— Още съм изненадан, че успя само за една вечер да я разубедиш — вметна Гардънър. — Смятах, че Патриша Маккардъл е зла, но твоята сестра я накара да изглежда като ангелче.

— Просто поизтрих малко от грима си. Когато тя видя какво е отдолу, изпищя и си тръгна така бързо, сякаш имаше прикрепени ракети на петите. Действително беше много забавно.

Звучеше правдоподобно. Звучеше толкова правдоподобно, че изкушението да й повярва бе почти непреодолимо. Стига да изключеше простия факт, че жената, за която ставаше дума, не можеше да се втурне за „никъде“ без чужда помощ. Тя едва „ходеше“ сама.

„Не“, помисли си Гардънър. „Ан изобщо не си е тръгнала. Единственият въпрос е дали си я убила или е някъде там в проклетата барака, заедно с Питър.“

— Колко време отнема физическата промяна, Боби? — попита Гардънър.

— Още малко остава — отвърна Боби и Гардънър отново си помисли, че Боби хич не я бива в лъжите. — Стигнахме. Паркирай край навеса.

Тази вечер приключиха рано — все още беше много горещо и никой от тях не се чувстваше способен да продължи, докато угасне и последната светлина. Върнаха се в къщата и известно време побутваха храната из чиниите си, като дори изядоха част от нея. Щом измиха съдовете, Гардънър заяви, че смята малко да се поразходи.

— О? — Боби го изгледа с онова подозрително изражение, което бе станало едно от главните й оръжия. — Аз пък си мислех, че ти се събра достатъчно физическо натоварване за днес.

— Слънцето вече се скри — непринудено заобяснява Гардънър. — Стана по-хладно. Няма насекоми. И… — Той погледна открито към Боби. — Ако изляза на верандата, ще взема със себе си и бутилка. Взема ли бутилка, ще се напия. А ако направя една дълга разходка и се върна уморен, може и да успея да си легна трезвен една вечер.

Всичко това бе самата истина… но вътре в нея се криеше друга истина, подобно на скътаните една в друга китайски кутийки. Гардънър гледаше към Боби и чакаше да види, дали тя ще продължи да търси тази вътрешна кутийка.

Боби не го направи.

— Добре — рече тя, — ала знаеш, че нямам нищо против да пиеш, Гард. Аз съм ти приятел, а не съпруга.

„Да, нямаш нищо против да пия — ти дори непрекъснато ме улесняваш да пия, колкото ми се иска. Защото алкохолът ме неутрализира.“

Той повървя покрай шосе 9, отмина фермата на Джъстин Хърд и, когато стигна Ниста Роуд, зави наляво и тръгна с бърз равномерен ход, като с лекота размахваше ръце. Направо не можеше да повярва колко бе заякнал от физическия труд през последния месец — преди не чак толкова много време от една трикилометрова разходка като тази краката му щяха да омекнат и да остане съвсем без дъх.

И все пак, беше странно. Никакви кукумявки не приветстваха настъпващия здрач, нито едно куче не го залая. Повечето от къщите бяха тъмни. Зад никой от малкото осветени прозорци, покрай които мина, не просветваше телевизор.

„На кого са му притрябвали повторенията на «Барни Милър», щом човек може да «стане» вместо да ги гледа?“ помисли си Гардънър.

Когато стигна до знака, на който пишеше 200 МЕТРА ДО КРАЯ НА ПЪТЯ, вече беше почти тъмно, но луната изгряваше и нощта се очертаваше да бъде много светла. В края на пътя имаше тежка верига, опъната между два стълба. На нея висеше ръждясал, покрит с дупки от куршуми знак НЕ ПРЕМИНАВАЙ. Гард прекрачи веригата, продължи да върви и скоро стигна до изоставена кариера за чакъл. Лунната светлина по тревясалите й краища беше бяла като кости. Тишината накара скалпа на Гардънър да настръхне.

Какво го бе довело тук? Неговото собствено „ставане“, предположи — нещо, което е доловил в съзнанието на Боби, без дори да знае, че го е направил. Трябва така да е било, защото онова, което го бе довело тук, беше много по-силно от обикновена интуиция.

Отляво, сред белотата на недокосвания чакъл, имаше голям триъгълен белег. „Там“ материалът беше разравян. Гардънър се приближи, под обувките му хрущеше. Той изкопа дупка в прясно разровения чакъл, не намери нищо, премести се, изкопа нова, пак нищо, премести се, започна трета, нищо…

Ей, ей, чакай малко.

Пръстите му се плъзнаха по нещо прекалено гладко, за да е камък. Той се приведе напред, с разтуптяно сърце, ала не видя нищо. Прииска му се да бе взел фенерче, но това сигурно щеше да направи Боби още по-подозрителна. Разшири дупката, като остави камъчетата да се търкалят и барабанят по стръмния склон.

Видя, че е разровил фар на кола.

Гардънър го загледа, изпълнен със странна, неестествена веселост. „Значи ТАКА се чувства човек, като намери нещо заровено“, помисли си той. „Като намери някой странен предмет. Само че аз не трябваше да се спъвам в него, нали? Просто знаех къде да го търся.“

Той взе да копае по-бързо, закатери се по склона, като изхвърляше чакъла назад между краката си, подобно на помияр, разравящ кокал, без да обръща внимание на туптящата си глава, нито на ръцете си, които първо се ожулиха, после се изпорязаха и накрая започнаха да кървят.

Успя да разчисти равно място върху капака на кътласа, точно над десния фар, и застана върху него, след което работата тръгна по-бързо. Боби и приятелчетата й бяха свършили работата по заравянето съвсем небрежно. Гардънър смъкваше надолу рехавия чакъл с ръце, после с крака го изритваше от колата. Камъчетата барабаняха и чукаха по метала. Устата му беше суха. Той си проправяше път към предното стъкло и наистина не знаеше кое би било по-добре — да види нещо или нищо.

Пръстите му отново опряха в съвсем гладка плоскост. Без да си дава възможност да спира и да мисли — мълчаливата злокобност на мястото можеше вече да го е завладяла; можеше просто да се обърне и да побегне — той разчисти малка част от предното стъкло и надникна вътре, прилепил свити шепи към стъклото, за да засенчи лунната светлина.

Нищо.

Взетият под наем кътлас на Ан Андерсън беше празен.

„Може да са я пъхнали в багажника. Фактът е, че още нищо не знаеш със сигурност.“

Но на него му се струваше, че знае. Логиката му подсказваше, че тялото на Ан не е в багажника. Защо да си правят този труд? Всеки, който намереше чисто нова кола заровена чак тук, в изоставената кариера за чакъл, щеше да сметне цялата история за достатъчно подозрителна, за да провери съдържанието на багажника… или да извика полицията, която щеше да направи същото.

„Така и така на никой в Хейвън няма да му пука. Те си имат по-неотложни грижи от някакви си коли, заровени в чакълени кариери точно сега. Пък и ако някой от града действително намереше колата, последното, което би направил, ще е да вика полиция. Това би означавало идването на външни хора, а ние не искаме никакви външни хора в Хейвън това лято, нали? Зарежи тази мисъл!“

Значи тя не беше в багажника. Проста логика. Всичко е доказано.

„Може хората, които са свършили това, да не са разсъждавали така логично като теб, Гард.“

И тази идея не струваше пет пари. Ако той можеше да види нещо от три страни, то вундеркиндчетата от Хейвън бяха способни да го видят от „двайсет и три“. Те не пропускаха нищо.

Гардънър отстъпи на колене назад до края на капака и скочи долу. Сега усети болката в издраните си, горящи ръце. Ще трябва да вземе няколко аспирина, като се върне и да опита да скрие пораженията от Боби на сутринта — работните ръкавици щяха да са на мода утре. През „целия“ ден.

Ан не е в колата. Къде е тогава? В бараката, разбира се; в бараката. Гардънър изведнъж разбра, защо бе дошъл дотук — не само за да потвърди мисълта, която беше попил от главата на Боби (ако това бе направил; подсъзнанието му може просто да си е нарочило това място, като най-удобното за бързо отърваване от такава голяма кола), а защото бе искал да е сигурен, че отговорът е бараката. Бе изпитвал „нужда“ да е сигурен. Тъй като имаше да взима решение, а вече знаеше, че дори гледката как Боби се променя в нещо съвсем нечовешко, не бе достатъчна, за да го тласне към това решение — толкова голяма част от него все още искаше да изкопае кораба, да го изкопае и да го пусне в действие — направо огромна част от него.