— Искам да се махнете от къщата ми — намеси се Арбърг.

— Имаш парченца от пържени картофки по брадичката — каза му Гардънър и пак се обърна към господин и госпожа Бей Стейт Илектрик. Гласът му идваше от все по-дълбоко и по-дълбоко. Като че ли слушаше глас, който излиза от кладенец. Всичко отиваше към критичната точка. По цялото контролно табло започваха да святкат червени лампички.

— Този Тед тука, може да лъже колко силно преувеличено е било всичко, а то имало само слаб пожар и купища безпочвени вестникарски заглавия, и всички вие може дори и да му повярвате… но фактът е, че „онова, което се случи в ядрената електростанция край Чернобил изпрати в атмосферата на тази планета повече радиоактивни вещества от всички атомни бомби, взривени над земната повърхност след Тринити.“

— Чернобил е още горещ.

— И дълго ще си остане такъв. Колко дълго ли? Никой в действителност не знае, нали, Тед?

Той вдигна чаша към Тед и след това огледа застаналите наоколо гости, които до един се бяха умълчали и го гледаха, повечето не по-малко разстроени от госпожа Тед.

— И това ще се случи пак. Може би в щат Уошингтън. Те трупаха използваните ядрени касети от ханфордските реактори в незащитени ями, също като в Киштим. Или при следващото голямо земетресение в Калифорния? Във Франция? Полша? Или пък право тук, в Мазачузетс, ако този човек постигне своето, и централа „Ирокез“ бъде включена през пролетта. Оставете само някой да натисне погрешното копче в погрешния момент и следващият път, когато „Ред Сокс“ открият шампионата във Фенуей, ще бъде около 2075 година.

Патриша Маккардъл беше станала бледа като восъчна свещ… ако се изключеха очите й, които плюеха сини искри, сякаш току-що изхвърлени от електрожен. Арбърг бе отишъл в другата крайност: той беше червен и мрачен като тухлите на изискания си потомствен фамилен дом. Госпожа Тед местеше поглед от мъжа си към Гардънър и обратно, като че ли те бяха две кучета, които могат да хапят. Тед видя този поглед; усети опита й да се измъкне от обгърналата я, държаща я в плен ръка. Гардънър предположи, че тази нейна реакция се дължи на неговите думи и това провокира последната ескалация. Тед без съмнение е бил инструктиран как да се справя с истерици като Гардънър; компаниите учеха своите тедовци да вършат това с такава лекота, както авиокомпаниите обучават стюардесите си как да демонстрират аварийната кислородна система в самолетите, с които летят.

Но вече беше късно. Пиянски поднесените, ала убедителни доводи на Гардънър се бяха развилнели като гръмотевична буря… и сега неговата жена се държеше, сякаш той можеше да се окаже Касапина от Рига.

— Господи, до гуша ми дойде от вас, хора, и от вашите преструвки! Нали беше там тази вечер, чете несвързаните си стихове по микрофони, които работят с електричество, слуша неприятния си глас усилен през „високоговорители“, които работят с електричество, използва електрическо осветление, за да можеш да виждаш… откъде, вие, лудити такива, си мислите, че идва тази енергия? От Магьосника от Оз? Господи!

— Късно е — забързано се обади Маккардъл — и всички ние…

— Левкемия — обърна се Гардънър направо към широко разтворените очи на жената на Тед с ужасна поверителност. — Децата. Винаги децата са първите, които си отиват след авария. Има поне едно хубаво: ако изгубим „Ирокез“, Фондацията на Джими ще има работа.

— Тед? — изхленчи тя. — Той не е прав, нали? Искам да кажа… — Тя ровеше за кърпичка или салфетка в чантичката си и я изпусна. Нещо вътре се счупи с кратко изпукване.

— Престани — каза Тед на Гардънър. — Ако искаш, ще продължим този разговор, но престани преднамерено да разстройваш жена ми.

— Аз „искам“ тя да е разстроена — заяви Гардънър. Той вече напълно бе прегърнал мрака. Принадлежеше му, както и мракът му принадлежеше на него и това беше чудесно. — Има толкова много неща, които тя изглежда не знае. Неща, които „трябва“ да знае. Като се има предвид за кого е омъжена и въобще.

Той обърна красивата, широко ухилена гримаса към нея. Този път тя се втренчи в него без да мигне, като гълъб хипнотизиран от светлината на приближаващи се фарове.

— Използваните ядрени касети, например. Знаете ли къде отиват, когато вече не са необходими за реактора? Той разправи ли ви как ги отнася феята Ядрена касетка? Не е вярно. Хората в енергетиката един вид ги скътват настрана, като катерици. Тук, там и навсякъде има огромни горещи купчини с използвани ядрени касети, които седят насред мръсни, плитки басейни с вода. Те са истински „горещи“, мадам. И ще си останат такива много дълго време.

— Гардънър, искам да се махнеш — повтори Арбърг.

Без да му обръща внимание Гардънър продължи, говорейки на госпожа Тед и само на госпожа Тед:

— Те вече започват да губят следите на някои от тези купчини с използвани ядрени касети, знаехте ли това? Подобно на малки деца, които цял ден играят, лягат си вечерта уморени и на другия ден не помнят къде са си оставили играчките. А освен това съществуват и материалите, които просто гръмват. Върхът на мечтите на Лудия бомбаджия. Вече е изчезнал достатъчно плутоний, за да бъде взривено цялото източно крайбрежие на Съединените щати. Но аз трябва да имам микрофон, в който да си чета несвързаните стихове. Бог забранява да си повишавам гла…

Арбърг го сграбчи изведнъж. Той беше едър и отпуснат, ала доста силен. Ризата на Гардънър се измъкна от панталона. Чашата се изплъзна от пръстите му и се разби на пода. С вълнуващ и впечатляващ глас — глас, какъвто може би само изпълнен с възмущение учител, прекарал много години в залите за лекции може да издаде — Арбърг обяви на всички присъстващи:

— Изхвърлям този негодник навън.

Тази декларация беше посрещната със спонтанни аплодисменти. Не всички в стаята аплодираха — може би дори не и половината. Но жената на енергетика вече плачеше неудържимо, притисната сега до съпруга си, без да се опитва да избяга от него; а допреди Арбърг да го сграбчи, Гардънър стоеше надвесен над нея, сякаш я заплашваше.

Гард усети, че краката му се плъзват по пода, а после се отделят изцяло от него. Той зърна за миг Патриша Маккардъл, със стиснати устни и хвърлящи гневни искри очи, вкопчила една в друга ръце в яростно одобрение, каквото бе отказала да му засвидетелства по-рано. Мярна и застаналия на вратата на библиотеката Рон Къмингс, с чудовищно питие в едната ръка, другата обгърнала хубаво русо момиче, с длан плътно притисната към страничната извивка на едната й гърда. Къмингс изглеждаше загрижен, ама не чак изненадан. В края на краищата това си беше просто разправията от „Бар и грил КАМЕННАТА СТРАНА“, продължена в друга вечер, нали?

„Да не би да смяташ да позволиш на тази пълна с лайна торба просто да те изхвърли през прага като мръсна котка?“

Гардънър реши, че не смята така.

Той замахна с левия си лакът назад, като вложи цялата сила, на която беше способен. Лакътят му се заби в гърдите на Арбърг. Гардънър си помисли, че така трябва да се чувства човек, когато си удари лакътя в купа с изключително твърдо желе.

Арбърг издаде задавен вик и пусна Гардънър. Той се обърна, със свити в юмруци ръце, готов да удари Арбърг, ако се опита да го сграбчи отново, ако само се опита пак да го докосне. Дори се надяваше, че Аргълбаргъл ще пожелае да се бие.

Но ояденото говедо не показваше никакви признаци, че желае да се бие. То бе загубило интерес и към изхвърлянето на Гардънър. Арбърг притискаше ръце към гърдите си като слаб актьор, който се приготвя да изпее лоша ария. По-голямата част от тухления цвят бе напуснал лицето му, макар че горящи ивици преминаваха през страните му. Дебелите му устни се извиха във формата на буквата О; отпуснаха се; пак се извиха в О; отново се отпуснаха.

— …сърцето… — изхъхри той.

— Какво сърце? — попита Гардънър. — Да не искаш да кажеш, че ти „имаш“ такова нещо?

— …пристъп… — изхъхри Арбърг.

— Сърдечен пристъп, как не! — отсече Гардънър. — Единственото, което ти е наранено, е чувството за благоприличие. И ти си го заслужаваш, кучи сине.