„Вече не мога да им чета мислите“, внезапно установи Рут, но тъкмо тогава нещо й пошушна: „А нима някога си могла, Рут? Наистина ли? Не беше ли това по-скоро халюцинация, породена от притесненията ти за Дейвид Браун?“

„Можех, можех“.

Да повярва, че е било халюцинация, щеше да опрости нещата, но нямаше да бъде вярно. Освен това сега Рут изведнъж усети и нещо друго: „въпреки всичко тя все още долавяше чуждите мисли“. Беше като далечно бучене, както когато си допрял до ухото си раковина, за което децата казват, че е шумът на морето. Тя не знаеше какви точно са мислите им, но ги чуваше. Интересно дали и те я чуваха?

ЧУВАТЕ ЛИ МЕ? с всичка сила кресна Рут наум.

Ръката на Мари Браун сепнато подскочи към слепоочието й, сякаш я бе пронизала остра болка. Нют Берингър се намръщи, а Хейзъл Маккрийди, която дращеше нещо в бележника пред себе си, вдигна поглед, все едно че Рут бе проговорила гласно.

„Ясно. Чуват ме“.

— Както и да е. Станалото, станало — приключи Рут. — Но сега е крайно време да уведомя щатската полиция. Смятате ли, че е редно да го направя?

При нормални обстоятелства на нея и през ум нямаше да й мине да им задава подобни въпроси. Всъщност й плащаха немалка заплата, за да отговаря на въпроси, а не да пита.

Но сега нещата в Хейвън се бяха променили. Всичко беше различно, независимо от прохладния ветрец и свежия въздух. Много различно.

Погледнаха я с изненада и дори леко възмущение.

Гласчетата в главата й зазвучаха съвсем отчетливо: „Недей, Рут, недей… не ни трябват никакви външни хора… сами ще се справим… без външни хора докато «ставаме»… ш-ш-шт… недей, Рут… ш-ш-шт…“

А навън внезапен повей на вятъра разтърси прозорците на кабинета на Рут и стъклата издрънчаха. Адли Маккийн извърна очи към тях, другите го последваха, после той се усмихна, озадачено и някак криво.

— Разбира се, Рут — каза Адли. — Щом смяташ, че е време да се обадим на щатските полицаи, значи е време. Всички вярваме на преценката ти, нали така?

Останалите кимнаха.

С една дума в сряда следобед времето се беше променило, духаше вятър и издирването на Дейвид Браун бе поето от щатската полиция. Още същата вечер снимката му се появи по всички местни телевизионни канали заедно с телефонен номер, на който хората можеха да се обаждат по всяко време на денонощието.

В петък обаче Рут Маккосланд осъзна, че току-що отминалите сряда и четвъртък не бяха нищо друго освен краткотраен отдих по средата на непрекъснат процес. Просто тя се движеше бавно и неотклонно към някаква неземна лудост.

Част от съзнанието й смътно отчиташе този факт и се опитваше да се съпротивлява, но нищо не можеше да спре процеса. Единствената й надежда бе, че в налудничавите гласове на куклите й се съдържаше и известна доза истина.

Сякаш като на кино тя видя как ръката й се протегна към чекмеджето в кухнята и извади най-острия нож — оня, с който обикновено чистеше риба. Взе го и се качи горе в класната стая.

Там още блещукаше прогнилата зеленикава светлина. Светлината на томичукалата. Вече всички в града ги наричаха така, пък и името си го биваше, нали? Така е, съвсем прилично име. Томичукалата.

„Дай някакъв знак. В момента можеш да направиш само това, нищо друго. Искат да се отърват от тебе, Рут. Обичат те, ама любовта им е станала убийствена. Нищо чудно да е израз на някакво перверзно уважение, защото всъщност още ги е страх от тебе. Боят се дори и сега, макар и ти вече да си почти толкова луда, колкото всички останали. Може някой да чуе сигнала ти… да го чуе… да го види… да го разбере.“

На дъската сега имаше някаква тромава и несръчна рисунка на часовниковата кула на кметството, все едно че бе правена от първокласник.

Рут не успя да си свърши работата с куклите в класната стая. Просто призрачното пулсиращо зеленикаво сияние направо я вбесяваше, затова тя ги премести една по една в ъгъла на мъжа си и там им разпори коремите като опитен хирург: и на французойката, и на клоуна от миналия век, и на Кюпай. Не пропусна нито една кукла. После напъха в прорезите някакви дребни устройства, сглобени от малки батерии, проводници, платки от стари калкулатори и картонените цилиндри от рола тоалетна хартия, а след това чевръсто ги заши с дебел черен конец. На бюрото на мъжа й редицата голи кукли бързо растеше и в един момент те започнаха да й приличат на мъртви деца, жертви на масово отравяне, съблечени и ограбени след смъртта им.

От средата на всеки шев се подаваше върхът на картонения цилиндър подобно на някакъв странен телескоп, а тоалетната хартия щеше да служи за насочване и канализиране на силата. Рут нямаше ни най-малка представа откъде е научила всичко това и как точно й е хрумнало да направи устройствата. Познанието й сякаш бе дошло от същото място,

„(Алтаир-4)“

където бе изчезнал Дейвид Браун.

Докато продупчваше с ножа меките им и беззащитни тела, зелената светлина издишаше отвътре като от спукана гума.

(„Изпращам сигнал“)

„чрез убийството на единствените деца, които някога съм имала“.

Сигналът. Мисли за сигнала, не за децата.

С помощта на удължителен шнур Рут навърза куклите една за друга във верига, като предварително бе зачистила изолацията от краищата му, а после напъха лъскавия меден проводник във фишека, който бе конфискувала от Гърбушко, четиринайсет годишния син на Бийч Джърниган, горе-долу една седмица преди началото на цялата лудост. (На момчето му викаха Гърбушко, понеже едното му рамо бе малко по-високо от другото.) След това Рут колебливо изгледа празните чинове на класната стая. Вътре все още бе достатъчно светло, за да се вижда рисунката на часовниковата кула на кметството, която самата тя бе направила през един от онези празни периоди, които сякаш ставаха все по-дълги и по-дълги.

На рисунката стрелките на часовника показваха три часа.

Рут заряза работата си и отиде да си легне. Заспа сравнително бързо, но сънят й бе мъчителен, тя стенеше и се въртеше неспокойно. А гласчетата продължаваха да звучат в главата й и нашепваха странни и объркани мисли: за отмъщение, за печене на сладкиши, сексуални фантазии, притеснения за необичайния й мензис, нови идеи за непознати устройства и машини, мечти за власт. И всичко ставаше на фона на някакъв почти недоловим нелеп тътен, все едно че през главата й протичаше замърсен до крайност поток, заливащ я с мислите на нейните съграждани, само дето това изобщо не бяха „човешки“ мисли, защото онази част от съзнанието на Рут, която се бе вкопчила упорито в останките от здравия й разум, знаеше истината: гласовете съвсем не принадлежаха на хората, с които тя бе израсла и живяла години наред. Това бяха гласове на чужденци. На томичукалата.

В четвъртък на обед Рут вече бе сигурна, че промяната във времето не беше решила нищо.

Щатската полиция пристигна, ала не започна широкообхватно издирване, тъй като от доклада на Рут — подробен и изчерпателен, както винаги — ставаше ясно, че четиригодишният Дейвид Браун не би могъл сам да се отдалечи на по-голямо разстояние, отколкото вече бе претърсено от местните жители, освен ако не е бил отвлечен. Това бе версията, с която трябваше да се заемат сега. Към доклада имаше приложени и топографски карти, изпълнени с ръкописните бележки на Рут, от които се виждаше, че тя бе ръководила издирвателните мероприятия безупречно.

— Направила си всичко както трябва, Рути — каза й Монстър Дуган същата вечер. Беше сбърчил чело толкова силно, че всяка бръчка приличаше на цепнатина от земетресение. — Не си пропуснала нищо. Но трябваше да ни уведомиш по-рано.

— Извинявай, Буч.

— Както и да е — сви рамене той. — Станалото — станало.

— Така е — отвърна тя и се усмихна вяло. Това беше една от любимите фрази на Ралф.

Буч й зададе купища въпроси, само не и онзи, който тя искаше да чуе: „Рут, какво става в Хейвън?“ Всъщност силните ветрове бяха прочистили атмосферата на градчето и никой от пристигналите външни хора не бе забелязал нищо особено.