— Тия цифри си ги извади направо от задника — отвърна ядосано Тед Енергетика.

— Тед… — започна нервно жена му. Тя бе станала мъртвешки бледа, като се изключат мъничките горящи червени точици в горната част на скулите й.

— Да не очакваш от мен да стоя тук и да слушам тази… тази партийно оцветена реторика? — попита той и се приближи толкова до Гардънър, че застанаха с почти опрени гърди. — „Това“ ли очакваш?

— В Чернобил те убиха децата — каза Гардънър. — Не можете ли да го проумеете? И онези на десет години, и другите, още „неродените“. Повечето може и да са още живи, ама те умират точно в този миг, докато ние стоим тук с чаши в ръце. Някои дори не могат още да четат. Повечето никога няма да целунат любимо момиче. В този миг, докато ние стоим тук с чаши в ръце. Те убиха своите деца.

Той погледна към жената на Тед и сега гласът му започна да трепери и леко да се повишава, като в пледоария.

— Ние знаем от Хирошима, Нагазаки, от собствените си опити край Тринити и на Бикини. „Те убиха собствените си деца, проумявате ли какво ви говоря? Има деветгодишни деца в Припят, които ще умрат издрисквайки собствените си вътрешности! Те убиха децата!“

Жената на Тед отстъпи крачка назад, с широко разтворени зад очилата очи и потрепваща конвулсивно уста.

— Ние ще признаем на господин Гардънър, че е добър поет, мисля — започна Тед Енергетика, като обгърна с ръка раменете на жена си и отново я придърпа към себе си. Приличаше на каубой, който дърпа теле. — Той не е много добре запознат с атомната енергия, обаче. Наистина нямаме представа какво може да се е случило или да не се е случило в Киштим и данните на руснаците за броя на жертвите в Чернобил са…

— Я стига с тия лайна — сряза го Гардънър. — Много добре знаеш за какво говоря. Бей Стейт Илектрик има всички тези данни в документацията си, заедно с повишената заболеваемост от рак в районите около американските ядрени съоръжения, водата, заразена от ядрените отпадъци — водата в дълбоките водоносни слоеве, водата, с която хората си перат дрехите и мият чиниите и себе си с нея, водата, която пият. Ти „знаеш“. Ти и всяка друга частна, общинска, щатска и федерална енергийна компания в Америка.

— Престани, Гардънър — предупреди Маккардъл и пристъпи напред. Тя заслепи групичката със свръхсияйна усмивка. — Той е малко…

— Тед, „наистина“ ли знаеш? — изведнъж попита жената на Тед.

— Естествено, разполагаме с известни статистики, но…

Той млъкна. Челюстта му се затвори с толкова силно изщракване, че почти успяха да го чуят. Не беше казал много… ала то бе достатъчно. Изведнъж те разбраха — всички те, — че е изпуснал солидно количество текст в своята проповед. Гардънър изпита моментен, горчив, неочакван триумф.

За миг настъпи неловка тишина, а после, съвсем преднамерено, жената на Тед се отдръпна от него. Той се изчерви. На Гард му заприлича на човек, който току-що си е халосал пръста с тежък чук.

— О, получаваме всякакви видове доклади — каза той. — Повечето не са нищо друго, освен купчини лъжи… съветска пропаганда. Хора като този идиот са направо щастливи да ги погълнат с все кукичката, влакното и плувката. Доколкото изобщо ни е известно, Чернобил може съвсем да не е бил катастрофа, а опит да ни накарат да се въздържаме…

— Господи, още малко и ще ни кажеш, че земята е плоска — намеси се Гардънър. — Виждал ли си снимките на момчетата от армията, облечени в противорадиационни костюми, които се разхождат около една електростанция на половин час път с кола от Харисбърг? Знаеш ли как са се опитали да запушат някакъв пробив там? Натъпкали в счупената отходна тръба една баскетболна топка, увита в изолирбанд. Това свършило работа за известно време, после налягането я изхвърлило и тя пробила дупка право в противоаварийната обвивка на реактора.

— Ти си се въоръжил с чудесно количество дяволски добра пропаганда — ухили се разярено Тед. — Руснаците „обожават“ хора като теб! Плащат ли ти или го правиш даром?

— Кой звучи сега като някой перко от аерогарата? — попита Гардънър и леко се подсмихна. Той направи крачка към Тед. — Ядрените реактори били по-изпипани от фигурата на Джейн Фонда, а?

— Що се отнася до мен, аз съм горе-долу на това мнение, да.

— Моля ви — обади се жената на професора, разстроена. — Можем да дискутираме, но нека да не крещим, моля ви… в края на краищата ние сме хора от „колеж“…

— „Някой“ трябва дяволски силно да крещи за това! — изкрещя Гардънър. — Тя се сви и премига, а мъжът й се вторачи в Гардънър с искрящи като късчета лед очи. Гледаше го втренчено, сякаш завинаги го зачеркваше и Гард предположи, че случаят е точно такъв. — Няма ли да крещите, ако къщата ви гори и вие сте единствената в семейството, която се е събудила посред нощ и е осъзнала какво става? Или само ще ходите на пръсти наоколо и ще шепнете, защото сте човек от „колеж“?

— Просто смятам, че това вече отиде твърде далече…

Гардънър престана да я слуша, обърна се към господин Бей Стейт Илектрик и му намигна заговорнически. — Кажи ми, Тед, колко близо е разположена „твоята“ къща до това ново и модерно ядрено съоръжение, което вие, момчета, строите?

— Аз не трябва да съм там през цялото време и…

— Не е твърде близо, а? Така си и мислех — той погледна към госпожа Тед. Тя се сви и отдръпна от него, вкопчвайки се в ръката на съпруга си. Гард си помисли: „Какво ли от онова, което вижда в мен, я кара да се свива така? Какво точно?“

Гласът на ровещия си в носа, четящ комикси полицай звънна пак в печален отговор: „Простреля жена си. Хубава си я свършил, а?“

— А „вие“ планирате ли да имате деца? — попита я той меко. — Ако е така, за ваше добро се надявам, че „наистина“ живеете със съпруга си на безопасно разстояние от централата… те все успяват да сгафят нещо. Както на Петкилометровия остров. Не много преди да отворят смукателната тръба, някой открил, че по някакъв начин водопроводчиците са успели да свържат един резервоар за течни радиоактивни отпадъци с вместимост 10 000 литра към питейния водопровод, вместо към защитната канализация. Всъщност, открили това около седмица преди обектът да бъде задействан. Как ви харесва тази история?

Тя плачеше.

Тя плачеше, но той не можеше да спре.

— Хората, които провели разследването, записали в доклада си, че свързването на тръбите с радиоактивна вода от охладителите с онези, които снабдяват с вода питейния водопровод, било „в общи линии непрепоръчителна практика“. Ако вашто мъжле тука реши да ви покани на обиколка из компанията, бих ви казал същото, което съветват да правите в Мексико: не пийте от водата. А ако вашето мъжле ви покани след като вече сте бременна — или след като дори само си „мислите“, че може да сте — кажете му… — Гардънър се усмихна, първо на нея, после на Тед. — Кажете му, че имате главоболие.

— Млъквай — рече Тед. Жена му бе започнала да стене.

— Точно така — включи се Арбърг. — Наистина смятам, че е време да млъкнете, господин Гардънър.

Гард погледна първо към тях, после към останалите гости, които зяпаха сцената до бюфета мълчаливо и с широко отворени очи. Младият барман беше между тях.

— „Млъквай!“ — изкрещя Гардънър. Болката заби едно лъскаво хромирано острие в лявата страна на главата му. — „Да!“ Млъквай и остави проклетата къща да изгори! Можете да се обзаложите, че тези скапани боклуци ще се навъртат наоколо да приберат по-късно застраховките срещу пожар, след като пепелта изстине и изгребат каквото е останало от труповете! „Млъквай!“ Това е, което всички тези момчета искат да направим! И ако човек не млъкне сам, може и да го „накарат“, като Карън Силкуд…

— Млъкни, Гардънър — изсъска Патриша Маккардъл. В произнесените от нея думи липсваха шипящи съгласни, което правеше изсъскването невъзможно, но независимо от това тя изсъска.

Той се наведе към жената на Тед, чиито бледи бузи вече бяха мокри от сълзи.

— Освен това можете да проверите данните за детската смъртност. Тя винаги нараства в района на атомните съоръжения. Дефекти при раждането от рода на Даунов синдром — монголоидизъм, с други думи — или слепота, или…