Вчера, в събота, Мос отново пристигна със стария си понтиак и веднага форсира помпите до максималната им мощност: сто и трийсет литра в минута на помпа или общо трийсет и една хиляди и двеста литра за час.
Тази сутрин обаче от Фриман Мос нямаше и помен. Изчезна яко дим, също като другите, и сега Гардънър беше сам и за кой ли път обмисляше какъв вариант на поведение да избере.
„Първи вариант:“ Продължава с работата като досега.
„Втори вариант:“ Бягство. Вече бе стигнал до извода, че ако Боби умре, много скоро след това и на него ще му се случи нещо с фатален изход. Едва ли би я надживял с повече от половин час. Но, да речем, реши да избяга: онези няма ли да разберат намеренията му преди още да е тръгнал? Малко вероятно. Гардънър и останалите жители на Хейвън все още играеха покер по класическия начин: без да си гледат картите. Само не му беше ясно докъде трябва да бяга, за да се изплъзне от хватката им и противните им изобретения.
Всъщност той не допускаше, че ще се наложи да се крие твърде далече. Дери, Бангор, дори Огъста очевидно бяха прекалено близо… Но виж, Портланд може би щеше да свърши работа. „Може би“. Предположенията му се базираха на факта, че Гардънър се опитваше да разсъждава по аналогия с цигарите.
Когато някое малко момче почва да се учи да пуши, отначало след първата цигара му идва да си повърне и червата. Шест месеца по-късно то вече е в състояние да пуши по пет-десет цигари дневно. Дай му още три години стаж и вече имаш готов кандидат за рак на белите дробове, пушещ по две кутии и половина на ден.
Да вземем обратната ситуация. Хващаме същото момче, което току-що е изпушило първата си цигара и ни гледа с позеленял израз на лицето, предшестващ яростно повръщане, и му казваме да зареже цигарите, защото не са за него. Детенцето вероятно ще се просне ничком на земята и ще почне да ни целува обувките. Ако го пипнем на етапа, когато вече пуши по половин кутия дневно, явно ще му е все едно дали ще ги отказва, или няма, макар че при децата навиците и на този ранен етап може да ги накарат да прекаляват със сладкишите, като заместители на цигарите, или дори от време на време да си мечтаят за по някой фас, особено когато са изнервени или отегчени.
Така е, рече си Гардънър. Да вземем обаче някой стар ветеран на тютюнопушенето и да му обясним, че се налага да захвърли пироните за ковчези. Какво ще направи той? Ами ще се сграбчи за гърдите, сякаш е получил сърдечен удар, но всъщност жестът му ще е предназначен да предпази кутията цигари в джоба на ризата. Пушенето е пристрастяване на тялото. Това Гардънър го знаеше от личен опит, тъй като на няколко пъти бе отказвал цигарите или поне ги намаляваше до поносимо равнище. През първата седмица без тютюнев дим пушачите обикновено страдат от внезапни пристъпи на паника, главоболие и мускулни спазми. При по-тежките случаи лекарите предписват витамин В-12, макар и да са наясно, че няма такова лекарство, което да се справи с депресията и чувството за загуба, преобладаващи около половин година след решителното стъпкване на последния фас и началото на мъчителното и самотно пътешествие, водещо навън от гибелния навик.
„А Хейвън,“ рече си Гардънър, докато увеличаваше мощността на помпите до максимум, „в момента е като стая, пълна с дим от цигари. Отначало на всички им беше лошо, точно като децата, дето се опитват да пушат царевични кочани зад хамбара, но вече цялата работа им харесва като въздуха в задимената стая. Пък и защо не? Превърнали са се в закоравели пушачи, които жадно вдишват опушената атмосфера и само един Господ знае какви физиологически изменения настъпват в телата и главите им. Дори и след осемнайсет месечно пушене в белите дробове се откриват аномалии на клетъчно ниво, да не говорим за високия процент на мозъчни тумори в градовете със силно замърсяване на въздуха или, не дай Боже, в близост до ядрени реактори. А какво ли става с Хейвън?“
Не знаеше. Не беше забелязал никакви видими изменения, освен изпопадалите зъби и увеличената сприхавост. Въпреки всичко обаче Гардънър не смяташе, че ще го преследват дълго, ако побегне. Вероятно отначало щяха да го погнат с усърдието на хайка за негри от старите републикански уестърни, но според него твърде скоро щяха да го зарежат… Веднага, щом ги обземеха симптомите на отказалите цигарите.
Гардънър увеличи оборотите на четирите помпи до максимум и невзрачната вада почти мигновено стана пълноводен поток. После се зае да проверява скобите на маркучите.
Ако се измъкнеше, пред него стояха два избора: или да си държи устата затворена, или да вдигне тревога. Засега по ред причини предпочиташе да си трае. Да, ама това значеше да си провали живота: да зачеркне с един замах цял месец кански труд, да провали всякакви шансове за промяна на самоубийствената политика на планетата и най-вече да отпише добрата си приятелка и някогашна любовница Боби Андерсън, която вече почти две седмици никаква я нямаше.
„Трети вариант:“ Да премахне кораба. Да го взриви и унищожи. Да го превърне в поредния мъглив слух, като онези извънземни от Хангар 18.
Въпреки ненавистта си към безумието на ядрената енергия и подкрепящите я технократски помияри, които я бяха създали и я обезпечаваха финансово, като дори отказваха да признаят ужасите на Чернобил, въпреки унинието, в което изпадна като видя преместването на стрелката на „черния часовник“ с две минути напред на онази снимка от „Асошиейтед Прес“, Гардънър съзнаваше, че най-добрият му избор май беше да взриви кораба. Окисляването на импрегнирания му със загадъчни вещества корпус (умишлено, в това той не се съмняваше) водеше до появата на куп фантастични приспособления и джунджурии, а иначе един Господ знае какви ли още чудеса се криеха вътре. Но да не забравяме и другата страна. Онзи неврохирург в катастрофиралия самолет, стареца и едрия полицай, вероятно и двете изчезнали ченгета, хлапето Дейвид Браун, плюс жената констабъл, госпожа Маккосланд… Колко от тези злополуки можеха да се припишат на огромното парче метал, в което Гардънър сега се взираше и го гледаше как стърчи от земята като муцуната на най-големия бял кит, който човек може да си представи? Колко: всичките, част от тях или нищо?
Кой знае. Сигурен беше само в едно: най-важното тепърва предстоеше.
Корабът безспорно бе своеобразен венец на творението, но едновременно с това се явяваше и останка от някакви чуждоземни същества, дошли от дълбините на космическия мрак — непознати създания, чийто мозъчен строеж би могъл да се различава от нашия до същата степен, до която човешкият мозък се различава от мозъка на паяците, например. От една страна това бе величествен паметник на чуждия разум, блеснал на светлината на неделното слънце, а от друга — дом на призраците, чийто стени и ъгли нищо чудно все още да се обитаваха от старите демони. Като го гледаше понякога Гардънър имаше чувството, че нещо стяга гърлото му — все едно че от земята в него са се вторачили безжизнени очи.
Добре, ще го премахне, „но как?“ Да го взриви? Дори и да искаше, не знаеше как да го постигне. Взривните заряди, които използваха за разбиването на скалната маса, вкопчила кораба, бяха несравнимо по-мощни от динамита, ала и те не успяха дори да му одраскат корпуса. Трябваше ли да отскочи до военновъздушната база в Лаймстоун и да открадне някоя атомна бомба с небрежната ловкост и дързост на Дърк Пит от романите на Клайв Къслър? И нима нямаше да е забавно, дори върха на иронията, ако наистина успееше да открадне ядрено устройство и то гръмнеше с едничкия резултат да освободи кораба от каменната прегръдка, без да му нанесе и най-микроскопичната повреда?
Ето това бяха вариантите, с които Гардънър разполагаше, пък и за третия изобщо не можеше да се каже, че предлага някакъв реален избор. А докато ги прехвърляше в главата си за сетен път, ръцете му механично продължаваха да си гледат работата: увеличаваха дебита на помпите и проверяваха скобите на маркучите. Уверил се, че всичко е наред, той се върна до изкопа да хвърли едно око на нивото на водата и долните маркучи. Водата вече се виждаше само с помощта на прожектор, защото нивото й стремително спадаше. Това бе добре, понеже означаваше, че разкопките можеха да продължат в сряда, най-късно в четвъртък и тогава работата вероятно щеше да върви много по-бързо. Водоносният пласт беше шуплест и доста рехав, така че нямаше да има нужда от дълбаене на специални гнезда за експлозивите, тъй като щяха да намерят предостатъчно естествени хлабини не само за гърмящите транзисторчета, а и за цели торби взрив. Следващият етап просто щеше да изглежда като това да преминеш от лепкаво тесто за палачинки към току-що бухнал в нощвите хляб.
