— Разбирам — каза разочаровано Дани. — В такъв случай желая ви попътни ветрове и спорна търговия. Наистина ми донесохте ценен дар.

— И щедро бях възнаграден, велика кралице.

Това я озадачи.

— С какво?

Очите му блеснаха.

— Видях живи дракони.

Дани се засмя.

— Надявам се, че ще ги видите отново един ден. Посетете ме в Кралски чертог, когато си върна бащиния трон, и ще ви възнаградя щедро.

Мъжът от Летните острови обеща да го направи, целуна леко пръстите на босия й крак и напусна. Джикуи го изведе, а сир Джора Мормон остана.

— Халееси — проговори рицарят, щом останаха сами, — на ваше място не бих говорил открито за намеренията си. Този човек сега ще пръсне мълвата където отиде.

— Нека — каза тя. — Нека целият свят чуе какво целя. Узурпатора е мъртъв, какво значение има?

— Не всяка мълва е вярна — предупреди сир Джора, — а дори Робърт да е мъртъв, синът му властва на негово място. Това всъщност нищо не променя.

— Това променя всичко. — Дани рязко стана. Драконите запищяха и разпериха криле. Дрогон прелетя и кацна на сводестата рамка на вратата. Другите затичаха по пода и краищата на крилцата им запляскаха по мраморния под. — Преди Седемте кралства бяха като халазара на моя Дрого, сто хиляди, споени в едно от неговата сила. Сега са се пръснали на късчета, както халазара след смъртта на моя хал.

— Върховните лордове винаги са във вражда помежду си. Кажете ми кой е надвил и ще ви кажа какво означава това. Халееси, Седемте кралства няма да паднат в ръцете ви като зрели праскови. Ще ви е нужна флота, злато, войски, съюзници…

— Всичко това го знам. — Тя хвана ръцете му и се взря в тъмните му недоверчиви очи. „Понякога той мисли за мен като за дете, което е длъжен да опази, понякога — като за жена, с която би искал да легне, но дали наистина вижда в мен своята кралица?“ — Не съм онова изплашено момиченце, което срещнахте в Пентос. Вярно, само на петнадесет съм… но съм стара като стариците на дош халеен и млада като своите дракони, Джора. Аз родих дете, изгорих един хал и преминах червената пустош и Дотракското море. Моя е кръвта на дракона.

— Както беше и на брат ви — не отстъпи той.

— Аз не съм Визерис.

— Не сте — отстъпи Джора. — У вас има повече от Регар, струва ми се, но дори Регар бе убит. Робърт го доказа на Тризъбеца само с един боен чук. Дори драконите могат да умрат.

— Драконите умират. — Тя се изправи на пръсти и го целуна по небръснатата буза. — Но убийците на дракони също.

Мийра пристъпваше предпазливо в кръг, мрежата й се полюшваше в лявата й ръка, а тънкото тривърхо копие за лов на жаби стърчеше в дясната. Лято я следеше със златните си очи, обръщаше се с щръкнала опашка. Дебнеше. Дебнеше…

— Йай! — извика момичето и копието полетя. Вълкът се плъзна наляво и отскочи. Мийра метна мрежата и гънките се разплетоха във въздуха пред нея. Скокът на Лято го вкара в мрежата. Той я повлече със себе си, блъсна се в гърдите й и я събори по гръб. Мократа трева уби удара, но дъхът й изскочи с едно „о-фф“. Вълкът се сви върху нея.

— Загуби! — извика победоносно Бран.

— Спечели — каза брат й Джойен. — Лято е в примката й.

Бран разбра, че е прав. Лято се мяташе и ръмжеше в мрежата и все повече се оплиташе. Не можеше и да хапе през нея.

— Пусни го.

Момичето от Тръстиките се засмя, обгърна с ръце оплетеното вълче и двамата се претъркулиха. Лято заскимтя и краката му заритаха във въжетата, които го бяха оплели. Мийра коленичи, отметна една гънка, дръпна в единия край, ловко бръкна с пръсти тук-там — и изведнъж вълчището изхвърча на свобода.

— Лято, при мен. — Бран разпери ръце. — Внимавай — викна той миг преди вълкът да скочи върху него. Стисна го с всички сили, щом вълкът го повлече по тревата. Двамата се вплетоха един в друг и се затъркаляха по тревата, единият ръмжеше и джавкаше, другият се смееше. Накрая Бран се оказа отгоре, с оцапания с кал вълк под него. — Добро вълче — изпъшка той. Лято го облиза по ухото.

Мийра поклати глава.

— Ама той никога ли не се ядосва?

— Не и с мен. — Бран сграбчи вълка зад ушите и Лято щракна сърдито челюсти, но само на игра. — Понякога ми къса дрехите, но кръв никога не пуска.

— Твоята кръв. Ако се беше измъкнал от мрежата ми…

— Нямаше да те нарани. Той знае, че те харесвам.

Всички други лордове и рицари си бяха заминали ден-два след празника на жътвата, но двамата Тръстики останаха постоянни спътници на Бран. Джойен беше толкова сериозен, че баба Нан го нарече „малкия дядо“, но Мийра напомняше на Бран за сестра му Аря. Не я беше страх да се оцапа и можеше да тича, да се бори и да хвърля като момче. Беше по-голяма от Аря обаче; почти на шестнадесет, пораснала жена. И двамата бяха по-големи от Бран, макар че деветият му рожден ден най-сетне бе дошъл и отминал, но никога не се отнасяха с него като с момче.

— Жалко, че не сте вие поверениците ни вместо двамата Уолдър. — Помъчи се да се довлече до най-близкото дърво. Пълзенето и гърченето беше отвратителна гледка, но когато Мийра пристъпи да го вдигне, той я спря. — Не, не ми помагай. — Претърколи се тромаво, избута се и залитна назад, опирайки се на ръце, след което приседна, опрял гръб на високия ясен. — Видя ли. Казах ти. — Лято полегна с глава в скута на Бран. — Не бях виждал досега някой да се бие с мрежа — каза той на Мийра и почеса вълчището зад ушите. — Вашият учител по оръжие ли те научи на боя с мрежа?

— Баща ми ме научи. В Сива вода нямаме рицари. Нито учител по оръжие, нито майстер.

— Кой ви гледа гарваните?

Тя се усмихна.

— Гарваните не могат да намерят Стража на Сива вода, както и враговете ни.

— Защо?

— Защото се движи — каза му тя.

Бран не беше чувал досега за подвижен замък. Погледна я объркано, но не можа да разбере дали го дразни, или му говори истината.

— Бих искал да го видя. Мислиш ли, че ще мога да ви дойда на гости, когато войната свърши?

— Ще бъдеш добре дошъл, принце. Тогава, както и сега.

— Сега?! — Бран беше изкарал целия си живот в Зимен хребет. Копнееше да види далечни места. — Мога да помоля сир Родрик, когато се върне. — Старият рицар беше далече на изток, мъчеше се да оправи тамошните неразбории. Копелето на Рууз Болтън ги беше започнало, отвличайки лейди Рогов лес при връщането й от жътвения празник, и същата нощ се беше оженил за нея, макар да беше достатъчно млад, за да й е син. След това лорд Мандърли беше завзел замъка й. За да защити владенията на Рогов лес от Болтънови, беше писал, но сир Родрик се ядоса на него почти толкова, колкото на копелето. — Сир Родрик може да ми разреши да отида. Майстер Лувин никога няма да ме пусне.

Джойен Тръстиката, седнал с кръстосани крака под дървото, го изгледа строго.

— За теб ще е добре, ако напуснеш Зимен хребет, Бран.

— Така ли?

— Да. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Брат ми притежава „зеления взор“ — каза Мийра. — Сънува неща, които никога не са се случвали, но понякога се сбъдват.

— Няма понякога, Мийра. — Двамата се спогледаха: той — тъжен, тя — настръхнала.

— Кажи ми какво ще се случи? — каза Бран.

— Ще го направя — отвърна Джойен, — ако ми кажеш за сънищата си.

Гората на боговете притихваше. Бран чуваше шепота на листата и далечното плацикане на Ходор в горещите извори. Помисли за златния мъж и за триоката врана, спомни си пращенето на кости между челюстите си и медния вкус на кръвта.

— Нямам сънища. Майстер Лувин ми дава прахове за сън.

— Помагат ли?

— Понякога.

А Мийра каза:

— Всички в Зимен хребет знаят, че се будиш посред нощ с писъци и изпотен, Бран. Жените говорят за това, както и стражите в бараката си.

— Кажи ни какво те плаши толкова — попита го Джойен.

— Не искам. Все едно, това са само сънища. Майстер Лувин казва, че сънищата могат да означават всичко или нищо.

— Моят брат сънува като другите момчета и тези сънища могат да значат всичко — каза Мийра. — Но зелените сънища са различни.