братя и сестри — започна Гурингър. — Събрали сме се тук, за да почетем кончината на Рут Маккосланд и да си припомним образцовия й живот.

Прилежно скръстили ръце с по някоя и друга носна кърпичка между пръстите местните жители седяха и с насълзени очи слушаха думите на духовния пастир. Измежду тях нямаше нито един, който да не изглежда в чудесно здраве, дори някои направо пращяха от сили и енергия. Но на всеки щеше веднага да му направи впечатление как стеклите се в църквата миряни с лекота можеха да бъдат разделени на две групи. Външните хора изобщо не изглеждаха здрави. Бяха бледи, с мътни погледи и на два пъти по време на службата се виждаха фигури, които притичваха между редовете пейки към изхода, явно за да повърнат отвън. А други имаха само леко вълнение в стомасите си, недостатъчно да ги принуди да се втурнат към вратата, ала все пак твърде неприятно като усещане.

Поне неколцина от тях до края на деня щяха да загубят по някой зъб.

У трети се появи главоболие, което изчезна с напускането им на града, но те го отдадоха на закъснялото действие на аспирина.

А имаше и такива, на които им хрумнаха изключително интересни идеи, докато седяха на твърдите дървени пейки и слушаха погребалната проповед на Гурингър. Дори в някои случаи споходилите ги идеи им се сториха толкова необозрими и фундаментални, че чак им заприличаха на изстрел в главата. Тези хора направо трябваше да се борят с желанието си да скочат и да изтичат на улицата с крясъка: „Еврика!“

Местните жители от Хейвън забелязваха тези работи и се забавляваха както могат. Те седяха и гледаха как нечия вяла и апатична физиономия внезапно се стяга, ококорва очи и зяпва озадачено. Всички тези белези им показваха, че още някой току-що е бил обзет от Гениалната идея.

Еди Стампнел от управлението в Дери, например, измисли гигантска, покриваща цялата страна радиочестота, по която всички ченгета да могат да комуникират едновременно. На всичкото отгоре тя щеше да е защитена от вмешателствата на проклетите любопитни носове на цивилните боклуци, от чиито радиопредаватели почти не остана празно място в ефира. В главата му се въртяха локални мрежи и връзки и то с такава шеметна скорост, че умът му дори нямаше време да ги обхване: ако идеите му бяха вода, той непременно щеше да се удави. „След това изобретение ще ме научи цял свят“, трескаво си мислеше Еди. Той съвсем забрави за преподобния Гурингър, за приятеля си Анди Райдаут, за неприязънта си към противното градче и дори за Рут Маккосланд. Идеята сякаш погълна съзнанието му до дъно. „Ще се прочуя, защото така полицейската работа ще се постави на нови основи, и то не само в Америка. Майка му стара! МАЙКА МУ СТАРА!“