— Казах, че мисля…

— Учен идиот, се нарече ти веднъж. Вие сте нещо по-лошо. Все едно да гледаш как тумба хлапета се готвят да взривят света с комплект за игра. Вие дори не сте зли. Тъпи сте, не сте зли.

— Гард…

— Вие сте просто тумба кретенчета с отверки. — Той се разсмя.

— „Млъкни!“ — изкрещя тя.

— Боже — възкликна Гард. — Възможно ли е наистина да съм помислил, че Сестричката е мъртва? „Възможно“ ли е?

Боби цялата трепереше.

Той кимна към фотонния пистолет.

— Значи, ако не изпия бирата и не взема хапчетата, ще ме изпратиш на Алтаир-4, а? Да поседя като бавачка с Дейвид Браун, докато и двамата паднем мъртви от задушаване, глад или облъчване с космически лъчи.

Сега тя стана злобно студена и това му причини болка — по-силна, отколкото би повярвал, че е възможно, — ама поне не се опитваше да му прочете мислите. Бе забравила да го прави в гнева си.

Както всичките бяха забравили колко е лесно да се включи задвижван с батерии магнетофон в стенния контакт, ако между машинката и мрежата има обикновен токоизправител.

— Всъщност няма никакъв Алтаир-4, както на практика няма и никакви томичукала. За определени неща „не съществуват“ никакви думи — те просто „са“. Някой им лепва определена дума на едно място, друг ги нарича различно някъде другаде. Тези имена никога не са особено добри, но това няма значение. Ти дойде от Ню Хампшир със стихчето за томичукалата, затова ние тук се наричаме така. На други места са ни викали по друг начин. Както е и с Алтаир-4. Той е просто място, където се съхраняват разни неща. Обикновено неживи неща. Таваните могат да бъдат студени и тъмни.

— Вие оттам ли сте? Вашите хора?

Боби — или каквото беше това, което приличаше донякъде на нея — се засмя почти нежно.

— Ние не сме „хора“, Гард. Нито пък „раса“. Или „вид“. Клаату няма да се появи и да каже: „Отведи ни при вашия лидер“. Не, ние не сме от Алтаир-4.

Тя го гледаше, все още леко усмихната. Беше си възвърнала по-голямата част от самообладанието… и май бе забравила хапчетата за момента.

— Щом като знаеш за Алтаир-4, питам се дали не намираш съществуването на кораба за малко странно.

Гардънър само я гледаше.

— Предполагам, че не си имал достатъчно време да се зачудиш защо една раса, която е успяла да разработи технология за телепортация — Боби леко махна с пластмасовото пистолетче, — изобщо би си правила „труда“ да се размотава насам-натам с материален кораб.

Гардънър вдигна вежди. Да, наистина „не беше“ мислил за това, но сега, когато Боби повдигна въпроса, си спомни как един познат от колежа се чудеше веднъж на глас защо Кърк, Спок и останалите се занимаваха изобщо с междузвездния кораб „Ентърпрайз“, когато би било толкова по-просто само да прекосяват като „лъчи“ вселената.

— Още една глупост.

— Съвсем не. Този процес напомня радиоизлъчванията. Има дължини на вълните. Иначе и ние не сме съвсем наясно. Което важи при нас за повечето неща. Ние сме изпълнители, не създатели. Все едно, успяхме да изолираме около деветдесет хиляди „ясни“ дължини на вълните — използваме тези вълни за вършене на две неща: за избягване на биномния парадокс, който предпазва от реинтеграция живите тъкани и нефиксираната материя и за въпросното „отиване“ някъде. Но в почти всички случаи това някъде не е място, на което човек би искал да отиде.

— Все едно да спечелиш безплатно пътуване до Ютика, а?

— Много по-лошо. Има едно място, което много наподобява повърхността на Юпитер. Ако човек отвори врата към „това“ място, разликата в наляганията е толкова огромна, че възниква торнадо, което бързо набира мощна електрическа енергия и тръгва да отваря вратата все по-широко и по-широко… като разширяването на рана. Гравитацията е толкова по-голяма, че започва да всмуква планетата на нашественическия свят, както тирбушонът издърпва тапа. Ако се остане на тази конкретна „станция“ по-дълго, тя ще причини гравитационен срив в орбитата на планета, с маса подобна на земната. Или, в зависимост от състава на планетата, може просто да я разцепи на парчета.

— „Тук“ случвало ли се е нещо, което да се доближи до описаното? — устните на Гард бяха изтръпнали. Такава възможност караше Чернобил да изглежда като изпърдяване в телефонна будка.

„И ти си участвал във всичко това, Гард!“ изкрещя собственото му съзнание. „Ти помогна корабът да бъде изкопан!“

— Не, макар че на някои хора все трябва да им се напомня да не прекаляват с ровичкането из тези неща — тя се усмихна. — Това се случи на една друга планета, която бяхме посетили, обаче.

— Какво стана?

— Успяха да хлопнат вратата преди Деня на разпадането, но доста хора се изпекоха, когато орбитата се промени. — Боби разискваше темата с отегчение.

— „Всичките“ ли? — прошепна Гардънър.

— Не. На единия от полюсите още има девет-десет хиляди оцелели — отвърна Боби. — Така мисля.

— Господи! О, Боже Господи, Боби!

— Някои други канали се отварят в скала. Само скала. Вътрешността на нещо. Повечето се отварят в открития космос. Никога не сме успявали да намерим на звездните си карти местоположението на която и да е от тези точки. Помисли над това, Гард! Всяко място се оказва непознато за нас… дори за нас, а ние сме големи звездни пътешественици.

Тя се наведе и отпи още малко бира. Пистолетът играчка, който вече не беше играчка, не помръдна от гръдния кош на Гардънър.

— Така че това е телепортацията. Голяма работа, нали? Няколко скали, много дупки, един космичен таван. Някой ден може би някой ще отвори врата към вътрешността на живо слънце и ще изпържи за миг цяла планета.

Боби се засмя, като че ли това щеше да бъде една чудесна шега. Пистолетът обаче не отклони прицела си от гръдния кош на Гард.

Като стана отново сериозна, Боби продължи:

— И това не е „всичко“, Гард. Когато включваш радиото, ти решаваш да го настроиш на станция. Но секторите — мегахерци, килохерци, къси вълни, каквото и да е — „не са“ само станции. Те включват и всички празни места „между“ станциите. Всъщност повечето сектори се състоят главно от това. Следваш ли ми мисълта?

— Да.

— Това е моят заобиколен начин да те убедя да изпиеш хапчетата. Аз няма да те изпратя на мястото наречено Алтаир-4, Гард — знам, че там ще умреш бавно и неприятно.

— Както умира Дейвид Браун ли?

— С това нямам нищо общо — бързо реагира тя. — Това си е изцяло дело на брат му.

— Също като в Нюрнберг, нали, Боби? Нищо всъщност не е било по „нечия“ вина.

— Идиот такъв, не разбираш ли, че понякога истината е точно такава? Толкова ли ти липсва смелост да приемеш идеята за непреднамерената случайност?

— Мога да я приема. Но освен това вярвам и в способността на индивида да се противопоставя на склонността към неразумно поведение — рече той.

— Така ли? „Ти“ никога не си успявал.

„Простреля жена си“, чу той гласа на чоплещия си носа полицай. „Хубава си я свършил, а?“

„Може би понякога хората започват старото Изкупително Буги малко късно“, помисли си той, загледан надолу в ръцете си.

Погледът на Боби рязко подскочи към лицето му. Бе доловила нещо. Той се опита да заздрави щита си — заплетена верига от несвързани мисли, наподобяващи силен шум.

— За какво мислиш, Гард?

— За нищо, което бих искал ти да знаеш — сопна се той и леко се усмихна. — Смятай го за… ами, да речем, за катинар на врата към барака.

За миг устните й се дръпнаха назад… после отново се отпуснаха в онази странна нежна усмивка.

— Няма значение — заключи тя. — И без това може да не разбера. Както ти казах, на нас не ни е силата в проумяването. Не сме раса от суперайнщайновци. Томас Едисън на Космоса би било по-точно, струва ми се. Няма значение. Аз няма да те пратя на място, където ще трябва да умираш бавно и мъчително. Все още те обичам по свой начин, Гард, и ако „се наложи“ да те изпращам някъде, ще избера то да е… никъде.

Боби вдигна рамене.

— Вероятно ще бъде като да вдишаш етер… но „може“ да се окаже и болезнено. Дори мъчително. Във всеки случай познатият дявол е винаги за предпочитане пред непознатия.