— Доведи ги, разбира се — рече Гард. — Но когато се стигне до отварянето на това нещо, Боби, ще бъдем само ти и аз. Ние изкопахме копелдака и ние първи ще влезем в него. Съгласна ли си?

— Да — отвърна Боби. — Ние ще влезем първи. Само двамата. Никаква духова музика, никакви паради.

— И никаква Даласка полиция.

Боби леко се усмихна.

— Точно така. — Тя му протегна стремето. — Искаш ли да се качиш пръв?

— Не, ти върви. Струва ми се, че те чака още поне смяна и половина работа.

— Вярно е — Боби стъпи върху стремето, натисна едно копче и тръгна нагоре. — Още веднъж ти благодаря, Гард.

— Моля — каза Гардънър, извил нагоре врат, за да следи издигането на Боби.

— И ще се чувстваш по-добре по отношение на всичко това…

(„когато «станеш» когато завършиш собственото си «ставане»“)

Боби се издигаше все по-нагоре, докато изчезна от погледа му.

Беше 14 август. С бързо пресмятане Гардънър установи, че е прекарал с Боби четирийсет и един дни — почти точно библейски период на объркване и неизвестност, както в „той броди из пустинята четирийсет дни и четирийсет нощи“. Струваше му се, че е минало повече време. Изглеждаше му като цял живот.

Двамата с Боби само ровичкаха из замразената пица, която Гардънър стопли за вечеря.

— Мисля, че бих пийнала една бира — заяви Боби и се запъти към хладилника. — А ти? Искаш ли, Гард?

— Без мен, благодаря.

Боби вдигна вежда, но си замълча. Извади бирата, отиде на верандата и Гардънър чу как изскърцва седалката на стария й люлеещ се стол, докато тя се намества удобно на него. След малко той си наля чаша студена вода от чешмата, излезе и седна до Боби. Поседяха така както му се стори дълго време, без да говорят, просто загледани напред в жежката неподвижност на ранната вечер.

— От доста отдавна сме заедно, Боби, ти и аз — каза той.

— Да. От доста отдавна. И краят е странен.

— Това ли е то? — попита Гардънър и се извърна в стола си да погледне към Боби. — Краят?

Боби непринудено вдигна рамене. Очите й отбягнаха тези на Гардънър.

— Ами, нали знаеш. Край на един период. Как ти звучи така? По-добре ли?

— Ако е „le mot juste“1 (1. Точната дума (фр.) — Б. пр.), тогава не само е по-добре, нито дори най-добре — а е просто единствената „mot“, която има значение. Не те ли учих точно на това?

Боби се засмя.

— Да, така беше. В първия проклет курс. Луди псета са англичаните… и „преподавателите“ по английски.

— Да.

— Да.

Боби отпи от бирата си и пак се загледа към Олд Дери Роуд. Няма търпение да пристигнат, предположи Гардънър. Ако двамата наистина си бяха казали всичко, каквото имаше да се казва след всичките тези години, на него почти му се прииска изобщо да не се бе поддавал на импулса да се върне тук, независимо от причините или евентуалния резултат. Такъв мизерен край на една връзка, която, докато траеше, включваше в себе си любов, секс, приятелство, загриженост и дори страх, сякаш обезсмисляше цялата история — болката, усилията.

— Винаги съм те обичала, Гард — тихо и замислено се обади Боби, без да го поглежда. Независимо как ще се обърнат нещата, помни, че още те обичам. — Сега тя действително го погледна, а лицето й представляваше странна пародия под дебелия грим — сигурно това беше някакъв безнадежден ексцентрик, който по една случайност малко напомняше на Боби. — И се надявам да не забравиш, че изобщо не съм искала да се спъна в проклетото чудо. В случая свободната воля нямаше пръст, както някое или друго мъдро магаре сигурно вече е казало.

— Но ти реши да го изкопаеш — възрази Гардънър. Гласът му беше тих като нейния, ала той усети как нов страх се прокрадва в сърцето му. Този намек за свободната воля дали не беше някакво заобиколно извинение за неговото собствено предстоящо убийство?

Престани, Гард. Престани да подскачаш от сенки.

„Заровената в края на Ниста Роуд кола сянка ли е?“ върна му го веднага умът му.

Боби кротко се засмя.

— Боже мой, идеята, че решението дали да изкопаеш подобно нещо или не, може „изобщо“ да бъде акт на свободна воля… не е изключено и да успееш да я пробуташ на някое хлапе по време на дебат в гимназията, но не и на нас двамата тук, отвън на верандата, Гард. Нали не смяташ наистина, че човек „избира“ дали да направи такова нещо? Мислиш ли, че хората са способни по свой избор да се откажат от „каквото и да е“ знание, щом веднъж са зърнали крайчеца му?

— Аз съм стоял на пост пред атомни електроцентрали при тази предпоставка, да — бавно изрече Гардънър.

Боби махна с ръка.

— Обществата могат да решат да не „прилагат“ някои идеи — всъщност дори и в това се съмнявам, ала заради спора да кажем, че е така, — но обикновеният човек? Не, съжалявам. Когато обикновеният човек види нещо да стърчи от земята, той трябва да го изкопае. Трябва да го изкопае, защото може да е съкровище.

— А ти не си имала и най-малкото подозрение, че може да има някакви… — „Радиоактивни замърсявания“ бяха думите, които му дойдоха наум. Не мислеше, че Боби би ги харесала. — …последици?

Тя открито се усмихна.

— Не изпитвах абсолютно никакво подозрение.

— Но Питър не го е харесал.

— Да. Той не го хареса. Ала не корабът го уби, Гард.

„Това е съвсем сигурно.“

— Питър умря от естествена смърт. Той беше „стар“. Онова в гората е космически кораб от друг свят, а не кутията на Пандора или свещеното ябълково дърво. Аз не чух никакъв глас от небето, който да ми нареди: „От този кораб няма да ядеш, иначе ще умреш“.

Гард леко се усмихна.

— И все пак той „е“ кораб на познанието, нали?

— Да, предполагам.

Боби отново се бе загледала към пътя и очевидно не желаеше да продължава дискусията.

— Кога ги чакаш да пристигнат? — попита Гардънър.

Вместо да му отговори, тя кимна по посока на пътя. По него се задаваше кадилакът на Кайл Арчинбърг, следван от стария форд на Адли Маккийн.

— Май ще вляза вътре да подремна малко — изправи се Гардънър.

— Ако желаеш да дойдеш с нас до кораба, чувствай се добре дошъл.

— С теб бих могъл. Но с тях? — той завъртя палец към идващите коли. — Те ме смятат за луд. А освен това ме мразят и в червата, задето не могат да ми четат мислите.

— Ако аз кажа, че идваш, няма проблеми.

— Ще минете и без мен — рече Гардънър и се протегна. — Аз също не си падам по тях. Изнервят ме.

— Съжалявам.

— Недей. Просто… утре. Само ние двамата, Боби. Нали?

— Да.

— Поздрави ги от мен. И им напомни, че помагах, със или без стоманена пластинка в главата.

— Добре. Разбира се.

Но очите на Боби отново отбягнаха неговите и това хич не се хареса на Гардънър. Ама хич.

Той си помисли, че първо може да отидат до бараката, ала те не го направиха. Постояха малко отвън, потънали в разговор — Боби, Франк, Нют, Дик Алисън, Хейзъл и останалите — след което в стегната групичка потеглиха към гората. Небето вече започваше да става пурпурно и повечето от тях носеха прожектори.

Докато ги наблюдаваше, Гард разбра, че последният му истински миг с Боби е дошъл и си е отишъл. Сега не му оставаше нищо друго, освен да влезе в бараката и да види какво има там. И веднъж завинаги да вземе решение.

„Видях едно око да наднича през плътен облак зад зелената врата…“

Гардънър стана и прекоси къщата към кухнята, съвсем навреме за да ги види как се запътват към избуялата градина на Боби. Бързо ги преброи, уверявайки се, че всички са там, после тръгна към мазето. Боби държеше там резервна връзка ключове.

Той отвори вратата на мазето и за последен път се спря.

„Наистина ли искаш да направиш това?“

Не; не искаше. Но „смяташе“ да го направи. И тогава откри, че изпитва силно чувство на самота, което надделяваше над страха. Буквално нямаше никой друг, към когото да се обърне за помощ. Бе прекарал в пустинята с Боби Андерсън четирийсет дни и четирийсет нощи и сега се намираше сам в пустошта. Господ да му е на помощ.