Гард присви очи срещу ослепителното зелено и опипом направи крачка напред… после втора… и трета. Ръцете му бяха протегнати като на проучващ пътя си слепец. Какъвто и беше; дявол да го вземе, имаше дори и тъмни очила, които го доказваха.

Шумът стана по-силен. „Слъшшш-слъшшш-слъшшш…“ от лявата му страна. Гардънър се обърна натам, но не пристъпи. Страхуваше се да продължи, страхуваше се от онова, което можеше да докосне.

Очите му вече започваха да се нагаждат. Забеляза тъмни сенки сред зеления блясък. Пейка… и по нея нямаше никакви томичукала; тя просто бе избутана към стената, да не пречи на пътя. И…

„Боже Господи, това «е» пералня! Наистина!“

Действително беше пералня, от едновремешните модели, с ролки за изстискване отгоре, но не тя издаваше странния звук. И пералнята бе избутана към стената. Определено се намираше в процес на подобряване; някой работеше по нея в най-добрите традиции на томичукалата, ала в момента не бе включена.

До нея имаше прахосмукачка „Електролукс“… от старите, които се движеха на колелца прилепени към земята като механични дакели. Електрически трион, сложен на колела. Купища детектори за дим от магазина за електроника „Радио Шак“, повечето още неизвадени от кутиите. Няколко варела от керосин, също на колела, с прикрепени към тях маркучи и някакви неща, подобни на ръце…

„Ръце, разбира се, че са ръце, това са роботи, проклети роботи в процес на създаване и никой от тях не прилича особено на гълъба на мира, нали, Гард? Пък и…“

„Слъшшш-слъшшш-слъшшш“.

По-нататък, вляво. Източникът на блясъка беше там.

Гард се чу как издаде странен, болезнен звук. Дъхът, който бе задържал досега, му се изплъзна неудържимо като въздух от спукан балон. И почти по същия начин го напусна силата на краката му. Той се пресегна слепешком, ръката му намери пейката и тялото му просто се изсипа върху нея. Не беше способен да откъсне поглед от задния ляв край на бараката, където Ев Хилман, Ан Андерсън и доброто старо гонче на Боби бяха окачени по някакъв начин на подпори в две стари галванизирани стоманени душови кабини с махнати врати. Те висяха там като парчета телешко на куките за месо. Но бяха живи, видя Гард… някак си, по някакъв начин, бяха все още живи.

Дебел черен шнур, който приличаше на жица за ток с високо напрежение или на много голям коаксиален кабел, излизаше от средата на челото на Ан Андерсън. Подобен кабел бе свързан и с дясното око на стареца. А цялата горна част от черепа на кучето беше махната и десетина по-малки шнура стърчаха от изложения на показ и пулсиращ мозък на Питър.

Очите на Питър, без никакви пердета, се обърнаха към Гард. И гончето изскимтя.

„Господи… о Господи… о Боже Господи.“

Опита се да стане от пейката. Не успя.

Части от черепите на Ан и стареца също бяха махнати, забеляза той. Вратите бяха откъртени от душовите клетки, ала те въпреки това бяха пълни с някаква бистра течност — съхранявана вероятно по същия начин, както мъничкото слънце в бойлера на Боби, предположи Гардънър. Ако се опиташе да влезе в някоя от тези клетки, щеше да усети пружиниращо отхвърляне.

„Искаш да «влезеш» ли? Аз искам само да «изляза»!“

И съзнанието му се върна към предишния си библейски цитат:

„Господи… мили Боже… о Боже Господи «погледни» ги само…“

„Не «искам» да ги гледам.“

Да. Но не можеше да откъсне поглед от тях.

Течността беше бистра, с изумрудено зелен цвят. Тя се движеше… и издаваше онзи нисък, плътен пенест шум. Въпреки бистрия си вид, помисли Гардънър, тази течност всъщност трябва да е много гъста, може би с плътността на препарат за миене на чинии.

„Как могат да дишат там вътре? Как е възможно да са живи? А може би не са; вероятно просто движението на течността го кара да мисли, че са. Сигурно е само илюзия, моля те, Господи, нека да е само илюзия.“

„Питър… ти го чу да скимти…“

„Не съм. Част от илюзията. Това е всичко. Той виси на кука в клетка от душ, пълна с извънземен еквивалент на препарата за миене на чинии «Радост», не би могъл да скимти при това положение, щяха да се вдигнат мехури, а ти просто си съчиняваш. Точно такъв е случаят, само едно малко посещение на крал Свободно съчинение.“

Ала не си съчиняваше и го знаеше. Както знаеше и, че не е чул изскимтяването на Питър с „ушите“ си.

Този болезнен, безпомощен звук на изскимтяване бе дошъл от същото място, откъдето идваше и музиката: от собствения му мозък.

Ан Андерсън отвори очи.

„Измъкни ме оттук!“ изпищя тя. „Измъкни ме оттук, ще я оставя на мира, но не чувствам нищо, освен когато те ми причиняват болка причиняват ми болка причиняват ми боооолка…“

Гардънър отново се опита да стане. Съвсем слабо съзнаваше, че издава някакъв звук. Просто един древен звук. Звукът, който издаваше, вероятно приличаше много на звука, издаван от прегазена на шосето катерица, помисли си той.

Зелената, движеща се течност придаваше на лицето на Сестричката призрачен и мъртвешки вид. Синьото на очите й бе обезцветено. Езикът й плуваше като някакво месесто подводно растение. Пръстите й, набръчкани и морави, се полюляваха.

„Не чувствам нищо, освен когато те ми причиняват боооолка!“ виеше Ан и той не можеше да заглуши гласа й, не можеше да си запуши ушите, защото този глас идваше от вътрешността на главата му.

„Слъшшш-слъшшш-слъшшш.“

Медни тръбички се включваха в горните части на душовите клетки и ги караха да приличат на смахната комбинация от камерите за изкуствена летаргия на Бък Роджърс и казаните за варене на контрабанден алкохол на Л’ил Абнер.

Козината на Питър бе опадала на петна. Задницата му сякаш се бе свила сама към корема. Краката му помръдваха в течността с дълги мързеливи помахвания, като че ли се опитваше да избяга насън.

„Когато ми причиняват боооолка!“

Старецът отвори единственото си око.

„Момчето.“

Тази мисъл беше абсолютно ясна; не можеше да бъде поставена под съмнение. Гардънър се улови, че реагира.

„Какво момче?“

Отговорът дойде мигновено, сепващ за миг и неоспорим.

„Дейвид. Дейвид Браун.“

Единственото око го гледаше втренчено, ненакърнен сапфир, оцветен в изумрудено.

„Спаси момчето.“

Момчето. Дейвид. Дейвид Браун. И то ли беше част от всичко това по някакъв начин? Момчето, което бяха търсили толкова много изтощителни горещи дни. Разбира се. Може би не пряко, но беше част.

„Къде е то?“ изпрати Гардънър мислен въпрос към стареца, който се носеше сред бледозеления си разтвор.

„Слъшшш-слъшшш-слъшшш“.

„Алтаир-4“, отвърна накрая старецът. „Дейвид е на Алтаир-4. Спаси го… и после ни убий. Тук е… зле. Истински зле. Не може да се умре. Опитвах. Всички опитвахме. Дори“

(„кучкакучка“)

„тя. Това е ад. Използвай трансформатора, за да спасиш Дейвид. После издърпай щепселите. Срежи кабелите. Запали бараката. Чуваш ли?“

За трети път Гардънър направи опит да стане и безпомощно падна обратно върху пейката. Забеляза, че по целия под има пръснати дебели електрически кабели и това някак смътно му припомни за състава, който го бе качил на път за насам, когато се връщаше от Ню Хампшир. Първо се озадачи, ала после схвана връзката. Подът приличаше на концертен подиум точно преди излизането на някоя рок група. Или пък на голямо телевизионно студио. Кабелите пропълзяваха в голям сандък, пълен с разпределителни кутии и няколко видеомагнетофона. Всичко беше навързано. Той потърси с поглед токоизправител, не видя, а после си помисли: „Разбира се, че няма да има, идиот. Батериите «са» с постоянен ток.“

Магнетофоните бяха включени в смесица от домашни компютри — Атарис, Епъл II и III, TRS-80, Комодор. На единствения осветен екран мигаше думата

ПРОГРАМА?

Зад видоизменените компютри имаше още разпределителни табла — направо стотици. Всичко това издаваше ниско, сънливо жужене — звук, който той свързваше с

(„използвай трансформатора“)

голямо електрическо съоръжение.

От сандъка и от хаотично разположените около него компютри струеше светлина на зелени вълни — не, тя не бе постоянна. Беше циклична. Пулсирането на светлината и връзката с пенестия шум, идващ от душовите кабини, беше съвсем явна.