— „Оох!“

Гард издърпа ръката си изпод вода, толкова гореща, че вдигаше пара. Добре, ето какво получаваше като приемаше, че Боби просто ще продължи да се носи по течението на живота без никога да се погрижи да й оправят проклетия бойлер.

Гардънър пъхна опарената ръка в устата си и погледна към водата, която излизаше от крана. Парата вече бе замъглила долния край на огледалото за бръснене върху гърба на аптечката. Той се пресегна, установи, че дръжката на крана е прекалено гореща, за да я пипне и я завъртя с помощта на кърпата. После постави гумената запушалка, източи малко гореща вода — внимателно! — и добави щедра порция студена. Възглавничката плът под левия му палец леко се бе зачервила.

Отвори аптечката и поразрови нещата, докато попадна на предписаното шишенце валиум със собственото му име на етикета. „Ако това чудо става по-добро като остарява, сега трябва да е върха“, помисли. Още беше почти пълно. Е, какво бе очаквал? Каквото и използваше Боби, то с дяволска сигурност имаше действие противоположно на това на валиума.

Гардънър също не търсеше него. Той искаше онова, което трябваше да е отзад, ако още беше…

А! Успех!

Измъкна една самобръсначка и пакетче ножчета. Малко тъжно огледа слоя прах върху бръсначката — от много отдавна не се бе бръснал сутрин тук, при Боби, — след което го изтри. „Поне не я е изхвърлила. Това щеше да е по-лошо от праха.“

Бръсненето го накара да се почувства по-добре. Съсредоточи се върху него, като го протакаше, докато мислите му следваха своите собствени пътища.

Свърши, прибра принадлежностите за бръснене зад валиума и се изми. После се загледа замислено в крана с буквата Т на дръжката и реши да слезе в мазето и да види що за чудо на бойлерите е монтирала Боби. Единственото друго за вършене беше да гледа как Боби спи, което тя изглежда си го правеше добре и сама.

Той отиде в кухнята като си мислеше, че действително се чувства добре, особено сега, когато болките във врата и гърба от прекараната в люлеещия се стол на Боби нощ започваха да утихват. „Ти си човека, който никога не успяваше да заспи седнал, нали?“ заподиграва си се кротко той. „Да се търкаляш по вълноломите е по в твоя стил, нали?“ Но такова дразнене изобщо не можеше да се сравнява с грубото, почти несвързано самоосмиване от предишния ден. Единственото, което винаги забравяше в хватката на махмурлука и ужасните следзапойни депресии, беше чувството за възстановяване, идващо понякога по-късно. Случваше се да станеш някой ден и да осъзнаеш, че не си вливал никаква отрова в организма си нито снощи… нито през изминалата седмица… а може би дори и през целия изминал „месец“… и започваш да се чувстваш наистина добре.

А колкото за страховете му, че може да е хванал грип или дори пневмония — те също се бяха стопили. Гърлото не го болеше. Носът му не бе запушен. Нямаше температура. Господ му беше свидетел, че се бе превърнал в идеалната мишена за вирусите след осем дни пиене, нередовния сън и пътуването му накрая на стоп до Мейн с боси крака в бурята и дъжда. Но всичко бе минало през нощта. Понякога Господ беше добър.

Той спря в средата на кухнята и усмивката му за миг отстъпи място на изненадано и малко разтревожено изражение. В съзнанието му се промъкна фрагмент от съня — или сънищата

(„радиореклами в нощта… дали имат нещо общо с доброто ми здраве тази сутрин?“)

и после пак избледня. Той пропъди тези мисли, доволен от факта, че се чувства добре и Боби изглежда добре — по-добре, във всеки случай. Ако тя не се събудеше сама до десет часа, най-късно до десет и половина, щеше да я събуди. Ако се чувстваше по-добре и говореше разумно, хубаво. Щяха да обсъдят онова, което й се бе случило („НЕЩО е станало със сигурност,“ помисли Гардънър и отсъстващо се зачуди дали не е получила някакви ужасни новини от близките си… съобщение, което несъмнено е било сервирано от Сестра Ан). Щяха да продължат оттам. Ако тя още, макар и слабо, напомняше отнесената и доста ужасяваща Боби Андерсън, която го бе посрещнала снощи, Гардънър смяташе да повика лекар, независимо дали това се харесваше на Боби или не.

Той отвори вратата на мазето и заопипва за старомодния ключ на стената. Намери го. Ключът беше същия. Светлината не беше. Вместо слабия блясък на двете шейсетватови крушки — единственото осветление в мазето на Боби, откакто се помнеше — мазето бе обляно от силно бяло сияние. Беше светло като в универсален магазин за стоки с намаление. Гардънър тръгна надолу, като протегна ръка към разнебитеното старо перило. На негово място откри стабилно и здраво ново. То бе закрепено към стената с нови месингови скоби. Някои от стъпалата, които преди определено поддаваха, също бяха сменени.

Гардънър стигна долния край на стълбата и спря да се огледа, като изненадата му вече граничеше с по-силно чувство — започваше да прилича на шок. Онази леко плесенясала миризма на корени и пръст също бе изчезнала.

„Тя приличаше на жена изстискана до краен предел, без майтап. Стигнала до съвсем пълно занемаряване. Не можеше да си спомни дори колко дни са минали, откакто не е лягала да спи. Нищо чудно. Чувал съм за подобрения из къщата, ама това е нещо невероятно. «Не би могла» да свърши всичко сама, обаче. Нали? Разбира се, че не.“

Но Гардънър подозираше, че някак си Боби го бе направила.

Ако Гардънър се бе събудил тук, а не на вълнолома край нос Аркадия, без никакви спомени за непосредственото минало, нямаше да познае, че се намира в мазето на Боби, макар да бе влизал в него безброй пъти преди. Единствената причина, поради която сега беше сигурен, че се намира в мазето й, бе фактът, че е влязъл през нейната кухня.

Миризмата на корени „не беше“ напълно изчезнала, но бе отслабнала. Пръстеният под на мазето беше старателно заравнен — не, не „само“ заравнен, забеляза Гардънър. Пръстта в мазетата остарява и след известно време добива кисел дъх; човек трябва да направи нещо, ако иска да прекарва повече време под земята. Андерсън очевидно бе докарала прясна пръст, която беше изсушила преди да утъпче. Гардънър предполагаше, че това бе прочистило въздуха вътре.

По тавана бяха закрепени редици флуоресцентни лампи, като покритите с капаци краища на всяка бяха свързани със старите греди посредством вериги и още месингови скоби. Те пръскаха равен бял блясък. Всички лампи представляваха единични тръби, с изключение на онези над работната маса; те бяха двойни, затова там блясъкът бе толкова силен, че караше Гардънър да мисли за операционна зала. Той пристъпи към работната маса на Боби. „Новата“ й работна маса.

Преди Андерсън имаше долу обикновена кухненска маса, покрита с мръсна мушама. Тя се осветяваше от настолна лампа и върху нея бяха разхвърляни инструменти, повечето в не кой знае колко добро състояние и няколко пластмасови кутийки с гвоздеи, винтове, болтове и други такива. Това бе мястото за дребни поправки на жена, която нито е много добра в тях, нито те особено я интересуват.

Старата кухненска маса беше изчезнала, заменена от три дълги, леки плота от вида, който слагат в църквите за разпродажби на домашно изпечени тестени произведения. Те се простираха от край до край пред лявата стена на мазето и образуваха една дълга маса. По нея бяха разпръснати железарии, инструменти, макари от изолирани тънки и дебели жици, кутии от кафе, пълни с щифтове, скоби и метални щипки… десетки други неща. Или стотици.

После идваха батериите.

Имаше пълен кашон под масата, голяма разнообразна колекция от дълготрайни батерии, все още в найлоновите си опаковки: от волт и половина, тънки, средни и дебели, от девет волта. „Тия вътре трябва да струват към двеста долара,“ помисли си Гардънър, „а по масата се търкалят още. Какво става, по дяволите…“

Смаян, той обиколи масата като човек, който разглежда изложените стоки и се чуди дали да си купи някоя. Изглежда Боби правеше няколко неща едновременно… а Гардънър не беше сигурен какво е нито едно от тях. Тук, по средата на масата, имаше голяма квадратна кутия с дръпната встрани предна стеничка, зад която се показваха осемнайсет различни бутона. До всеки от тях бе написано името на популярна песен — „На главата ми продължават да падат дъждовни капки“, „Ню Йорк, Ню Йорк“, „Мелодията на Лара“ и така нататък. До нея едно листче с упътване, старателно забодено с кабарчета към масата, я идентифицираше като единствения и неповторим Сребърногласен цифров звънец (Произведен в Тайван).