Не такава беше съдбата на Лестър Моран, един търговски пътник, продаващ учебници, който живееше в бостънско предградие и прекарваше по-голямата част от времето си по магистралите на северна Нова Англия.

Лестър се връщаше от ежегодната си търговска обиколка в края на лятото по училищата в УАР — Училищните административни райони на окръг Ейрустък, когато видя пушек — и то много — на хоризонта. Това стана в 16:15.

Лестър веднага се отклони. Не бързаше да се прибере, тъй като беше ерген и нямаше никакви планове за следващите седмица, две, но би го направил дори ако националната търговска конференция започваше на другия ден и той трябваше да я открие, а речта му още не беше написана. Не би могъл да се удържи. Лестър Моран бе маниак на тема пожари. Такъв си беше още от най-ранно детство. Макар да бе прекарал последните пет дни по пътищата, въпреки че чувстваше задника си като дъска, а бъбреците си като тухли след непрестанното друсане в колата по говняните пътища между градчета, толкова малки, че повечето бяха обозначени по картите с координати, вместо с имена, Лестър изобщо не се замисли. Забрави за умората, очите му заблестяха с онази свръхестествена светлина, която пожарникарите от Манхатън до Москва познават и ненавиждат; сатанинското вълнение на родените любители на пожари.

Те са вида хора, обаче, които пожарникарите използват… когато са притиснати до стената. Преди пет минути Лестър Моран, който бе кандидатствал за работа в бостънската пожарна команда на двайсет и една годишна възраст и му бе отказано, заради стоманената пластинка в черепа му, се беше чувствал като бито куче. Сега се чувстваше като човек, насвяткан с лекарства за подсилване. Сега той „беше“ човек, който с радост би метнал на гръб подвижна помпа с тегло почти наполовина колкото неговото собствено и не би я свалил от там цяла нощ, дишайки пушек така, както някои хора вдъхват парфюма от врата на красива жена, борейки се с пламъците, докато кожата на бузите му изсъхне, напука се и стане на мехури, а миглите и веждите му изгорят изцяло.

Той обърна на детелината край Нюпорт и полетя по пътя, който водеше към Хейвън.

Пластинката в главата му беше резултат от ужасен инцидент, станал когато Моран беше дванайсет годишен. Една кола го бе ударила и запратила на десет метра, където полетът му беше спрян от грубата тухлена стена на склада за мебели. Всички го бяха отписали; на плачещите му родители бе казано от хирурга, който го оперираше, че синът им най-вероятно до шест часа ще умре или ще остане в кома за няколко дни или седмици, преди да издъхне. Вместо това, още преди края на деня момчето бе в съзнание и искаше сладолед.

— Смятам, че това е чудо — извика хлипащата му майка. — Чудо, дадено ни от Бога!

— И аз така мисля — съгласи се хирургът, който бе оперирал Лестър Моран и бе гледал мозъка на момчето през зеещата дупка в раздробения череп на бедното дете.

Сега, докато се приближаваше към целия този омаен пушек, Лестър започна да усеща леко гадене в стомаха си, но го отдаде на вълнението, а после изцяло забрави за него. В края на краищата пластинката в черепа му имаше два пъти по-големи размери от тази на Джим Гардънър. Липсата на полицейски, пожарни или аварийни коли в сгъстяващия се дим му се видя и необичайно, и странно въодушевяващо. После взе един остър завой и видя бронзов на цвят плимът, обърнат с колелата нагоре в лявата канавка, а червената лампичка на таблото му още мигаше. Отстрани пишеше ПОЖАРНА КОМАНДА ДЕРИ.

Лестър спря стария си форд комби, излезе и се втурна към развалината. По волана имаше кръв, както и върху седалката и изтривалката на шофьорското място. Капки кръв бяха пръснали и по предното стъкло.

Изобщо, имаше доста кръв. Лестър я погледа втренчено, ужасен, после вдигна очи към Хейвън. В основата на пушека вече се виждаше тъмно червена ивица и той осъзна, че може да „чуе“ глухия пукот на горящите дървета. Все едно бе застанал пред най-голямата в света открита пещ… или по-скоро все едно на най-голямата открита пещ в света й бяха пораснали крака и тя бавно се приближаваше към „него“.

В сравнение с този звук, в сравнение с гледката на този тъмен и някак титанично червен блясък, преобърнатата кола на пожарната от Дери и кръвта вътре в нея, започнаха да му изглеждат много по-маловажни. Лестър се върна при собствената си кола, проведе кратка битка със съвестта си и я спечели, като си обеща, че ще спре при първия обществен телефон, на който попадне и ще се обади на щатската полиция в Клийвс Милс… не, в Дери. Както повечето добри търговски пътници, Лестър Моран пазеше подробна карта на своята територия в главата си и след като се консултира с нея, реши, че Дери е по-близо.

Трябваше да се пребори с усилващия се подтик да надуе комбито до края на възможностите му… които напоследък стигаха до деветдесет километра в час. При всеки завой очакваше да се натъкне на бариери, затварящи пътя, хаотично спрени коли, пиукания на надвикващи се безредно радиопредаватели, крясъци на мъже с шлемове и каски, облечени в гумени защитни якета.

Нищо подобно не стана. Вместо на бариери и кипящи от активност групи хора, той налетя на преобърната пожарна кола от Юнити, с откъсната от каросерията кабина и все още изливащ съдържанието си резервоар. Лестър, който сега заедно с въздуха дишаше пушек, способен да убие почти всеки друг човек на земята, стоеше върху банкета, хипнотизиран от отпуснатата бяла ръка, увиснала през прозореца на отделената кабина на пожарната. По бялата и беззащитна вътрешна страна на ръката се стичаха блуждаещи струйки засъхваща кръв.

„Нещо не е наред тука. Става нещо много по-сериозно от обикновен горски пожар. Трябва да се махаш, Лес.“

Но вместо да се вслуша в собствения си съвет, той се насочи отново към пожара и беше загубен.

Вкусът на пушек във въздуха ставаше по-силен. Звукът от горенето вече не беше пукот, а гръмотевичен тътен. Внезапно истината се стовари върху него като кофа с цимент: „Никой не се бореше с този пожар. Абсолютно никой.“ По някаква причина, която той не можеше да разбере, те или не бяха успели да влязат в района, или не бяха „допуснати“ в него. В резултат огънят гореше без всякакъв контрол и при помощта на свежия вятър се разпростираше като радиоактивно чудовище във филм на ужасите.

Усети, че му прилошава от страх… вълнение… и някаква нездрава, мрачна радост. Не беше хубаво да изпитва чувства като последното, ало то бе там и не можеше да го отрече. Нито пък той беше единственият, който го бе изпитвал. Тази мрачна радост изглежда бе част от всеки огнеборец, когото бе черпил (което означаваше всеки срещнат пожарникар, след отказа да бъде приет на тази служба той самият).

Лестър се добра с олюляване и препъване до колата си, запали я с известна трудност (във вълнението си успя да задави проклетия динозавър), усили климатичната инсталация до край и пак тръгна към Хейвън. Съзнаваше, че това е идиотщина от най-чист вид — в края на краищата той не беше Супермен, а само един четирийсет и пет годишен търговски пътник, който вече оплешивяваше и все още бе ерген, защото беше твърде срамежлив, за да си определя срещи с жени. И се държеше не само „идиотски“. Колкото и да бе груба тази оценка, тя все пак предполагаше някакъв разум. Истината беше, че постъпваше като смахнат. Въпреки това бе способен да се спре не повече, отколкото би могъл някой наркоман при вида на вече пълната с наркотика му спринцовка.

Не можеше да се „бори“ с пожара…

…ала поне можеше да го „види“.

А той определено трябва да е нещо, което си заслужава да се види, нали? помисли си Лестър. По лицето му вече се стичаше пот, сякаш като подготовка за очакващата го горещина. Заслужаваше да се види, о, да. Горски пожар, който по някаква причина е оставен да се разгори напълно, извън всякакъв контрол, както е ставало преди милиони години, когато хората са били малко повече от малобройно племе голокожи маймуни, а големите пожари са избухвали от паднал гръм или метеор, вместо от пияни ловци, които пет пари не дават какво се случва със захвърлените им фасове. Сигурно го очакваше ослепителна оранжева пещ, трийсетметрова огнена стена сред гората; тя препуска през поляните, градините и ливадите като канзаски прериен пожар през четирийсетте години на деветнайсети век, който гълта къщите с такава скорост, че те избухват под външния натиск, предизвикан от рязката промяна на налягането, както е ставало с къщите и фабриките по време на бомбардировките през Втората световна война. Той щеше да види как пътят, по който караше, „самият път“, изчезва в тази пещ като магистрала към ада.