Дуган свъси буйни вежди и се намръщи.

— Господин Хилман, не ми е ясно за какво точно става дума.

„Освен това съм зает човек“, добави изражението на лицето му. „Двама от служителите ми са безследно изчезнали и имам основателни подозрения да смятам, че са застреляни от бракониери на елени. И всичко това в деня на смъртта на старата ми приятелка Рут Маккосланд. В момента на задника ми се пече яйце и нямам нито време, нито настроение да слушам глупости“.

— Знам. Но скоро ще разберете. Само ми кажете ще ходят ли и други ваши колеги на погребението?

— Да. Поне половин дузина смятат да отидат, аз също. Но ще тръгна по-рано, за да поразпитам местните хора за един друг случай.

— Знам го — кимна Ев. — А и вие сигурно знаете за мене.

— Господин Хилман…

— Напоследък наговорих големи дивотии и то все не пред когото трябва — невъзмутимо продължи старецът. — При други обстоятелства не бих постъпил така, но бях силно разстроен. Единият ми внук изчезна, а другият е в нещо като кома.

— Да, зная.

— Бях толкова объркан, че направо не знаех какво правя. Първо говорих с една-две от сестрите в болницата, после отидох в Бангор и се срещнах с някакъв репортер на име Брайт. Предполагам, че вече сте чули какво съм му казал.

— Доколкото разбирам, според вас Дейвид Браун е… ъ-ъ-ъ… жертва на нещо като конспирация…

Ев за малко щеше да се разсмее. Думата му се стори хем необичайна, хем изключително удачна. Той самият никога не би се досетил за нея. А в Хейвън наистина съществуваше някаква огромна конспирация. Същински пъклен заговор.

— Точно така. Освен това смятам, че тук може да се говори за три случая, които са толкова свързани един с друг, колкото още никой не може да си представи: изчезването на внука ми, изчезването на двамата полицаи и смъртта на Рут Маккосланд, която освен ваша, беше и моя добра приятелка.

Дуган сякаш се сепна и едва доловимото презрение от погледа му изчезна. На Ев дори му се стори, че той чак сега го видя истински — него, Еверет Хилман, а не някакъв си стар глупак, отбил се в полицията, просто защото си няма друга работа.

— Може би е най-добре да ми опишете накратко защо смятате така — каза Дуган и си извади бележника.

— Не, не. Излишно е да записвате каквото и да било. Можете да си приберете бележника.

Дуган го изгледа мълчаливо. Не докосна бележника, но остави молива на масата.

— Брайт реши, че съм изкукуригал, а аз още не му бях казал и половината — продължи Ев. — Затова на вас няма да разкажа нищо, освен това, че според мен Дейвид е жив. Не мисля, че е в Хейвън, ала ако се върна там, бих могъл да опитам да разбера къде е. Но подозирам — за това имам повече от основателни причини, — че не съм особено желан в града. Дори нещо повече, опасявам се, че при нормално стечение на обстоятелствата, ако се прибера, не след дълго ще изчезна точно като внука ми Дейвид Браун. Или ще ми се случи нещо, както стана с Рут.

Лицето на Буч Дуган се изопна.

— Бих помолил да обясните по-подробно, господин Хилман — рече той.

— Не мога. Всичко това го знам, без да имам никакви доказателства. Предполагам, че звучи налудничаво, но ако ме погледнете в очите, поне ще повярвате, че съм искрен.

— Те и мошениците изглеждат много искрени, господин Хилман — въздъхна Дуган. Ев понечи да каже нещо, но той поклати глава. — Извинете. Не беше съвсем тактично от моя страна, но от неделя насам почти не съм спал. Май вече не мога да издържам на такива маратони. Всъщност вярвам в искреността ви, само че досега освен разни мрачни предчувствия не чух нищо друго от вас. Вие просто говорите с недомлъвки, а така правят хора, които или ги е страх, или не разполагат с конкретни факти. Аз обаче нямам време, за да ви измъквам думите с ченгел от устата. Освен това ви отговорих на въпросите, а вие още не сте ми казали какво искате от мене.

— С удоволствие ще ви кажа. Дошъл съм тук по две причини, господин Дуган. Първо искам да се уверя, че утре в Хейвън ще има много полицаи, защото там, където има ченгета, е по-малко вероятно да се случи нещо непредвидено, нали така?

Дуган мълчеше и го гледаше безизразно.

— Второ, дойдох да ви уведомя, че утре и аз ще бъда в Хейвън, макар и не на погребението на Рут. Ще нося със себе си сигнален пистолет, така че ако някой от вашите хора види на небето да избухва ракета, това ще означава, че съм изпаднал в една от онези ситуации, за които никой иначе не би ми повярвал. Разбирате ли ме?

— Значи връщането в Хейвън може да се окаже… ъ-ъ-ъ… нездравословно за вас, така ли? — Лицето на Дуган продължаваше да е все така безизразно, но Ев усети, че той отново го смята за луд.

— Казах „при нормално стечение на обстоятелствата“. А покрай вас смятам, че ще мога да се измъкна. Всички в Хейвън обичаха Рут, това няма нужда да ви го казвам. Значи на погребението й ще дойдат доста хора. Не съм сигурен дали са я обичали по времето на смъртта й, но съм убеден, че на траурната церемония ще присъства почти цялото население на града.

— Откъде знаете? — попита Дуган. — Или и за това не ви се говори?

— Напротив. Ще ви кажа. Ако не дойдат, това ще изглежда подозрително.

— На кого?

— На вас. На онези полицаи, който са били приятели на нея и мъжа й. На демократите от окръг Пенъбскот. Дори не бих се учудил, ако конгресменът Бренан изпрати представител от Огъста — все пак Рут взе дейно участие в предизборната му кампания. Мисълта ми е, че тя не е коя да е и това добре се знае в Хейвън. В този случай те просто нямат друг избор. Затова се надявам, че всички ще са толкова заети с формалната страна на церемонията, че дори няма да разберат, че съм се връщал в Хейвън.

Буч Дуган скръсти ръце на гърдите си. Дядото си го биваше. Отначало Дуган допускаше, макар и само теоретично, че Дейвид Брайт, който по принцип разбираше от хора, този път може и да е сбъркал в преценките си за Ев Хилман и съвсем неоснователно да го е обявил за луд. Сега обаче той почна да се притеснява, и то не заради това, че старецът говореше пълни щуротии, а защото беше наистина превъртял. Но пък от друга страна в гласа му се долавяше някаква странна убедителност, погледът му беше ясен и твърд…

— Говорите сякаш в Хейвън няма нито един, дето да не е замесен в нещо — рече Дуган. — А според мен е невъзможно. Не е ли така?

— Така е, но само на пръв поглед. Нали именно по тази причина никой не е забелязал нищо. Преди петдесет години, например, нима някой би допуснал появата на атомната бомба? Или на телевизора и видеото? И сега е така, господин Дуган. Просто хората не виждат по-далеч от хоризонта, това е всичко. И отказват да слушат като им се говори.

Ев стана и протегна десница към Дуган, сякаш бе абсолютно убеден, че полицаят ще се ръкува с него. За голяма своя изненада Буч направи тъкмо това.

— Още като ви видях, разбрах, че ме смятате за ненормален — тъжно се усмихна Ев. — А след всичките ми приказки сигурно убеждението ви окончателно се е затвърдило. Но сега вече зная каквото ме интересуваше и ви казах каквото имах да казвам. Само ще ви помоля за една услуга. Поглеждайте към небето от време на време. Ако видите сигнална ракета…

— Горите са сухи това лято — прекъсна го Дуган и изведнъж му се стори, че думите му са някак неубедителни и маловажни, дори лекомислени. Нещо отвътре го караше да вярва на стареца.

Той обаче си прочисти гърлото и продължи:

— Мисълта ми е, че ако наистина имате такъв пистолет и го използвате, нищо чудно да избухне горски пожар. А понеже знам, че не притежавате разрешително за оръжие, от цялата работа може да се окажете тикнат в затвора.

Усмивката на Ев стана още по-широка, макар и да си личеше, че не му е никак весело.

— Ако видите ракетата — рече той, — имам чувството, че бангорският дранголник ще бъде най-малката ми неприятност. Довиждане, господин Дуган.

Ев излезе и внимателно затвори вратата след себе си. Дуган остана неподвижен зад бюрото, озадачен и смаян както никога преди. „Празни брътвежи“, рече си той и скочи на крака.