— Здравейте, приятели, и още веднъж добре дошли на Националния час по самосъжаление! — изчурулика весело Боби Андерсън. — Наш гост тази вечер е…

— Вчера сутринта щях да се самоубия — тихо каза Гардънър. — Ако не бях усетил тези внушения — и то наистина много силно, — че ти си в беда, сега щях да съм храна за рибите.

Андерсън го изгледа внимателно. Ръката й бавно стисна неговата така, че го заболя.

— Действително си го мислил, така ли? Господи!

— Да. Искаш ли да знаеш, докъде съм стигнал? Това ми изглеждаше най-разумното нещо, което можех да направя при дадените обстоятелства.

— Хайде стига.

— Сериозно говоря. После се появи тази мисъл. Мисълта, че си в беда. Затова отложих решението си, докато ти се обадя. Но теб те нямаше.

— Сигурно съм била в гората — рече Андерсън. — И ти пристигна тичешком. — Тя вдигна ръката му до устата си и нежно я целуна. — Ако цялата тази шантава история не означава нищо друго, поне резултатът е, че още си жив, задник такъв.

— Както винаги съм впечатлен от почти френския финес на комплиментите ти, Боби.

— Ако някога „наистина“ го направиш, ще се погрижа да бъде написано върху надгробния ти камък, Гард. ЗАДНИК с букви, издълбани достатъчно дълбоко, за да не се изтрият поне едно столетие.

— Е, благодаря ти — каза Гардънър, — но за известно време няма да е нужно да се безпокоиш за това. Защото аз все още го имам.

— Кое?

— Онова усещане, че си в беда.

Тя се опита да отвърне поглед, опита и да си издърпа ръката.

— Погледни ме, Боби, по дяволите.

Най-после, колебливо, тя го направи, леко издала напред долната си устна, с онова упорито изражение, което той така добре познаваше… но дали не изглеждаше освен това и съвсем мъничко неспокойна? Гардънър реши, че да.

— Всичко уж е толкова хубаво — захранване на къщата с енергията на батерии, книги, които се пишат сами, Бог знае още какво — защо тогава продължавам да чувствам, че си в беда?

— Не знам — отвърна тихо Боби и стана да измие чиниите.

— Разбира се, че работих, докато едва не припаднах, това едно — рече Андерсън. Сега беше обърната с гръб към него и той имаше чувството, че така й е по-добре. Съдовете дрънчаха в горещата, сапунена вода. — И не съм казала просто: „Пришълци от космоса, е-ха, евтина, чиста електроенергия и телепатия, голяма работа!“, нали? Пощаджията ми изневерява на жена си, знам за това — „не искам“ да го знам, по дяволите, не съм клюкарка, но то беше там, Гард, най-отпред в главата му. Да не го видя, щеше да е като да не забележа някой неонов знак висок сто метра.

— Разбирам — рече той и си помисли: „Тя не казва истината, поне не цялата, и ми се струва, че дори не го съзнава.“ — Въпросът остава: какво ще правим сега?

— Не знам. — Тя погледна през рамо, видя вдигнатите вежди на Гардънър и продължи: — Да не би да мислеше, че смятам да ти предложа отговора в спретнато малко есе, около петстотин думи или по-малко? Не мога. Имам няколко идеи и това е всичко. Може би дори не са много добри. Предполагам, че първото нещо е да те разведа наоколо, за да можеш

(„да бъдеш убеден“)

да хвърлиш един поглед. После…

Гардънър дълго я гледа. Този път Боби не сведе очи: те бяха открити и невинни. Ала тук нещата не бяха както трябва. Неща като онази фалшива сантиментална нотка в гласа на Боби, когато говореше за Питър. Сълзите може и да бяха истински, но тонът… изобщо не беше както трябва.

— Добре. Да идем да хвърлим поглед на твоя кораб в земята.

— Хайде първо да обядваме — ведро предложи Андерсън.

— Ти „пак“ ли си гладна?

— Да. Ти не си ли?

— Господи, не!

— Тогава аз ще ям и за двама ни — заяви Андерсън и го направи.

— Боже Господи! — Гардънър тежко седна върху един прясно отрязан пън. Трябваше или да седне или щеше да падне. Сякаш силно го бяха ударили в стомаха. Не, усещането бе по-странно и по-радикално. Повече приличаше като че ли някой беше натикал маркуча на индустриална прахосмукачка в устата му и я бе включил, изсмуквайки всичкия въздух от дробовете му за една секунда. — Боже Господи! — повтори той с немощен, останал без въздух глас. Изглежда това бе всичко, на което беше способен.

— Бива си го, нали?

Те бяха слезли до средата на склона, недалеч от мястото, където Боби бе намерила мъртвия мармот. Преди склонът беше гъсто осеян с дървета. Сега през тях бе изсечена просека, за да минава странното превозно средство, което Гардънър почти разпозна. То стоеше в края на андерсъновия изкоп и изглеждаше дребно и заради разкопките, и заради нещото, което се подаваше от земята.

Ровът сега беше дълъг седемдесет метра и бе по седем метра широк и в двата си края. В средата се разширяваше до към десет метра, за около петнайсет метра от цялата дължина на прореза — това разширение оформяше нещо като женски хълбоци, видени в силует. Сивият горен край на кораба, с вече триумфално изложена на показ заобленост, се издигаше от уширението като дъното на гигантска стоманена чаена чинийка.

— Господи Боже! — възкликна отново Гардънър. — Погледни това нещо.

— „Направила“ съм го — каза Боби и по устните й заигра лека, отнесена усмивка. — Повече от седмица го гледам. Най-красивото нещо, което съм виждала през живота си. То ще разреши много от проблемите ни, Гард. „И дойде човекът на кон, който яздеше безспир…“

Просека през мъглата. Гардънър погледна към Андерсън, която май се носеше из тъмните места, откъдето бе дошло това невероятно нещо. Изразът върху лицето й накара кръвта му да се вледени. Очите й не бяха просто зареяни. Те представляваха празни прозорци.

— Какво искаш да кажеш?

— Ммм? — Андерсън се огледа, като че ли се събуждаше от дълбок сън.

— Какво искаш да кажеш с този човек на кон?

— Имам предвид теб, Гард. И мен. Но струва ми се… мисля, че най-вече имам предвид теб. Слез тук долу и поогледай.

Андерсън бързо се спусна по склона, с лекотата и грацията на натрупания опит. Тя измина около десет метра преди да осъзнае, че Гардънър не я следва. Обърна се назад. Той беше станал от пъна, ала това бе всичко.

— Няма да те ухапе — окуражи го Андерсън.

— Така ли? А какво „ще“ ми направи, Боби?

— „Нищо!“ Те са „мъртви“, Гард! Твоите томичукала са „били“ съвсем истински, но са били „смъртни“, а този кораб е тук от поне петдесет милиона години. Ледникът го е заобиколил! Той го е покрил, ала не е могъл да го отмести. Дори всички тези тонове лед не са успели да го помръднат! Затова ледникът го е заобиколил. Можеш да погледнеш в изкопа и да „видиш“, като замръзнала вълна е. Доктор Борнс от университета би пощурял, ако научеше… но те са съвсем мъртви, Гард.

— Влизала ли си вътре? — попита Гардънър, без да помръдне.

— Не. Люкът… смятам, „чувствам“, че има такъв — все още е под земята. Ала това не променя нещата, които „знам“. Те са мъртви, Гард. „Мъртви“.

— Те са мъртви, ти не си влизала в кораба, но изобретяваш като Томас Едисън в период на вдъхновение, а можеш и да четеш мисли. Затова повтарям: какво ще направи той на „мен“?

И така, тя каза най-голямата лъжа от всичките — каза я хладнокръвно, без абсолютно никакво съжаление. Андерсън заяви:

— Нищо, което да не желаеш — и пак заслиза надолу, без да се обърне да види дали той я следва.

Гардънър се поколеба, главата ужасно го болеше. Накрая тръгна надолу след нея.

Превозното средство край рова беше старата камионетка на Боби, която преди бе представлявала голямо кънтри скуайър комби. Андерсън го беше докарала в Мейн от Ню Йорк, когато постъпваше в колежа. Това бе станало преди тринайсет години, а то и тогава не беше ново. Боби го кара до 1984, когато дори Елт Баркър от бензиностанцията на Шел, единственият гараж и ремонтна работилница в Хейвън, отказа да му сложи лепенка за преминат преглед. Тогава, след един уикенд безумна работа — през по-голямата част от времето бяха пияни и Гардънър все още смяташе, че само по чудо не успяха да се вдигнат във въздуха със старата горелка на Франк Гарик — те изрязаха покрива на комбито от гърба на предната седалка до края му и го превърнаха в подобие на камионетка.