Доколкото на нея й беше известно, даласката полиция си свършила толкова добре работата с охраната на Джон Кенеди и Лий Харви Осуалд, че й поверили летните расови вълнения две години по-късно, а след това и войната във Виетнам. Последвали и други поръчки: оправяне с петролното ембарго десет години след убийството на Кенеди, преговорите за освобождаването на американските заложници от посолството в Техеран, и, когато станало ясно, че арабеските нямат намерение да се вслушат в гласа на разума, Джими Картър изпратил даласката полиция там, за да спаси тези бедни хорица — в края на краищата власт, която се е справила с такава хладнокръвна самоувереност с онзи случай в Кент, със сигурност можела да свърши такава работа, каквато тези момчета с цел „Мисия: Невъзможното“ вършели всяка седмица. Е, старата даласка полиция извадила малко лош късмет в този случай, но общо взето поставили положението под контрол. Всичко, което човек трябва да направи, е да погледне колко дяволски „подредено“ бе станало положението в света през годините, откакто някакъв мъж с щампована тениска, помада в оредяващата коса и мазнина от пържено пиле под ноктите пръсна мозъка на един президент, който си седеше на задната седалка в кадилака и пътуваше по улицата на малко тексаско каубойско градче.

„Ще кажа на Джим Гардънър. Когато се върне. Гард ще знае какво да направи, как да се оправи. Във всички случаи ще му хрумне нещо.“

Гласът на Ан: „Смяташ да искаш съвет от регистриран откачен. Страхотно.“

„Той не е откачен. Само малко по-особен.“

„Да, затова го арестуваха на последната демонстрация в Сийбрук със зареден пищов четирийсет и пети калибър в задния джоб. Особен е, права си.“

„Ан, млъквай.“

Андерсън продължи да плеви. Цялата тази сутрин тя плеви под горещото слънце, с подгизнала от пот памучна фанелка, а шапката, която обикновено си слагаше, за да се пази от слънцето, сега красеше миналогодишното плашило.

След като се наобядва, легна да подремне, но не можа да заспи. Всичко продължаваше да се върти из главата й, а онзи непознат глас за миг не млъкваше. „Иди да копаеш, Боби, всичко е наред, иди да копаеш…“

Докато накрая тя „наистина“ стана, грабна лопатата, бела и лома и тръгна към гората. Като прекоси двора спря, смръщила чело в размисъл и се върна за търнокопа. Питър беше на верандата. Той вдигна поглед за миг, но не понечи да тръгне с нея.

Андерсън не остана никак изненадана.

Така че около двайсет минути по-късно тя стоеше и гледаше от височината на залесения склон към започнатия в земята изкоп, освобождаващ нещо, което сега вярваше, че е само много малка частичка от извънземен космически кораб. Неговият сив корпус беше твърд като гаечен ключ или отверка и отхвърляше всяка възможност за сънища, химери и предположения; той беше „там“. Пръстта, която бе изхвърляла от двете страни, влажна, черна и горско-тайнствена, сега беше тъмно кафява — все още мека от снощния дъжд.

Докато слизаше по склона, кракът й настъпи нещо, което изшумоля като вестник. Но не беше вестник; беше мъртва лястовица. На пет-шест метра надолу по склона лежеше мъртва врана, с комично насочени към небето крака, като мъртва птица от рисувано филмче. Андерсън поспря, огледа се и видя труповете на още три птици — втора врана, сойка и червеношийка. Никакви рани. Просто мъртви. И около никоя нямаше мухи.

Андерсън стигна до изкопа и пусна инструментите си върху насипа. Дупката беше разкаляна. Въпреки това стъпи вътре и работните й обувки изшляпаха в калта. Тя се наведе и загледа потъващия в земята гладък сив метал, от едната страна на който се бе образувала локва.

„Какво си ти?“

Постави ръка върху него. Онази вибрация потъна в кожата й и за момент сякаш я прониза цялата. После изчезна.

Андерсън се обърна и хвана дръжката на бела, усещайки гладкото дърво, леко затоплено от слънцето. Смътно долавяше, че не чува никакви горски шумове, съвсем никакви… никакви птичи песни, никакво прошумоляване на животни, които се шмугват и хукват да бягат от миризмата на човешко същество. И по-остро възприемаше миризмите: торфена земя, борови иглички, смола.

Един глас вътре в нея — много дълбоко навътре, не в дясното полукълбо, а може би чак в самите корени на съзнанието й — пищеше ужасено.

„Нещо става, Боби, «нещо става точно СЕГА». Махай се оттук мъртъв мармот мъртви птици Боби моля те моля те МОЛЯ ТЕ…“

Ръката й стисна дръжката на бела и тя отново видя всичко, както го бе скицирала — сивият подаващ се край на нещо титанично в земята.

Мензисът й бе започнал отново, но всичко беше наред; сложила си бе превръзка още преди да излезе да плеви в градината. Голяма. А носеше и още шест в раницата, нали? Или май пъхна десет?

Не помнеше и нямаше значение. Не я обезпокои дори откритието, че някаква част от нея е знаела, че ще завърши деня тук, независимо от глупавите илюзии за свободна воля, които останалата част от съзнанието й може да е хранело. Изпълваше я някакво лъчисто спокойствие. Мъртви животни… мензис, който спира и започва отново… пристигане в пълна готовност след като си се уверил, че решението още не е било взето… всичко това бяха дреболии, съвсем нищожни дреболии, пълни глупости. Тя просто ще покопае малко, ще го изкопае това бебче, ще види дали има нещо друго за виждане, освен гладка метална кожа. Защото всичко…

— Всичко е наред — заяви с неестествено спокойствие Боби Андерсън и започна да копае.

Докато Боби Андерсън очертаваше една титанична форма с пергел и мислеше немислимото с мозък много по-скован от изтощение, отколкото тя съзнаваше, Джим Гардънър вършеше единствената работа, на която изглежда бе способен напоследък. Този път той я вършеше в Бостън. Поетичното четене на 25 юни беше в Бостънския университет. Четенето вървеше добре. 26 бе свободен ден. Това бе също и денят, в който Гардънър се спъна — само че „спъна“ не описваше точно това, което се случи, за жалост. То не беше някоя дреболия, като да си закачиш крака в стърчащ корен, докато се разхождаш из гората. Това, което той направи, можеше да се нарече „падане“, дълго, проклето „падане“, едно изпочупващо кокалите падане на човек без никаква застраховка по безкрайна стълба. „Стълба“ ли? Как не, та той направо щеше да се изтърколи от лицето на земята.

Падането започна в неговата хотелска стая; то завърши на вълнолома край плажа Аркадия, Ню Хампшир, осем дни по-късно.

Боби искаше да копае (така поне временно щеше да забрави за странните неща, които ставаха с пердето на нейното гонче); Гард се събуди сутринта на 26 с желанието да пие.

Той знаеше, че няма такова нещо като „частично спряно развитие на алкохолизма“. Човек или пие, или не пие. Гард сега не пиеше и това беше хубаво, но винаги бе имал дълги периоди, през които дори не „мислеше“ за пиене. Понякога цели месеци. От време на време отиваше на събрание (ако минеха две седмици, през които да не посети събирането на Анонимните алкохолици, започваше да се чувства неспокоен, както ако разсипеше сол и не хвърлеше една щипка през рамо срещу уроки), изправяше се в цял ръст и заявяваше: „Здравейте, аз се казвам Джим и съм алкохолик“. Ала когато липсваше нуждата, това не му звучеше съвсем искрено. През тези периоди той всъщност не ставаше въздържател, тогава пак можеше да пие и в действителност го правеше — просто „пиеше“, за разлика от напиването. Два коктейла към пет, ако беше на работа във факултета или отидеше на тяхно събиране привечер. Само толкова и нищо повече. Или ако имаше възможност да се обади на Боби и да я попита дали би искала да пийнат някъде една, две чашки и тогава всичко беше наред. Никакви проблеми.

После настъпваше една сутрин като тази, когато се събуждаше с желанието да погълне целия алкохол на света. Тази жажда изглежда беше „действителна“, физическа — тя го караше да мисли за карикатурите, които Върджил Парч обикновено правеше за „Сатърди Ивнинг Поуст“, онези, в които някой окъсан, стар златотърсач винаги пълзи през пустинята с изплезен език и търси капка вода.