„Може и да има. Може да се окаже достатъчно, ако престанеш да играеш джобен билярд и се размърдаш!“

С последно усилие на волята Гардънър преодоля обхваналата го парализа, измъкна катинара с още стърчащия от долната му част ключ и хукна, като вдигаше в движение ципа на панталона си. Излезе от задната врата, спря само за миг, докато последните две светлини от фенерчета потънаха в градината и изчезнаха, след което се втурна към бараката.

Слабо, смътно, можеше да долови гласовете им в главата си — пълни с благоговение, удивление, ликуване.

Той ги изпъди оттам.

От открехнатата врата на бараката се процеждаше зелена светлина.

„Боже мой, Гард, как може да си толкова глупав?“ възмути се изтерзаният му мозък, но той знаеше как. Не беше трудно да забравиш за такива земни неща, като заключването на врати, когато си видял двама души окачени на куки, с излизащи от главите им коаксиални кабели.

Вече можеше да чуе приближаването им през градината — можеше да чуе шумоленето на безполезните гигантски стъбла царевица.

Щом посегна към халките с катинара в ръка, си спомни, че го бе затворил, преди да го пусне в джоба си. При тази мисъл ръката му трепна и Гард изпусна проклетия предмет. Той тупна на земята. Огледа се за него и отначало изобщо не успя да го види.

Не… ето го къде е, точно върху тясната ивица пулсираща зелена светлина. Катинарът беше там, да, но ключът вече не бе пъхнат в него. Беше изпаднал при удара в земята.

„Господи, о, Господи, Господи“, хленчеше съзнанието му. Сега цялото му тяло бе покрито с избила пот. Косата му влизаше в очите. Помисли си, че сигурно мирише като разлагаща се маймуна.

Шумът от раздвижени царевични стъбла и търкащи се листа ставаше по-силен. Някой тихо се засмя — звукът прозвуча шокиращо близо. След секунди щяха да излязат от градината — можеше да усети как тези секунди минават край него, като надути бизнесмени с големи кореми и дипломатически куфарчета. Гардънър падна на колене, сграбчи катинара и започна да шари с ръка из пръстта в търсене на ключа.

„Ах ти, копеле такова, къде си? Къде си, копеле мръсно? Ах, «копеле»! Къде «си»?“

Съзнаваше, че дори сега, макар и изпаднал в паника, държеше спусната преградата около мислите си. Дали вършеше работа? Не знаеше. Пък и ако не намереше ключа, това нямаше да има значение, нали?

„Ах ти, копеле, къде си?“

Видя слабо сребърно проблясване извън района, в който прокарваше ръката си — ключът бе отскочил много по-далече, отколкото той предпологаше. Това, че го видя, си беше чиста случайност… като препъването на Боби в онова малко парченце стърчащ от земята метал преди два месеца.

Гардънър го грабна и скочи на крака. Краят на къщата щеше да го скрива от погледите им само още миг, и това беше цялото време, с което разполагаше. Една нова грешка — колкото и да е малка — щеше да го довърши, а не бе изключено да не успее дори и в случай, че безукорно изпълни елементарната операция заключване на врата с катинар.

„Съдбата на света сега може да зависи от това, дали един човек ще може да заключи вратата на бараката от първия път“, смаяно му мина през ума. „Съвременният живот е «толкова» предизвикателен.“

За момент му се стори, че няма да успее дори да вкара ключа в ключалката. Ръчкаше около отвора без да може да го улучи, катинарът бе затворник в треперещата му ръка. После, когато реши, че наистина всичко е свършено, ключът попадна, където трябва. Гард го завъртя. Катинарът се отвори. Гардънър бутна вратата, прекара скобата през халките и щракна катинара. Измъкна ключа и го стисна в изпотената си ръка. Плъзна се край ъгъла на бараката като смазочно масло. Точно в мига, в който го направи, мъжете и жените ходили до кораба, се появиха в предния двор, движейки се в плътна редица.

Гардънър се протегна нагоре да закачи ключа на гвоздея, където го бе намерил. За един кошмарен миг си помисли, че отново ще го изпусне и ще трябва да го търси пипнешком из високите бурени около стената на бараката. Когато ключът се плъзна върху гвоздея, Гард разтреперано въздъхна от облекчение.

Част от него искаше да не помръдва, просто да замръзне там. После реши, че е по-добре да не поема този риск. В края на краищата не можеше да бъде „сигурен“, че Боби носи своя ключ.

Той продължи да се промъква край стената на бараката. Кокалчето на левия му крак се удари в останките от стара брана, зарязана да ръждясва сред бурените и трябваше да стисне зъби, за да не извика от болка. Прескочи браната и се промъкна покрай следващия ъгъл. Сега беше зад бараката.

Онзи пенест звук се чуваше подлудяващо силно тук отзад.

„Аз съм точно зад онези проклети душове“, помисли си той. „Те плуват на сантиметри от мен… буквално на сантиметри.“

Шумолене сред бурените. Кратък метален звук. Гардънър изпита спонтанно желание да се смее и цвили. Те „не носеха“ ключа на Боби. Току-що някой бе заобиколил ъгъла на бараката, за да вземе ключа, който Гард окачи секунди преди това… вероятно самата Боби.

„Още е топъл от ръката ми, Боби, забеляза ли?“

Той стоеше зад бараката, притиснат към грубото дърво, с леко разперени ръце и прилепени към дъските длани.

„Забеляза ли? И дали ме чуваш? Дали някой от вас ме чува? Дали някой — Алисън, Арчинбърг или Берингър — няма изведнъж да покаже глава иззад ъгъла и да извика: «Спукано гърне, Гард, „видяхме“ те? Дали защитата му още действа?»“

Гардънър стоеше там и чакаше да го заловят.

Те не го направиха. В обикновена лятна вечер вероятно не би могъл да чуе металическото издрънчаване при отключването на вратата — то щеше да е замаскирано от шумното свирене на щурците. Но сега нямаше щурци. Той чу отключването, чу изскърцването на пантите при отварянето на вратата, чу повторното им изскърцване, когато вратата се затвори. Те бяха вътре.

Почти веднага пулсиращата светлина, просмукваща се през цепнатините, започна да ускорява ритъма си и стана по-ярка, а в мозъка му се заби агонизиращ писък:

„Боли! Бооооо…“

Гардънър се отдалечи от бараката и се върна в къщата.

Дълго лежа буден в очакване да излязат отново и да разбере дали е бил разкрит.

„Добре, мога да направя опит да спра «ставането»“, мислеше си той. „Но от него няма да има полза, ако не успея действително да вляза в кораба. Мога ли да го направя?“

Не знаеше. Боби изглежда не се безпокоеше изобщо, ала Боби и другите сега бяха различни. О, той самият също „ставаше“; изпопадалите зъби го доказваха, способността да чува мисли — също. Бе успял да промени думите върху екрана на компютъра само с мисълта си. Но нямаше смисъл да се залъгва: беше много далеч от съперничество с тях. Ако Боби оцелееше след влизането в кораба, а старият й приятел Гард паднеше мъртъв, дали някой от тях, дори самата Боби, щеше да пролее поне една сълза? Смяташе, че не.

„Може би всички те точно това искат. Включително и Боби. Да влезеш в кораба и просто да се стовариш с експлодирал в едно мощно хармонично радиоизлъчване мозък. Това би спестило на Боби моралното неудобство сама да се погрижи за теб, например. Убийство без сълзи.“

Той вече не се съмняваше, че възнамеряват да се отърват от него. Ала си мислеше, че може би онази Боби — старата Боби — ще го остави жив достатъчно дълго, за да види вътрешността на странното нещо, по изкопаването на което бяха работили толкова дълго. Така поне му се „струваше“ редно. Пък и в края на краищата, нямаше значение. Ако това, което замисляше Боби, бе убийство, вече не съществуваше за него истинска защита, нали? Той „трябваше“ да влезе в кораба. Иначе идеята му, макар и несъмнено налудничава, нямаше абсолютно никакъв шанс да проработи.

„Трябва да опиташ, Гард.“

Бе възнамерявал да опита веднага, щом влезеха вътре, а това вероятно щеше да стане утре сутрин. Сега си мислеше, че може би ще се наложи да попритисне още малко късмета си. Ако действаше буквално според — както предполагаше, че трябва да го нарече — своя „първоначален план“, нямаше да има никаква възможност да направи нещо за онова момченце. Детето трябваше да бъде на първо място.