Гардънър постоя известно време надвесен над изкопа, насочил лъча на мощния прожектор в черните дълбини. После се изправи, изключи светлината и реши пак да провери маркучите. Беше едва осем и половина сутринта, а вече му се пиеше.

Той се обърна.

Зад него стоеше Боби.

Ченето му неволно увисна, той го затвори с усилие и след миг колебание тръгна към нея. Бе абсолютно убеден, че това е халюцинация, която всеки момент ще изчезне. Само че Боби си оставаше цяла, от плът и кръв… истинска… Голяма част от косата й я нямаше и челото й сега стигаше чак до средата на черепа, откъдето всъщност почваше линията на косата. Новата кожа беше още бледа, твърде бледа, но пък и самата Боби приличаше на човек, прекарал изтощителна болест. Дясната й ръка висеше на превръзка от бинт. Плюс това…

„Плюс това се е гримирала. Направо се е наплескала с шепи, като жена, която желае да прикрие синини по лицето си… Но пък е Боби… Няма лъжа…“

В очите му изведнъж бликнаха сълзи. Образът на Боби стана двоен, после троен. Гардънър осъзна чак сега колко всъщност изплашен е бил през цялото време. И самотен.

— Боби? — дрезгаво попита той. — Ти ли си това?

Боби се усмихна: със същата онази сладка усмивка, която Гардънър толкова обичаше и която го бе спасявала безброй пъти от собствените му проблеми. Значи наистина беше Боби. Любимата Боби.

Той пристъпи към нея, прегърна я и притисна уморено лице в шията й. Беше го правил хиляди пъти.

— Здравей, Гард — рече тя и заплака.

Гард също плачеше. После я целуна… дълго… дълго… Ръцете му я сграбчиха и я притиснаха, нейната здрава ръка също го прегърна.

— Недей — каза той, без да престава да я целува. — Не се…

— Ш-ш-шт. Трябва. Това ми е последният шанс, Гард. „Нашият“ последен шанс.

Целуваха се като обезумели. И пак, и пак, и пак… Ризата на Боби вече се търкаляше на земята, а тялото й с нездравия си цвят, отпуснатите мускули и увисналите гърди никак не приличаше на секссимвол, но Гард обичаше именно него и я целуваше… целуваше… целуваше… и сълзите им течаха и се сливаха по лицата им като малки ручейчета.

Гард любими, любими вечно

шшшшшшт

Обичам те

Боби обичам

обичам

целуни ме

целуни

да

Борови иглички. Сладост. Нейните сълзи. Неговите сълзи. И се целуваха, целуваха, целуваха. Гард проникна в нея и усети две неща: колко много му беше липсвала и че наоколо не се чуваше нито една птица. Гората беше мъртва.

Целуни ме.

С ризата си, която и без това не беше кой знае колко чиста, Гард избърса кафявия грим от голото си тяло. Интересно дали Боби бе дошла с идеята да правят любов? Във всеки случай май не сега беше моментът да си мисли за това.

Макар и двамата да бяха нещо като благотворителен обяд за всички комари, буболечки и мушици, понеже от телата им струеше пот, досега не бе ухапан нито веднъж. Не вярваше и Боби да са я ухапали. „Това чудо не само, че действа като някакъв дяволски катализатор“, рече си Гардънър, докато гледаше кораба, „а на всичкото отгоре отблъсква и насекомите по-добре от всеки друг препарат на пазара“.

Той захвърли ризата и прокара показалец по лицето на Боби, който веднага потъна в остатъците от грима й, въпреки че по-голямата част от него вече бе размита от потта и сълзите.

— Причиних ти болка — каза той.

Напротив, обичаше ме, отвърна тя.

— Какво?

Чуваш ме, Гард. И го знаеш.

— Да не си ми сърдита? — попита Гардънър. Нещо му подсказваше, че бариерите отново се бяха върнали и той пак се преструваше, че всичко е свършило завинаги. Стана му тъжно. — Затова ли не ми говориш? — Той помълча и добави: — Не те обвинявам. И без това не съм ти донесъл нищо добро.

„— Но аз ти говорех“, Гард — отвърна тя и Гардънър се зарадва на съмнението в гласа й, макар вътрешно да продължаваше да съжалява задето я лъжеше, след като току-що бяха правили любов. — „С ума си.“

— Нищо не чух.

— Преди това чуваше. Чу ме и ми отвърна. „Говорихме“, Гард.

— Защото бяхме близо до онова нещо. — Той посочи към кораба.

Тя му се усмихна изнурено и облегна глава на рамото му. Без грима кожата й грееше с някаква тревожна полупрозрачност, която никаква болест не би могла да обясни.

— Причиних ти болка. Болеше те, нали?

— Не. Да. Малко. — Боби пак се усмихна с добре познатата усмивка стил Боби Андерсън, но едновременно с това по скулата й се плъзна сълза. — Ама беше много хубаво. Запазили сме най-доброто за накрая, Гард.

Той нежно я целуна, но устните й вече бяха други. На Новата и Подобрена Робърта Андерсън.

— В началото, накрая, по средата — все едно. Знам само, че не биваше да те любя и ти не биваше да идваш тук.

— Прав си, изглеждам уморена — рече Боби. — И съм се наплескала с тонове грим, както сам установи. Прав си и за това, че се преуморих и направо рухнах физически.

„Глупости“, помисли Гардънър, но покри мисълта си с бял шум, така че Боби да не я прихване. Направи го почти автоматично, защото то вече му бе станало втора природа.

— Изкарах лечение… Радикално лечение. Сега имам малко проблеми с изкуствената кожа и опадалата коса, но тя скоро ще порасне отново.

— О — каза Гардънър и помисли: „Още не си се научила да лъжеш, Боби“. — Е, радвам се, че си добре. Само че може би е редно да си починеш още няколко дни, да поотдъхнеш…

— Не — тихо отвърна Боби. — Сега е моментът на последното усилие, вече сме почти накрая. Нали помниш, че заедно го почнахме, аз и ти…

— Напротив — прекъсна я Гардънър. — Ти сама го почна, Боби. Направо му налетя и буквално се спъна в него. Когато Питър беше още жив, нима си забравила?

Той видя болката в очите й при споменаването на Питър, ала след миг тя изчезна. Боби не се предаваше:

— Съгласна съм, но ти дойде малко след това. Дори ми спаси живота. Без тебе нямаше да съм тук, затова нека го довършим заедно, Гард. Сигурна съм, че до люка едва ли остават повече от седем-осем метра надолу.

Гардънър също мислеше така, но не му се искаше да го признава. В сърцето му задълба някакъв остър шип и го прониза болка, по-силна и от главоболието на махмурлука.

— Добре, вярвам ти.

— Какво ще кажеш, Гард? Да изкараме заедно последните метри, а? Аз и ти.

Той седеше и замислено гледаше Боби. Пак му направи впечатление колко зловеща е станала гората без песента на птиците.

„Точно така ще се получи и когато гръмне някоя от тъпите им ядрени електроцентрали. Хората сигурно ще успеят да се измъкнат, стига да ги предупредят навреме и идиотите от «Гражданска защита» да имат достатъчно доблест да оповестят аварията, само че няма как да кажеш на кълвачите и бухалите да евакуират района. Не можеш да наредиш на червеношийката да не гледа в огненото кълбо. Очите им ще се стопят и те ще се щурат наоколо, слепи като прилепи, ще се блъскат в дърветата и сградите и накрая ще умрат от глад или със строшени шии. Нима това наистина е космически кораб, Боби? Не е ли разхерметизиран контейнер с ядрени отпадъци? Затова гората е толкова тиха и затова в петък онзи лекар със самолета падна от небето, нали?“

— Какво ще кажеш, Гард? Да изкараме заедно последните метри, а?

„Къде тогава е решението? Как да намерим почтен изход? Да бягам ли или да уведомя Даласката полиция, за да им е по-лесно срещу руснаците? Какво да правя? Какво?“

В този момент внезапно му хрумна нещо. Смътно и неоформено, но все по-добре от нищо…

Той прегърна Боби с лицемерна ръка и каза:

— Добре, съгласен съм. Ще поработим още малко.

Боби се усмихна и после любопитно го изгледа.

— Колко ти е оставила, Гард?

— Кой какво да ми остави?

— Колко зъба ти е оставила феята — отвърна Боби. — Виждам, че вече си загубил един. Тук, отпред.

Гард уплашено посегна към устата си. Вярно, на мястото на един от резците му имаше дупка.

Почна се, значи. След цял месец работа в сянката на това чудо той съвсем безразсъдно си бе въобразил, че е недосегаем за въздействието му, ала се лъжеше. Промяната нямаше да го пропусне и него.