— Почивай в мир. Амин.

Опечалените вдигнаха погледи, а Гурингър се усмихна:

— В читалището има газирани напитки. Който иска може да се отбие за Бог да прости.

Край на Втора част.

Кайл внимателно бръкна в джоба на панталона на Боби, порови малко и измъкна ключовете й, огледа ги и отдели оня за катинара на бараката. После го напъха в процепа, но не го завъртя, за да отключи, а спря и се огледа.

Адли и Джо Съмърфийлд зорко пазеха Дуган, който продължаваше да седи зад волана на джипа. На Буч му беше все по-трудно да поема кислород от маската. Стрелката на резервоара от пет минути стоеше на червено. Кайл отиде при другите двама.

— Иди да провериш оня пияница — нареди той на Джо Съмърфийлд. — Има вид на съвсем гроги, ама не му вярвам.

Джо прекоси двора, прескочи парапета на верандата и внимателно огледа Гардънър, като се мръщеше гнусливо на дъха му. Този път нямаше никаква преструвка: Гардънър наистина бе измъкнал нова бутилка скоч и сега спеше, натряскан до козирката.

Докато чакаха Джо да се върне, Кайл каза:

— Боби най-вероятно ще умре. Веднага след това ще се отърва от този алкохолик.

— Поркан е като кирка — доложи върналия се Джо.

Кайл кимна и отключи бараката, а Джо и Адли останаха да пазят ченгето. Той свали катинара и пооткрехна вратата и отвътре лумна ярка зелена светлина, толкова ярка, че почти затъмни слънчевата. Чуваше се и някакъв особен шум като от плискане на течност. Все едно (но не съвсем) работеха бъркачки.

Кайл неволно отстъпи крачка назад, лицето му се изопна от ужас и отвращение. Призляваше му само от миризмата: плътна, органична и зловонна, макар и да съзнаваше — като всички, впрочем, — че в момента двойнствената природа на томичукалата търсеше своето сливане в едно. Танцът на заблудата бе почти приключил.

Първо бяха вонята и плискането на течността, после се появи втори звук, наподобяващ последните издихания на давещо се куче.

Досега Кайл бе идвал в бараката на два пъти, но си спомняше съвсем малко. Знаеше, разбира се, че това е добро и много важно място, ускоряващо собственото му „ставане“, но от друга страна човешката му част продължаваше да изпитва суеверен страх от него.

Той се върна при Адли и Джо.

— Не можем да изчакаме останалите. Трябва веднага да вкараме Боби вътре, ако изобщо все още е възможно да й спасим живота.

Докато говореше, Кайл видя, че полицаят си е свалил маската и я беше оставил на седалката до него. Явно кислородът бе свършил. Слава Богу. Нали и Адли беше казал същото още там, в гората — че без сгъстения си въздух няма да мисли толкова за бягство.

— Дръж ченгето под око — нареди му той. — А ти, Джо, ела да ми помогнеш с Боби.

— Да я вкараш в бараката ли?

— Не! Да я заведа да види лъвовете в зоопарка! — кресна Кайл. — Че къде иначе, ако не в бараката!

— Не… Не ми се влиза там… Още не…

Джо погледна зелената светлина, после извърна очи към Кайл и по устните му заигра смутена и уплашена усмивка.

— Остави го, аз ще ти помогна — меко рече Адли. — Боби е свестен човек. Жалко ще е да я загубим, преди да сме свършили всичко.

— Добре — отвърна Кайл и добави към Джо: — А ти пази ченгето. Ще те убия, ако го изтървеш.

— Няма — каза Джо. Сконфузената усмивка още стоеше на лицето му, но в очите му се четеше облекчение. — Ще го опазя, бъди спокоен.

— И внимавай — сепна ги отпадналият глас на Боби.

Кайл я погледна за миг, после отново се обърна към Джо, а той извърна очи, за да избегне убийственото презрение в погледа му, но едновременно с това се стараеше да не гледа към бараката и струящата от нея светлина, придружавана от онези особени плискащи звуци.

— Хайде, Адли — каза най-сетне Кайл. — Дай да внесем Боби вътре. Колкото по-рано, толкова по-добре.

Адли Маккийн, оплешивяващ здравеняк на около петдесет години, се поколеба за миг.

— Чакай малко, Кайл… — Той облиза устни. — Кажи ми… Там вътре де… Кофти ли е?

— Не си спомням — отговори Кайл. — Сещам се само, че като излязох, се чувствах чудесно. Сякаш знаех повече, можех повече.

— О — едва чуто промълви Адли.

— Ще станеш един от нас, Адли — намеси се Боби със същия слаб глас.

Лицето на Адли, макар и още уплашено, се стегна.

— Хайде тогава — каза той.

— Само гледай да не я нараним още повече — рече Кайл.

Двамата внимателно внесоха Боби в бараката. Джо Съмърфийлд за миг откъсна очи от Дуган, за да ги види как изчезват в зеленикавото сияние, дори му се стори, че те наистина по-скоро изчезнаха, отколкото влязоха вътре. Все едно ги погълна галактична корона.

Невниманието му не трая дълго, ала при други обстоятелства това щеше да е напълно достатъчно за Буч Дуган. Той схвана предлаганата му възможност, но не можа да се възползва от нея. Краката му бяха омекнали, повдигаше му се, а главата му направо щеше да се пръсне.

„Не ми се влиза там“.

Ами ако поискаха да вкарат вътре него? Нищо не можеше да направи, чувстваше се слаб като малко коте.

Дуган отново се унесе.

След известно време чу някакви гласове и надигна глава. Дори и това движение му костваше огромни усилия: струваше му се, че някой е наливал цимент в ухото му, докато главата му се е препълнила. От храсталаците, осеяли градината на Боби Андерсън, се измъкнаха останалите участници в хайката, като грубо блъскаха стареца пред себе си. Краката на Хилман се преплетоха и той падна. Един от шайката — Таркингтън — го изправи с ритници и Буч съвсем ясно долови мислите му: Таркингтън беше направо бесен от смъртта на Бийч Джърниган и я наричаше убийство.

Хилман залитна към джипа. В този момент се отвори вратата на бараката и отвътре излязоха Кайл Арчинбърг и Адли Маккийн. Адли вече не изглеждаше ужасен. Очите му светеха, а устните му бяха разтегнати в беззъба усмивка. А имаше и нещо друго…

Буч изведнъж схвана какво е то.

За няколкото минути, прекарани от онези двамата в бараката, голяма част от косата на Адли беше изчезнала.

— Само кажи и пак ще вляза, Кайл — викаше той. — Няма проблеми.

Имаше още неща, но всичко отново се замъгляваше пред погледа на Буч. Той нямаше сили да му се съпротивлява.

Светът потъмня и се скри. Остана единствено споменът за зеленикавата светлина и странните плискащи звуци.

Трета част.

Седяха в читалището и тъкмо бяха решили да го нарекат на името на Рут Маккосланд. Пиеха кафе, чай с лед, кока кола и джинджър ейл. Изобщо всичко, без алкохол. Не беше редно, все пак правеха помен на Рут. Похапваха триъгълни сандвичи с риба тон, със сирене и маслини или сирене и червен пипер. Имаше студени закуски и желирана салата, в която плуваха късчета моркови, увиснали вътре като вкаменелости в кехлибар.

От време на време разменяха по някоя приказка, но повечето мълчаха, така че ако в стаята имаше подслушвателни устройства, те нямаше да свършат кой знае каква работа. Напрежението, което в църквата бе изопнало лицата на почти всички, докато положението в гората се влошаваше и се измъкваше от контрол, вече бе спаднало. Боби се намираше в бараката. Вътре беше и оня стар любопитко, заедно с ченгето.

Колективното съзнание на опечалените загуби връзката с тях веднага щом двамата изчезнаха в плътната пелена на зеленото сияние.

Затова сега всички ядяха, пиеха, слушаха и говореха без звук. Нещата се оправяха. Натрапниците до един бяха напуснали града веднага след надгробното слово на Гурингър, Хейвън отново си оставаше само за свойте хора.

„(всичко ще бъде наред нали)“

„(да онези ще разберат за Дуган)“

„(сигурен ли си)“

„(ще разберат защото ще си мислят че разбират)“

Най-силният звук в стаята идваше от часовника върху полицата на камината — дарение от прогимназията след миналогодишната кампания за събиране на празни бутилки. По-рядко се чуваше и приглушеното потракване на порцеланови съдове. Отвън, през замрежените прозорци, долиташе далечния рев на самолетни двигатели.