Вибрацията. Това е бил зовът на човешките кости.

„Хайде стига, Боби… не се вкретенявай чак толкова.“

Но въпреки всичко усети как цялата потрепера. Идеята съдържаше определена свръхестествена убедителност, подобно на викторианска история за духове, която няма никакво практическо приложение в един свят, втурнал се по алея Микрочип към неизвестните чудеса и ужаси на двайсет и първи век — но независимо от това кара човек да настръхва. Можеше да чуе смеха и думите на Ан: „Започваш да ставаш същата особнячка като чичо Франк, Боби, пък и така ти се пада, щом живееш там сама с миризливото си куче.“ Сигурно. Треска от самота. Отшелнически комплекс. Извикайте лекар, извикайте сестра, Боби не е добре… и положението й се влошава.

Все едно, изведнъж й се прииска да говори с Джим Гардънър — изпита „нужда“ да говори с него. Влезе вътре, за да се обади в неговото имение — нагоре по пътя към Юнити. Беше набрала четири цифри, когато се сети, че бе заминал на литературно четене — така, както и с поетични семинари, той си изкарваше прехраната. За един странстващ творец лятото беше най-важният сезон. „Всички тези глупави матрони в критична възраст трябва да правят нещо с летата си“ можеше да чуе как казва иронизиращият Джим, „а пък аз трябва да ям през зимата. Едната ръка мие другата. Благодари на Бога, че са ти спестени литературните четения, Боби.“

Да, бяха й спестени… макар да мислеше, че Джим си пада по тях повече, отколкото показваше. Определено тогава успяваше да си уреди достатъчно жени за леглото.

Андерсън затвори телефона и погледна към етажерката от лявата страна на печката. Не беше красива етажерка — не я биваше особено като дърводелец, — но изпълняваше предназначението си. Най-долните две лавици бяха заети от томовете за Дивия запад на поредицата „Време-Живот“. По-горните две бяха запълнени със смесица от белетристика и документалистика на същата тема; ранните уестърни на Брайън Гарфийлд, наблъскани заради липсата на място с масивното „Изследване на Западните територии“ на Хюбърт Хамптън. Сагата за Сакетови на Луи Л’Амур стоеше корица до корица с чудесните два романа на Ричард Мариъс „Идването на дъжда“ и „На път към обещаната земя“. „Кръволоци и злодеи“ на Джей Р. Наш и „Експанзия на запад“ на Ричард Ф. К. Мъджет служеха като рамка на цветното изобилие от уестърни с меки корици на Рей Хоган, Арчи Джосилен, Макс Бранд, Ърнест Хейкокс и, естествено, Зен Грей — екземплярът на Андерсън от „Ездачите на пурпурна Невада“ беше станал почти на парцал от четене.

Върху най-горната лавица се намираха собствените й книги, тринайсет на брой. Дванайсет от тях бяха уестърни — започваха с „Хенгтаун“, публикуван през 1975 година и завършваха с „Дългият обратен път“, излязъл през 1987. „Каньонът на клането“, новият роман, щеше да бъде пуснат през септември, както ставаше с всичките й уестърни от самото начало. В този момент й хрумна, че вече беше тук, в Хейвън, когато получи първия екземпляр на „Хенгтаун“, макар да бе започнала романа в един мръсен, взет под наем апартамент, на умираща от старост пишеща машина „Ъндърууд“ от трийсетте години. И все пак го беше завършила тук, и тук бе държала първия реален екземпляр на книгата в ръцете си.

Тук, в Хейвън. Цялата й кариера на публикуващ писател бе протекла тук… като се изключи първата книга.

Сега тя я взе от лавицата и я погледна с любопитство, осъзнавайки, че вероятно бяха минали към пет години, откакто бе държала тънкото томче в ръцете си. Подтискащо беше не само това, че си даде сметка колко бързо лети времето, а по-скоро фактът, че толкова често си го мислеше напоследък.

Изданието беше в пълен контраст с останалите, по чиито корици гъмжеше от скалисти плата и хълмове, ездачи, крави и прашни каубойски градчета. Тази корица представляваше гравюра върху дърво от деветнайсети век, изобразяваща надул платна към брега клипер. Безкомпромисното черно и бяло на изображението впечатляваше, почти шокираше. Заглавието, отпечатано над гравюрата, беше „Пълен кръг по компаса“. Под него пишеше: „Стихотворения от Робърта Андерсън“

Тя отвори книгата, прелисти заглавната страница като хвърли за миг замислен поглед върху датата на авторските права, 1968 година, после се спря на посвещението. То беше строго и чисто като гравюрата. „Тази книга е за Джеймс Гардънър“. Мъжът, на когото бе правила опит да се обади. Вторият от всичко на всичко тримата мъже, с които беше спала и единственият, който изобщо бе успял да я доведе до оргазъм. Не че тя придаваше някакво особено значение на „това“. Или поне не кой знае какво, във всеки случай. Или поне така си мислеше. Или „мислеше“, че си го мисли. Или нещо такова. Пък и без това нямаше значение; тези дни също отдавна бяха отминали.

Андерсън въздъхна и върна книгата на полицата, без да погледне стихотворенията. Само едно от тях беше много хубаво. Онова, което бе написано през март 1967, месец след като дядо й умря от рак. Останалите бяха боклук — обикновеният читател може и да се е излъгал, защото тя „наистина“ пишеше талантливо… но сърцето на таланта й беше другаде. Когато излезе „Хенгтаун“, кръгът от писатели, които познаваше, до един се бяха отрекли от нея. Всички освен Джим, публикувал преди това „Пълен кръг по компаса“.

Малко след идването си в Хейвън тя бе изпратила на Шери Фендерсън дълго, бъбриво писмо, а в отговор получи кратка пощенска картичка: „Моля, не ми пиши повече. Не те познавам.“ Подписана с едно-единствено драснато Ш. кратко като бележката. Андерсън седеше на верандата, потънала в сълзи над картичката, когато бе пристигнал Джим. „Защо плачеш за това какво мисли тази глупачка?“ я беше попитал той. „Наистина ли искаш да се довериш на преценката на жена, която обикаля страната с призиви «Власт на народа» и мирише на Шанел 5?“

„Но по една случайност е и много добър поет“, бе подсмръкнала Боби.

Джим нетърпеливо беше махнал с ръка. „Това не я прави по-зряла“, бе заявил той, „нито по-способна да преодолее лицемерието, на което първо е била учена, а после сама се е доучила. Оправи си понятията, Боби. Ако искаш да продължиш да правиш, каквото ти харесва, оправи си проклетите понятия и спри с това проклето циврене. Повдига ми се от проклетия ти рев. Иде ми да «повърна» от него. Ти не си слаба. Умея да разпознавам слабаците. Защо искаш да бъдеш нещо, което не си? Заради сестра ти ли? Затова ли? Тя не е тук, ти не си тя, а и не си длъжна да я пускаш при теб, ако не го искаш. Не ми хленчи повече за тази твоя сестра. Вземи да пораснеш. Престани да се оплакваш.“

Тя го бе погледнала, спомни си сега, удивено.

„Има голяма разлика дали си добър в това, което ВЪРШИШ или си умен в онова, което ЗНАЕШ“, беше казал той. „Дай на Шери известно време да порасне. Дай и на себе си известно време да пораснеш. И престани сама да си бъдеш съдник. Досадно е. Не искам да те слушам как цивриш. Цивренето е за слабаците. Престани да се държиш като слабак.“

Тя бе почувствала, че го мрази, обича, иска да го притежава целия и не желае да има нищо общо с него. Нали сам каза, че можел да разпознава слабаците? Боже, ами естествено. Той беше безволев. Още тогава го бе знаела.

„Сега“, беше продължил той, „искаш ли да легнеш с един бивш издател или смяташ цяла вечер да ревеш над тази глупава картичка?“

Тя бе легнала с него. Не знаеше нито сега, нито тогава, дали беше „искала“, но го направи. И викаше, докато свършваше.

Това бе станало малко преди края.

Спомняше си го добре… че бе станало малко преди края. Не след дълго той се ожени, но краят щеше да настъпи във всички случаи. Той беше слаб и безволев.

„И без това няма значение“, помисли тя и си даде стария, добър съвет: „Карай да върви.“

Съвет, който лесно се даваше, но трудно се изпълняваше. Тази нощ мина много време преди Андерсън да успее да заспи. Старите духове се бяха раздвижили, когато докосна книгата си със студентски стихотворения… или може би причината беше в този силен, топъл вятър, който свиреше в стрехите и фучеше сред дърветата.

Почти бе заспала, когато Питър я събуди. Той виеше насън.