— Също като Фил Оукс — каза Рон Къмингс на Гардънър, щом седнаха близо до задния край на автобуса в първия ден от турнето. Той го изрече с нервното подхилване на „лошото момче от последния чин в класната стая“. — Ама пък и Бил Клотсуърт винаги си е бил кучи син, лишен от всякаква оригиналност.

Патриша Маккардъл бе поела ангажимент за дванайсет четения, плюс доста добри аванси за сделка, която, като й се обелеха всички високопарни реторики, се свеждаше до шестима поети на цената на един. След самоубийството на Клотсуърт тя се оказа с три дни на разположение, за да намери публикуващ поет в сезон, когато повечето публикуващи поети бяха солидно ангажирани („Или на постоянна почивка като глупавия Били Клотсуърт“ подметна Къмингс с нервно подхилване).

Едва ли някоя, ако изобщо се намереше такава, от записаните групи щеше да откаже да заплати уговорената такса само поради факта, че на „Поетите“ не им достига един поет — да направи такова нещо би било проява на доста скапан вкус, особено когато човек се замислеше за „причината“, поради която поетът не достигаше. Въпреки всичко това поставяше фирмата в положение на неизпълняваща договора, поне технически, а Патриша Маккардъл не бе жена, която ще допусне в работата си пропуски.

След като опита четирима поети, всеки следващ на по-ниско стъпало в нейната класация от предишния, и след като й останаха по-малко от трийсет и шест часа до първото четене, тя най-после се обади на Джим Гардънър.

— Още ли пиеш, Джими? — попита го направо.

„Джими“ — ах, как мразеше това умалително. Повечето хора го наричаха Джим. Джим звучеше добре. Никой не го наричаше Гард, освен той самия… и Боби Андерсън.

— Пийвам по-малко — отвърна. — Но съвсем не гуляджийската.

— Изпитвам съмнения — заяви студено тя.

— Винаги си го правила, Пати — върна й го Гардънър, като знаеше, че тя мрази това обръщение дори повече, отколкото той мразеше Джими — пуританската й кръв направо кипваше от него. — Питаш, защото току-що откри, че ти липсва компания за едно питие или имаш някаква по-належаща нужда?

Той естествено знаеше и тя естествено знаеше, че той знае, и тя естествено знаеше, че той се подхилва, и тя естествено беше бясна, и естествено всичко това му доставяше огромно удоволствие, и тя естествено знаеше, че той знае и това, и точно така му харесва.

Те поразмениха още няколко удара и след това стигнаха до нещо, което не можеше да се нарече точно брак по сметка, а по-скоро по необходимост. Джим Гардънър искаше да си купи хубава, употребявана отоплителна инсталация с дърва за идващата зима; беше се уморил да живее като някоя Пепеляшка, свит на кълбо пред кухненската печка, докато вятърът блъска по опънатия върху прозорците полиетилен; Патриша Маккардъл искаше да си купи поет. Нямаше да има споразумение със стисване на ръцете, обаче, не и с Патриша Маккардъл.

Тя бе пристигнала още същия следобед от Дери с договор (в три екземпляра) и нотариус. Гард беше малко изненадан, че не бе довела и втори нотариус, просто в случай, че първият получеше инфаркт или нещо такова.

Като се изключеха всякакви чувства и подозрения, наистина нямаше никакъв начин да зареже турнето и да вземе инсталацията, защото ако напуснеше, никога нямаше да види втората половина от хонорара си. Тя ще го даде под съд и ще похарчи хиляда долара в опити да го принуди да върне тристата получени от фирмата в аванс. Беше способна да го направи. Той вече бе взел участие в почти всички срещи, но договорът, който бе подписал, имаше кристално ясно становище по въпроса: ако се махнеше „по каквито и да било причини, неприемливи за координатора на турнето, всякакви и всички неплатени хонорари ще се смятат за анулирани и равни на нула, а всякакви и всички хонорари изплатени предварително, трябва да бъдат върнати на фирмата в срок от тридесет (30) дни.“

А тя „щеше“ да го преследва. Можеше да си мисли, че го прави заради принципа, но всъщност щеше да бъде заради обръщението Пати, изречено, когато се бе намирала в нужда.

Нито пък това щеше да бъде краят. Ако напуснеше, тя щеше да работи с неуморима енергия за неговото отлъчване от обществото. Със сигурност никога повече нямаше да има възможност да участва в друго поетично турне свързано с нея, а това означаваше много поетични турнета. После идваше и деликатния въпрос със субсидиите. Нейният съпруг, покойник вече от десет години, й бе оставил много пари (макар Гардънър да не смяташе за подходящ израза, както в случая с Рон Къмингс, че парите буквално й се ръсят от геврека, защото не вярваше Патриша Маккардъл да „притежава“ толкова вулгарно нещо като геврек или дори анус — когато изпиташе нужда да се облекчи, тя вероятно извършваше действие, което можеше да се опише с думите Непорочно изхвърляне на екскременти. Патриша Маккардъл бе използвала голяма част от тези пари, за да създаде фонд за отпускане на субсидии. Това автоматично я правеше сериозен покровител на изкуствата и изключително умна делова жена по отношение на гнусната история с данъците върху дохода: субсидиите не се облагаха. Някои от тях се отпускаха на поети за определени периоди от време. Други служеха за изплащането в брой на поетични поощрения и награди, а трети — за финансирането на списания за съвременна поезия и проза. Всяка субсидия се присъждаше от някой комитет. Зад всеки от тях се криеше ръката на Патриша Маккардъл и диктуваше ходовете като в китайски театър на сенките… или като паяк в дъното на паяжина.

Тя можеше да му нанесе много повече вреда от едно обикновено прибиране на пършивите си шестстотин долара. Можеше да му запуши устата. А все пак беше възможно — не особено вероятно, но възможно — да напише още няколко хубави стихотворения преди откачените, натикали дулото на атомната си пушка в задника на света, да са решили да дръпнат спусъка.

„Така че трябва да издържиш“, помисли си Гардънър. Беше си поръчал в стаята бутилка „Джони Уокър“ (благословена да е СМЕТКАТА, сега и завинаги, амин) и сега си наля второто питие с ръка, станала забележително стабилна. „Трябва да устоиш до край и толкова, това е всичко.“

Ала с напредването на деня продължаваше да си представя как грабва някой автобус на „Грейхаунд“ от спирката на улица „Стюарт“ и слиза пет часа по-късно пред безличната малка бакалничка в Юнити. Как оттам хваща нещо на стоп до Троя. Как се обажда по телефона на Боби Андерсън и казва: „Циклонът почти щеше да ме отнесе, Боби, но навреме намерих укритието против бури. Имах късмет, нали?“

„Я стига глупости. Човек сам гради късмета си. Ако си силен, Гард, ще имаш късмет. Трябва да устискаш, това е всичко. Това е всичко, което трябва да направиш.“

Той взе да рови в куфара и да търси най-хубавите от останалите му дрехи, тъй като костюмът за четенията изглежда бе станал абсолютно неспасяем. Измъкна едни избелели дънки, чисто бяла риза и чифт чорапи върху недокоснатото легло („благодаря, мадам, но няма нужда да оправяте стаята, аз спах във ваната“). Облече се, хапна малко ядки, хапна малко алкохол, хапна още малко ядки и после пак зарови из багажа, този път търсейки аспирин. Намери и хапна малко и от него. Погледна към бутилката. Извърна поглед. Пулсът на главоболието се влошаваше.

Гардънър седна до прозореца с бележниците си и направи опит да реши, какво ще чете тази вечер.

На ужасната следобедна светлина всичките му стихотворения изглеждаха, сякаш бяха писани на пунически. Вместо да облекчи по някакъв начин главоболието му, аспиринът на практика го направи по-интензивно: „дран, бам, мерси, мадам“. Главата му се цепеше с всеки удар на сърцето. Все същото старо главоболие, на усещане като тъп стоманен свредел, който бавно се забива в главата му в една точка малко над и вляво от лявото око. Той докосна с върховете на пръстите си лекия белег там и леко ги прокара по него. Стоманената пластинка, скрита под кожата на това място, бе резултат от злополука при каране на ски преди да навърши двайсет години. Спомняше си, как докторът каза: „От време на време може да страдаш от главоболие, синко. Когато това стане, просто благодари на Бога, че изобщо усещаш нещо. Имаш късмет, че остана жив.“