„Нямаше нищо нереално или откъснато в този“ глас — той беше дрезгав, изпълнен с паника, ужас и смайване. За миг Гардънър усети, че е на ръба да се вслуша в него… а после си помисли какво бездънно предателство щеше да бъде „това“ — към Боби и към него самия. Мисълта за Боби вчера го бе предпазила от самоубийство. А като не се бе убил, смяташе той, беше измъкнал и нея от лапите на смъртта. Китайците имаха поговорка: „Ако спасиш живот, носиш отговорност за него.“ И ако Боби имаше нужда от помощ, как щеше да и я окаже? Като дори не се и опиташе да разбере какво става тук ли?

Той гаврътна остатъка от питието, сложи празната чаша върху най-горното стъпало на задната стълба и тръгна към тракторчето. Почти несъзнателно долавяше свиренето на щурците във високата трева. Не беше пиян, нито дори пийнал, доколкото можеше да прецени; алкохолът сякаш направо бе прескочил нервната му система. Беше я подминал без да мигне, както казват англичаните.

„(като палавите елфи, които раз-прас закърпили обувките, докато обущарят спял)“

Само че Боби не бе спала, нали? Боби бе хвърчала, докато падна — буквално падна — в ръцете на Гардънър.

„(раз-прас чук-чук-чук късно тази нощ и нощта преди томичукалата чукат на вратата)“

Като застана до тракторчето и погледна открития двигател, Гардънър не само потрепера — той се разтрепера като човек, умиращ от студ, горните му зъби се впиха в долната устна, лицето му побледня, слепоочията и челото му се покриха с пот.

„(те са поправили бойлера както и тракторчето томичукалата умеят да вършат много неща)“

Тракторчето на Боби беше малка работна машина, която щеше да е почти безполезна на големи пространства, където земеделието е основната работа. По-голямо беше от управляема сенокосачка, но по-малко и от най-малкия трактор, произведен някога от „Диър“ или „Фармол“. Бе идеално за човек, който обработва градина, едва надхвърляща по големина определението парцел — а случаят тук беше точно такъв. Боби имаше градина от около акър и половина — боб, краставици, грах, царевица, репички и картофи. Никакви моркови, зеле и тиквички. „Не отглеждам неща, които не обичам — бе казала веднъж на Гардънър. — Животът е прекалено кратък.“

Тракторчето имаше много възможности, както и би трябвало да бъде — дори един преуспяващ фермер не би си позволил покупката на мини-трактор за 2 500 долара само за едноакрова градина. То можеше да оре, да коси с едно устройство и да реже сено с друго; да тегли товар по груб терен (тя го бе използвала като влекач през есента и, доколкото на Гардънър му беше известно, бе засядала само веднъж), а през зимата го приспособяваше на снегорин и за половин час си почистваше с него алеята. Силовата му уредба се състоеше от мощен четирицилиндров двигател.

Или поне така беше.

Двигателят още се намираше там, но сега бе отрупан с най-странния набор от невъобразими джунджурии и приспособления — Гардънър се улови, че мисли за нещото звънец-радио на масата долу в мазето на Боби и се зачуди дали тя не смята скоро да го монтира на тракторчето… може да беше радар или нещо такова. Изплъзна му се кратък, объркан изблик на смях.

В единия край на двигателя стърчеше бурканче от майонеза. То беше пълно с някаква прекалено безцветна, за да е бензин течност и капачето му бе свързано с месингово приспособление за предната част на двигателя. Върху кожуха се мъдреше нещо, което по би вървяло на шевролет ноува или суперспорт: спойлер като на състезателен автомобил.

И имаше много жици — беше пълно с жици навсякъде, промушени като змии нагоре и надолу, навън и навътре, около почти всичко, свързани по начини, които нямаха абсолютно никакъв смисъл… поне доколкото можеше да види Гардънър.

Той се обърна към опростеното арматурно табло, започна да се извръща… и тогава погледът му отскочи обратно към него, а очите му се разшириха.

Тракторчето имаше лост за смяна на скоростите и начина за използването му бе изобразен на квадратно парче метал, завинтено към таблото над индикатора за налягането на маслото. Гардънър беше виждал това квадратче метал достатъчно често; през изминалите години от време на време и той бе карал тракторчето. Преди на него винаги бе пишело:

1 3

0 4

2 R

Сега беше добавено нещо ново — нещо, което бе достатъчно просто, за да звучи ужасяващо:

1 3

0 4 ––––––––– ИЗДИГАНЕ

2 R

„Не вярваш, нали?“

„Не знам.“

„Хайде, Гард — летящ трактор! Не се занасяй.“

„В бойлера й има миниатюрно слънце.“

„Глупости. «Аз» мисля, че е електрическа крушка, много силна, двеста вата например…“

Не е „електрическа крушка!“

„Добре, добре, успокой се. Просто всичко това звучи като реклама на филм за извънземни: «Ще повярвате, че тракторът може да лети.»“

„Млъкни.“

„Или: «Джон Диър, позвънете у дома». Така става ли?“

Той отново стоеше в кухнята на Андерсън и с копнеж гледаше към шкафа, в който се намираше алкохола. Извърна очи — не беше лесно, защото те сякаш бяха увеличили теглото си — и се върна във всекидневната. Видя, че Боби си беше сменила позата и дишането й се бе учестило. Първите признаци на събуждането. Гардънър си погледна отново часовника и видя, че е почти десет часа. Приближи се към етажерката край бюрото на Боби, с намерение да си намери нещо за четене, докато тя стане, нещо, което да отвлече за малко мислите му от цялата тази история.

Онова, което видя върху бюрото на Боби, до очуканата стара пишеща машина, беше в известен смисъл най-силният шок. Поне достатъчно голям шок, за да не обърне внимание на друга промяна: На стената над и зад бюрото и пишещата машина висеше ролка с перфорирана компютърна хартия, подобна на гигантско руло хартиени кърпи.

„БИЗОНСКИТЕ ВОИНИ“

„Роман от Робърта Андерсън“

Гардънър остави най-горния лист встрани, с гърба нагоре, и видя собственото си име — или по-скоро прякора, който само той и Боби използваха.

„На Гард, който е винаги тук, когато имам нужда от него“

Нова тръпка премина през тялото му. Остави и втория лист встрани, по същия начин, върху първия.

„В онези дни, точно преди Канзас да потъне в кръв, в прерията все още се намираха бизони в изобилие — поне в достатъчно изобилие, за да могат бедните хора, и индианци, и бели, да бъдат погребвани в бизонски кожи вместо в ковчези.“

„Вкусиш ли веднъж бизонско месо, никога вече няма да поискаш мръвка, която води произхода си от крава“ — казваха старите заселници и сигурно го вярваха, защото тези ловци от равнините, тези бизонски воини, изглежда съществуваха в някакъв свой свят от космати духове с гърбици — навсякъде около тях се носеше спомена за бизоните, миризмата на бизоните — миризмата, да, защото повечето мажеха с бизонска мас лицата, вратовете и ръцете си, за да ги предпазят от изгарящото прерийно слънце. Те си слагаха бизонски зъби на огърлици, а понякога и в ушите си; гамашите им бяха от бизонска кожа; и не един от тези номади носеше бизонски пенис като талисман или гаранция за несекваща потентност.

„Самите те духове, неотлъчно следваха стадата, които прекосяваха ниската остра трева като огромни облаци, покрили прерията със сенките си; облаците останаха, но големите стада ги няма… както и бизонските воини, лудите от пустошта, която никога не е знаела що е ограда, мъжете, които идваха с препускане от никъде и пак изчезваха с препускане към същото място, мъже с мокасини от бизонска кожа на краката и подрънкващи кости на вратовете; духове извън времето и пространството, които съществуваха точно преди цялата страна да потъне в кръв.“

„Късно следобед на 24 август 1848 година, Робърт Хауел, който щеше да умре при Гетисбърг след по-малко от петнайсет години, си устрои лагер близо до едно малко поточе в дълбините на Небраска, сред онази странна област известна като Страната на пясъчните хълмове. Поточето беше малко, ала водата ухаеше на свежест…-“

Гардънър бе навлязъл с четирийсет страници в романа и беше изцяло погълнат от него, когато чу Боби Андерсън да се провиква сънливо: