— Да — съгласи се барманът. Той се огледа, след което се наведе над импровизирания бар към Гардънър. — Разправя се една история как миналата година се случило да мине покрай фоайето на петокурсниците и чул един от тях да се шегува, че винаги е искал да бъде свързан с училище, където „Моби Дик“ не е просто още една суха класика, а е действителен член на факултета. Това момче било един от най-обещаващите студенти по английски, учили някога в Нортистърн, съм чувал, но изчезнало още преди да свърши семестъра. Както и всички други, които се засмели. Онези, които не се усмихнали, останали.

— Мили Боже! — възкликна Гардънър.

Той бе чувал подобни истории и преди — някои от които дори още по-лоши, — ала въпреки това се почувства отвратен. Проследи погледа на бармана и видя Аргълбаргъл при бюфета, застанал до Патриша Маккардъл. Аргълбаргъл държеше халба бира в едната си ръка и жестикулираше с нея. Другата му ръка загребваше с пържени картофки мидите от една купа и ги прехвърляше в устата му, което ставаше, докато той продължаваше да говори, олигавяйки поглъщаната храна. Гардънър не си спомняше някога да е виждал нещо толкова истински гадно. И въпреки това изостреното внимание на кучката Маккардъл подсказваше, че всеки момент тя може да падне на колене и да се заеме да духа на този човек, подтиквана от чисто обожание. Гардънър помисли: „и този тлъст идиот просто ще продължи да си хапва, докато тя го прави, ръсейки трохи от пържените картофки и капки от соса на мидите в косата й.“

— Бистра водица — заяви той и гаврътна половината си водка с тоник. Тя почти не гореше… това, което гореше, бе първата истинска враждебност за вечерта — първият предвестник на онази няма и необяснима ярост, която го бе завладяла почти от момента, в който започна да пие. — Освежи я малко, а?

Барманът добави още водка и срамежливо изрече:

— Мисля си, че четохте великолепно тази вечер, господин Гардънър.

Гардънър се почувства абсурдно трогнат. „Улица Лейтън“ бе посветена на Боби Андерсън и това момче зад бара — едва ли то самото достатъчно голямо, за да има законно право да пие — напомни на Гардънър за Боби, каквато беше, когато дойде в университета.

— Благодаря.

— Не е зле да сте малко по-внимателен с тази водка — подхвърли барманът. — Тя има навика да удря най-неочаквано.

— Аз се контролирам — заяви Гардънър и самоуверено смигна на бармана. — Видимост десет мили преди безкрая.

Извърна се от бара и пак погледна към ояденото говедо и Маккардъл. Тя улови погледа му и го изгледа в отговор, студено и без да се усмихва, със сини очи, наподобяващи кубчета лед. „Цуни ме отзад, фригидна кучко“, помисли си той и вдигна чаша към нея в дебелашки кръчмарски поздрав, като в същото време й показваше благоразположението си с обидно широка усмивка.

— Само тоник, а? Чист тоник.

Гардънър се обърна. Рон Къмингс се бе появил до него, внезапно като Сатаната. И усмивката му беше подходящо сатанинска.

— Върви на майната си — отвърна Гардънър и този път повече хора се обърнаха да го погледнат.

— Джим, стари приятелю…

— Знам, знам, намали звука — изломоти той, но вече усещаше как пулсът в главата му бие по-силно, по-интензивно. Това не беше като главоболията, които му бе предсказал лекарят след злополуката; пулсирането не идваше откъм предната част на главата му, а по-скоро отнякъде дълбоко отзад. И не болеше.

Всъщност беше доста приятно.

— Правилно — Къмингс кимна почти незабележимо по посока на Маккардъл. — Тя ти е вдигнала мерника, Джим. С удоволствие би те изхвърлила от турнето. Не й давай повод.

— Заеби я.

— „Ти“ го направи — рече Къмингс. — Рак, цироза на черния дроб и увреждания на мозъка — всички тези неща са статистически доказани резултати от усилено пиене, затова мога съвсем основателно да очаквам, което и да е от тях в бъдещето си, а ако ми се стовари на главата, няма кого друг да обвинявам освен себе си. В семейството ми се срещат и диабет, глаукома и преждевременно

изкуфяване. Но хипотермия1 (1. Спадане на телесната температура под нормалната от прекомерно охлаждане) на пениса? Мога да мина и без това. Извини ме.

Гардънър остана неподвижен за момент, изненадан, загледан как Рон се отдалечава. После загря и прихна в гръмогласен смях. Този път сълзите не само бликнаха в очите му; този път направо се затъркаляха по страните му. За трети път вече хората го изгледаха — едър мъж, в доста оръфани дрехи, с чаша в ръка, пълна с нещо, което подозрително приличаше на чиста водка, застанал сам и смеещ се с всичка сила.

„Престани“, помисли си той. „Намали звука“, каза си пак. „Хипотермия на пениса“ мина му през ума и Гард се заля в нов пристъп на смях.

Малко по малко успя да се овладее. Запъти се към стереоуредбата в другата стая — на събиранията обикновено най-интересните хора се намираха там. Грабна от някакъв поднос два сандвича и ги изгълта. Имаше силното усещане, че онзи Аргълбаргъл и Маккаргълбаргъл все още гледат към него и че Маккаргълбаргъл с изискани фрази дава на Аргълбаргъл в резюме пълната му характеристика, като студената, подлудяваща усмивка не слиза нито за миг от лицето й. „Ти не знаеше ли? Това е самата истина — той я простреля. Право в лицето. Тя му казала, че няма да завежда дело, ако й даде неоспорван развод. Кой може да каже дали това е било правилното решение. Не е стрелял по други жени… поне досега. Но колкото и хубаво да чете тази вечер — след онази доста ексцентрична пауза, имам предвид — той е нестабилен и както можеш да видиш, не е способен да си контролира пиенето…“

„По-добре внимавай, Гард“, предупреди се сам и за втори път тази вечер мисълта се появи в главата му, с глас силно напомнящ за Боби. „Параноята ти избива. Те не говорят за теб, за Бога.“

На прага се обърна и погледна назад.

Двамата зяпаха право в него.

За миг го разтърсиха злоба и смущение… а после насили върху лицето си още една голяма, обидна усмивка и вдигна чаша към тях.

„Измитай се оттук, Гард. Може да стане лошо. Пиян си.“

„Напълно се владея, не се безпокой. Тя иска да си тръгна, ето защо продължава да гледа към мен, затова и разправя на онзи тлъст идиот всичко за мен — че съм прострелял жена си, че съм задържан в Сийбрук със зареден пистолет — иска да се отърве от мен, защото смята, че не бива разни съпругоубиващи комунистосимпатизиращи противоатомнодемонстриращи пияници да получават най-бурните шибани аплодисменти за деня. Но аз умея да бъда невъзмутим. Няма проблеми, скъпа. Просто ще повися малко, ще стоя настрана от огнената вода, ще ударя едно кафе и ще се прибера рано. Няма проблеми.“

И макар че не удари никакво кафе, не се прибра рано и съвсем сигурно не остана настрана от огнената вода, се чувстваше добре през следващия час или толкова. Намаляваше звука всеки път щом го усетеше, че започва да се повишава и се насилваше да престане всеки път, когато се хванеше, че започва да прави това, което жена му наричаше „ораторстване“. „Когато се напиеш, Джим — му казваше тя, — един от не най-малките ти проблеми е тенденцията да спираш да разговаряш и да започваш да «ораторстваш»“.

Стоеше най-вече във всекидневната на Арбърг, където тълпата беше по-млада и не толкова префърцунена и надута. Разговорите им бяха живи, жизнерадостни и интелигентни. Мисълта за атомните централи се надигна в съзнанието на Гардънър — в такива часове това винаги ставаше, — подобно на гниещ труп, изплуващ на повърхността в отговор на оръдейна стрелба. В такива часове — в тази фаза на напиване — увереността, че той трябва да предупреди тези млади мъже и жени за проблема, винаги изплуваше, влачейки след себе си горещината на гнева и безумието като изгнили коренища. Както винаги. Последните осем години от живота му бяха лоши, а последните три бяха истински кошмар, в който той бе станал непонятен за себе си и плашещ за почти всички хора, които действително го познаваха. Когато пиеше, тази ярост, този ужас и най-вече тази неспособност да обясни изобщо какво се бе случило с Джими Гардънър, да го обясни дори на себе си — намираше излаз в темата за атомните централи.