Андерсън забързано стана, изплашена — Питър бе издавал много звуци в съня си преди (без да споменаваме някои невероятно смърдящи кучешки пръдни), но никога не беше вил. Усещането бе като събуждане от детски писък, предизвикан от кошмар.

Тя отиде във всекидневната гола, като се изключат чорапите, и коленичи до Питър, който още се намираше върху килимчето край печката.

— Пийт — промърмори Андерсън. — Ей, Пийт, успокой се.

Леко погали кучето. Питър потрепера и рязко се дръпна, когато тя го докосна, като оголи разядените остатъци на зъбите си. После очите му се отвориха — и болното, и здравото — и той изглежда започна да идва на себе си. Издаде слаб вой и затупа с опашка по пода.

— Добре ли си? — попита Андерсън.

Питър я близна по ръката.

— Лягай тогава пак. И престани да хленчиш. Досадно е. Престани да се държиш като слабак.

Питър легна и затвори очи. Андерсън коленичи и разтревожено го загледа.

„Той сънува онова нещо.“

Здравият й разум не се съгласи, но нощта налагаше своите собствени повели — това беше истина и тя го знаеше.

Най-накрая Андерсън си легна и по някое време, след два сутринта, заспа. Сънува странен сън. В него тя се луташе в тъмното… не за да търси нещо, а за да избяга от нещо. Намираше се в гората. Шумки я удряха по лицето и драскаха ръцете й. От време на време се спъваше в преплетени корени или паднали клони. И тогава, пред нея, засвети ужасна зелена светлина в един-единствен подобен на молив лъч. В съня тя си помисли за „Издайническо сърце“ на По, за фенера на лудия разказвач, затъмнен целия, като се изключи една малка дупчица, чийто лъч той имал обичая да насочва към злото око, което си въобразявал, че притежава неговият възрастен благодетел.

Боби Андерсън усети как зъбите й изпопадаха.

Те се измъкнаха безболезнено, до един. Долните се търкулнаха, някои извън, други в устата, където лежаха върху езика й или под него като малки твърди бучици. Горните просто покапаха върху предницата на блузата й. Усети как един се закачи в сутиена, който се закопчаваше отпред, и се плъзна по голата й кожа.

Светлината. Зелената светлина. Светлината…

„…не беше, каквато трябва.“

Не бе само това, че е сива и сребриста, тази светлина; очакваше се вятър като онзи, който бе духал предишната нощ, да донесе промяна на времето. Но Андерсън знаеше, че има и друго нещо, което не е наред, освен тази светлина, още преди да е погледнала към часовника върху нощното шкафче. Тя го взе в две ръце и го приближи до лицето си, макар да знаеше, че зрението й е съвсем нормално. Беше три и петнайсет следобед. Заспала бе късно, вярно. Но колкото и късно да си легнеше, дали навика или нуждата да уринира винаги я събуждаха докъм девет, най-късно десет. А сега беше спала пълни дванайсет часа… и умираше от глад.

Тя се повлече към всекидневната, все още само по чорапи, и видя, че Питър лежи отпуснато на една страна, с отметната назад глава, изложени на показ жълти остатъци от зъби и разперени крака.

„Умрял е“, помисли си тя със смразяваща и пълна увереност. „Питър е мъртъв. Умрял е през нощта.“

Приближи се до кучето си, вече подготвена да напипа студена плът и безжизнена козина. В този момент Питър издаде през отпуснатите си бърни някакъв неясен звук — приглушено кучешко изхъркване. Андерсън усети как я залива огромно облекчение. Тя изрече на глас името на кучето и Питър се сепна, почти виновно, сякаш също съзнаваше, че е прекалил със спането. Андерсън предполагаше, че наистина е така — кучетата изглежда имаха много силно развито чувство за време.

— Успахме се, приятел — каза тя.

Питър стана и протегна първо единия си заден крак, после другия. Той се огледа, с почти комична озадаченост и се запъти към вратата. Андерсън я отвори. Питър остана на прага за момент, дъждът не му харесваше. След това излезе да си свърши работата.

Андерсън постоя още миг във всекидневната, все още чудейки се на сигурността си, че Питър е мъртъв. Какво, по дяволите, й ставаше напоследък? Виждаше всичко само в черни краски. После се запъти към кухнята да си приготви нещо за ядене… както и да се наричаше закуската в три следобед.

По пътя се отби в тоалетната и тя да си свърши работата. Поспря пред отражението си в изпръсканото с паста огледало. Жена, която наближава четирийсетте. Посивяваща коса, иначе не твърде лоша — Андерсън пиеше и пушеше малко и прекарваше по-голямата част от времето си на открито, когато не пишеше. Ирландска черна коса — нямаше за нея от искрящото червено на любовните романи, — малко прекалено дълга. Сивосини очи. Изведнъж оголи зъби, обзета за миг от очакване да види само гладки розови венци.

Но зъбите й си бяха там — всички до един. Благодарение на съдържащата флуор вода в Ютика, щата Ню Йорк. Тя ги докосна, като остави пръстите да докажат на мозъка й костеливата им реалност.

Ала нещо не беше наред.

Чувство за мокрота.

Горната част на бедрата й бе влажна.

„О, не, по дяволите, подранил е почти с цяла седмица, едва вчера сложих чисти чаршафи на леглото…“

След като взе един душ, сложи превръзка в чист чифт памучни пликчета и ги вдигна да й прилепнат плътно, отиде да провери чаршафите и установи, че по тях няма следи. Мензисът й беше подранил, но поне бе проявил здравия разум да изчака до пробуждането й. Пък и нямаше причини за тревога; общо взето беше доста редовен, ама се случваше и да подрани или закъснее от време на време; може би зависеше от храната, от подсъзнателни стресове или някакъв вътрешен часовник се объркваше за миг или два. Тя не бързаше да остарее и все пак често си мислеше, че да е оставила цялата тази неприятна история с менструацията зад гърба си, действително ще бъде облекчение.

Последните остатъци от кошмара й се разсеяха и Боби Андерсън отиде да си приготви една много късна закуска.

През следващите три дни валя без прекъсване. Андерсън неспокойно се суетеше из къщата, направи едно пътешествие с Питър и пикапа до Огъста за провизии, които не й бяха действително необходими, пиеше бира и слушаше старите парчета на Бийч Бойс, докато поправяше разни неща из къщата. Проблемът бе в това, че нямаше кой знае колко неща, които да се нуждаят от поправяне. На третия ден вече се въртеше около пишещата машина и си мислеше, че може би трябва да започне новата книга. Знаеше за какво ще се разказва в нея: млада учителка и ловец на бизони, настигнати от война за пасбища в Канзас в началото на петдесетте — един период, през който всички в централните части на страната изглежда са се настройвали за Гражданската война, независимо дали са го знаели или не. Щеше да бъде хубава книга, мислеше си тя, но смяташе, че още не е съвсем „готова“, каквото и да означаваше това (съзнанието й язвително изимитира гласа на Орсън Уелс: „Няма да напишем нито един уестърн преди да му е дошло времето“). Въпреки всичко нетърпението се надигаше в нея и всички признаци бяха налице: не понасяше нито книгите, нито музиката, нито себе си. Имаше склонност да се отнася нанякъде… а после да поглежда към пишещата машина с желанието да я пробуди от сън.

Питър също май не можеше да си намери място, драскаше по вратата да излезе навън и след пет минути драскаше пак, за да влезе вътре, въртеше се из къщата, лягаше, после отново ставаше.

„Атмосферното налягане е ниско“, мислеше си Андерсън. Само това е. „Прави ни и двамата неспокойни, раздразнителни.“

А и проклетият й мензис. Обикновено течеше обилно, после просто спираше. Като затваряне на кран. Този път без прекъсване струеше по малко. „Лоши уплътнения, ха-ха“, помисли си тя без изобщо да й е смешно. На втория дъждовен ден, веднага след стъмване, Андерсън се намери седнала пред машината, а на валяка беше навит празен лист хартия. Започна да пише и това, което излезе бе само няколко Х-та и О-та, като детската игра с кръстчета и кръгчета. После се появи нещо прилично на математическо уравнение… пълна глупост, защото последната математика, която бе взела, беше алгебра втора част в гимназията. В днешно време х-то служеше само за задраскване на сбъркана дума и толкова. Тя издърпа листа от машината и го хвърли в кошчето.