— Все едно, може да сме катастрофирали, защото е било „време за катастрофа“, според тези течения, които споменах. Корабът не беше засегнат, разбира се. И когато аз започнах да го разкопавам, ние… се върнахме.

— И там някъде има още от вас?

Боби вдигна рамене.

— Не знам.

„И не ме интересува“, говореше жестът й. „Ние сме“ тук. „Трябва да се правят подобрения. Това е достатъчно.“

— Наистина ли това е всичко, което сте? — Той искаше да е сигурен; да е сигурен, че няма нещо повече. Ужасно се страхуваше, че се забави твърде дълго, прекалено дълго… но „трябваше“ да знае. — Това е „всичко“?

— Какво искаш да кажеш? Толкова малко ли ти се вижда това, което сме?

— Честно казано, да — отвърна Гард. — Виждаш ли, аз търсих дявола извън себе си през „целия“ си живот, защото онзи вътре в мен беше толкова проклето труден за хващане. Не е лесно да прекараш толкова дълго време мислейки си, че си… Омир… — Той отново се прозя, широко. Върху клепачите му сякаш имаше тухли. — …и да откриеш, че си бил… капитан Ахав.

И накрая, за последен път, с нещо като отчаяние, той я попита:

— Това ли „е“ всичко, което сте? Просто хора, които поправят разни неща?

— Предполагам, че да — каза тя. — Съжалявам, че това е такова разочарование за т…

Гардънър вдигна револвера под масата и в същия миг усети как лекарството най-после го предаде: щитът се свлече.

Очите на Боби блеснаха — не, този път те „заискриха“. Гласът й, мислен писък, се вряза в главата на Гардънър като сатър

(„ПИСТОЛЕТ ТОЙ ИМА ПИСТОЛЕТ ТОЙ ИМА“)

кълцащ през надигащата се мъгла.

Тя се опита да отскочи. В същото време се опита да задържи фотонния пистолет насочен към него. Гардънър се прицели в Боби с 45-калибровия револвер под масата и дръпна спусъка. Чу се само сухо щракване. Грубият стар куршум направи засечка.

Джон Лиандро умря. Сензацията — не.

Дейвид Брайт беше обещал на Лиандро да му даде време до четири и бе възнамерявал да спази това обещание — защото така беше честно, разбира се, ала и защото не бе сигурен, че иска да се забърква в цялата тази история. Тя можеше да се окаже вършачка, вместо новинарски материал. Независимо от всичко той изобщо не се съмняваше, че Джони Лиандро бе казал истината или неговото разбиране за нея, колкото и налудничаво да звучеше разказът му. Джони беше кретенче, той понякога не само скачаше към заключенията, а направо ги прескачаше, но не бе лъжец (а дори и да беше, Брайт не го смяташе за достатъчно умен, за да съчини нещо толкова засукано).

Около два и половина същия следобед Брайт изведнъж започна да си мисли за един друг Джони — бедният, прокълнат Джони Смит, който понякога докосваше предмети и получаваше „усещания“ за тях. Това също беше налудничаво, ала Брайт повярва на Джони Смит, повярва в това, което Джони каза, че може да върши. Беше невъзможно да погледнеш в обитаваните му от духове очи и да не повярваш. Брайт не докосваше нищо, което принадлежеше на Джон Лиандро, но можеше да види бюрото му отсреща, прилежно поставеният калъф върху монитора на компютъра и започваше да го обзема някакво усещане… едно много мрачно усещане. Той почувства, че Джон Лиандро вероятно е мъртъв.

Нарече се изкуфяла бабичка, ама усещането остана. Сети се за гласа на Лиандро, отчаян и пресекващ от вълнение. „Това е моят материал и аз нямам намерение просто така да се откажа от него.“ Спомни си и тъмните очи на Джони Смит, навика му постоянно да потърква лявата страна на челото си. Погледът му неволно се връщаше отново и отново върху покрития леандров гълтач на думи.

Издържа до три часа. Дотогава усещането се бе превърнало в увереност, от която му се повдигаше. Лиандро беше мъртъв. Просто нямаше никакво съмнение в това. Може би през целия си живот нямаше да има нито едно истинско прозрение повече, но сега го бе споходило точно това. Не луд, нито ранен или изчезнал. Мъртъв.

Брайт вдигна телефона и макар номерът, който набра, да имаше кода на Клийвс Милс, и Боби, и Гард биха разбрали, че всъщност е с далечен прицел: петдесет и пет дни след като Боби Андерсън се спъна в гората, някой най-после се обаждаше на Даласката полиция.

Човекът, с когото Брайт говори в щатското полицейско управление на Клийвс Милс, беше Анди Торгесън. Брайт го познаваше още от колежа и можеше да приказва с него без да има чувството, че думите НОВИНАРСКА СЕНЗАЦИЯ са изписани с ярки червени букви на челото му. Торгесън го слушаше търпеливо, като се обаждаше само от време на време, докато Брайт му разказа всичко, започвайки от захващането на Лиандро с историята за липсващите ченгета.

— Потекла му е кръв от носа, зъбите му са изпопадали, започнал е да повръща и той е убеден, че всичко това се дължи на въздуха?

— Да — потвърди Брайт.

— И каквото е там във въздуха е подобрило „адски“ много радиоприемането му?

— Точно така.

— А ти смяташ, че се намира в сериозна опасност?

— Пак си прав.

— Аз също мисля, че той се намира в сериозна опасност, Дейв — всичко казано звучи, като че ли е мръднал непоправимо.

— Знам как „звучи“. Просто не мисля, че „е“ така.

— Дейвид — с огромно търпение заговори Торгесън, — може и да не е изключено — поне на кино — да се превземе малко градче и по някакъв начин да се отрови. Но през това малко градче минава „магистрала“. В това малко градче има „хора“. И „телефони“. Смяташ ли, че някой би могъл да отрови цял град или да го отреже от околния свят, без никой да успее да гъкне?

— Олд Дери Роуд на практика не е точно магистрала — изтъкна Брайт. — Поне, откакто завършиха отсечката на I-95 между Бангор и Нюпорт преди трийсет години. Оттогава Олд Дери Роуд не е нищо повече от онази ваша изоставена писта за кацане, с жълтата лента по средата.

— Нали не се опитваш да ми кажеш, че „никой“ не се е опитвал да го използва напоследък?

— Не. Не се опитвам да ти кажа нищо определено… ала Джони „действително“ спомена, че е открил няколко души, които не са виждали роднините си в Хейвън от няколко месеца. А на малцината, които се опитали да влязат там и да проверят какво става, им прилошало и трябвало бързешком да си тръгнат. Повечето от тях отдали всичко на отравяне с храна или нещо такова. Той спомена и за някакъв магазин в Троя, където един дърт нещастник въртял процъфтяваща търговия с фанелки, защото от Хейвън най-редовно идвали хора с кървящи носове… и това продължавало от седмици.

— Чисто бълнуване — рече Торгесън.

Като погледна през полицейската чакалня, той видя как диспечерът рязко се изправя в стола си, оставя слушалката на телефона, която държи в лявата си ръка и започва да пише. Някъде нещо се е случило и от стреснатия израз върху лицето на диспечера, то не е дребна кражба или дръпната дамска чанта. Разбира се, след като хората бяха такива, каквито са, нещо „винаги“ се случваше. И, колкото и да не му се искаше да го признае, нещо можеше да се случва и в Хейвън, също така. Цялата история звучеше налудничаво като следобедния чай при шапкаря в „Алиса“, но Дейвид никога не му бе правил впечатление на участник в бригадата на кукувците.

— Може и така да е — съгласи се Брайт, — и все пак истинността на бълнуванията им би трябвало да бъде доказана или опровергана от едно бързо прескачане до Хейвън на някое от твоите момчета. — Той направи пауза. — Моля те като приятел. Не съм от най-големите почитатели на Джони, но се тревожа за него.

Торгесън все още гледаше към стаята на диспечера, където Смоуки Досън сега говореше нещо с осемдесет километра в час. Смоуки вдигна поглед, видя че Торгесън го гледа и направи знак с една ръка, разперил пръсти. „Чакай“, настояваше жестът му. „Нещо голямо е“.

— Ще се погрижа някой да иде дотам преди края на деня — обеща Торгесън. — Бих отишъл и сам, стига да можех, но…

— Ако изчакам в Дери, удобно ли е да ме вземеш?