— Много добре, скъпа. — Кралицата се наведе към нея. — Трябва да поупражниш тези сълзи. Ще ти потрябват пред крал Станис.

Санса се присви боязливо.

— Ваша милост?

— О, спести ми кухите вежливости, моля те. Нещата отвън, изглежда, са взели отчаяна насока, щом се е наложило да ги предвожда едно джудже, така че по-добре свали маската си. Всичко знам за малките ти предателства в гората на боговете.

— Гората на боговете? — „Не поглеждай към сир Донтос, недей, недей — каза си Санса. — Тя не знае, никой не знае, Донтос ми обеща, моят Флориан никога не ще ме предаде.“ — Не съм извършвала предателства. Навестявах гората на боговете само за да се моля.

— За Станис. Или за своя брат — все едно. Иначе защо ще търсиш боговете на баща си? Молиш се за нашето поражение. Как иначе ще го наречеш това, ако не предателство?

— Моля се за Джофри — настоя тя изплашена.

— Нима? Защото се държи с теб толкова мило ли? — Кралицата взе кана сладко вино с аромат на сливи от минаващото слугинче и наля на Санса. — Пий — заповяда й хладно тя. — Може би това ще ти влее кураж веднъж в живота си да понесеш истината.

Санса вдигна чашата до устните си и отпи. Виното беше гъсто и сладко, и много силно.

— Още — каза Церсей. — Изпий я до дъно, Санса. Твоята кралица ти заповядва.

Виното почти я задави. След няколко секунди главата й се замая.

— Още? — попита Церсей.

— Не. Моля ви.

Кралицата не остана доволна.

— Когато преди малко попита за сир Илин, аз те излъгах. Искаш ли да чуеш истината, Санса? Искаш ли да узнаеш защо всъщност той е тук?

Не смееше да отговори, но това нямаше значение. Кралицата вдигна ръка и махна, без да дочака отговор. Санса не бе забелязала, че сир Илин се е върнал в залата, но ето че той изведнъж се появи и закрачи през сенките зад подиума тихо като котка. Носеше Лед, изваден от ножницата. Санса си спомни, че баща й винаги почистваше острието му в гората на боговете, след като отнемеше нечия глава, но сир Илин не беше толкова придирчив — по стоманата имаше засъхнали кафяви петна кръв.

— Обясни на лейди Санса защо те държа при нас — каза Церсей.

Сир Илин отвори устата си и изхъхри задавено. Пъпчивото му лице остана безизразно.

— Казва, че е тук за нас — преведе кралицата. — Станис може да превземе града и да вземе трона, но аз няма да понеса той да ме съди. Няма да допусна да ни хване живи.

— Нас?

— Чу ме добре. Така че може би няма да е зле отново да се помолиш, Санса, и този път за друг изход. Старките няма да се зарадват от падането на дома Ланистър, гарантирам ти.

Тя се пресегна и погали косата на Санса, а пръстът й леко премина по шията й.

Тесният процеп на забралото пречеше на Тирион да види какво има пред него, но когато извърна глава, видя три галери, спрели на каменистия бряг до плаца за турнирите и четвърта, по-голяма от другите, която стоеше навътре във водата и хвърляше от катапулт бурета с горящ катран.

— Клин — заповяда Тирион, след като хората му се изсипаха през страничната порта. Те се построиха. Той беше най-отпред. Сир Мандън Муур застана от дясната му страна, пламъците трепкаха по белия емайл на бронята му, очите му блестяха безстрастно зад шлема. Яздеше черен кон с бяла сбруя, снежнобелият му щит на Кралската гвардия беше затегнат на лявата му ръка. Отляво, видя Тирион с изненада, бе застанал Подрик Пейн, с меч в ръката. — Ти си много млад — каза му той. — Върни се.

— Аз съм вашият скуайър, милорд.

Тирион нямаше време за спорове.

— Тогава с мен. Не се отделяй.

Яздеха коляно до коляно, следвайки линията на извисилите се до тях стени. Флагът на Джофри плющеше в пурпур и злато на дългия прът в ръката на сир Мандън, с изправените на задните си крака в танц елен и лъв. От градските стени хвърчаха стрели, търкаляха се камъни и падаха с оглушителен грохот по земя и вода, по стомана и човешка плът. Отпред изникна Кралската порта и налитаща срещу нея тълпа войници, борещи се с огромния овен — дънер от черен дъб, обкован с желязна глава.

— Пики! — изкомандва Тирион и препусна в галоп.

Теренът беше прогизнал и хлъзгав от кал и кръв. Жребецът му се препъна в някакъв труп, копитата му се подхлъзнаха и заораха в калта и в миг Тирион се уплаши, че ще падне от седлото още преди да е стигнал до противника, но двамата с коня успяха някак да се задържат. Под портата мъжете се обръщаха и се престрояваха припряно да отбият удара. Тирион надигна брадвата и изрева:

— Кралски чертог!

Още гласове подеха вика му и стрелата от мъжки тела се понесе устремно — протяжен писък на стомана и коприна, на копита и стоманени остриета, целунати от огън.

Сир Мандън сниши върха на пиката си в последния възможен момент, флагът на Джофри се заби в гърдите на един мъж в обкован с желязо кожен елек и го надигна над земята преди дръжката да се прекърши. Пред Тирион имаше някакъв рицар, на чието връхно палто над бронята се виждаше лисица, надничаща от венец цветя. „Флорент — беше първата му мисъл, а секунда по-късно в главата му изкънтя: — но гологлав.“ Посече го в лицето с цялата тежест на брадвата. Рамото му изтръпна от сблъсъка. „Шага ще се пръсне от смях“ — помисли си и продължи напред.

Едно копие удари в щита му. Под препускаше до него и сечеше всеки, покрай когото минеха. Тирион смътно дочу окуражителните възгласи на мъжете по стените. Блъскащият по вратата овен се срути в калта и хората, които го носеха, се разбягаха. Тирион прегази един стрелец, посече един копиеносец, избегна замаха на един воин с увенчан с риба меч шлем. Сир Мандън профуча край него като самата смърт в снежнобялата си коприна. Мечът му сечеше ръце, цепеше глави и трошеше щитове като небесен гръм… макар че малцина от противниците бяха успели да прехвърлят реката с непострадали щитове.

Враговете им бягаха. Тирион се огледа, но от Подрик Пейн нямаше и помен. Една стрела забърса шлема му, пропускайки на два пръста очния процеп. Страхът, който го жегна, едва не го свали от седлото. „Ако ще стоя тук като пън, по-добре да си изрисувам мишена на гърдите.“

Отново пришпори коня си, заобикаляйки просналите се на пътя му тела. Руслото на Черна вода гъмжеше от корпусите на горящите галери. Петна от адски огън все още се носеха над водата, бълвайки яростно зелени валма на двадесет стъпки високо във въздуха. Бяха прогонили мъжете с овена, но сега се водеше битка по целия речен фронт. Хората на сир Бейлон Суан, най-вероятно, или на Лансел, се мъчеха да изтласкат враговете към водата.

— Продължаваме към Калната порта — заповяда той.

— Калната порта! — изрева сир Мандън. И клинът се понесе отново.

— Кралски чертог! — крещяха мъжете зад него, и: — Дребосъка! Дребосъка!

„Кой ли пък ги е научил на това?“ — зачуди се той. Чуваше приглушени писъци и алчния пукот на пламъците, воя на бойни рогове и бронзовия кънтеж на тръбите. Огънят бушуваше навсякъде. „Богове милостиви, нищо чудно, че Хрътката се уплаши. От пламъците се е уплашил…“

Над Черна вода се разнесе разкъсващ тъпанчетата трясък — един камък с големината на кон се стовари право върху една от галерите. „Наша или тяхна?“ Зад облаците пушек не можеше да се види. Клинът му се беше разпаднал, вече всеки беше повел личната си битка.

Брадвата натежа в юмрука му. Шепа мъже продължаваха да го следват, другите или бяха мъртви, или се разпиляха кой накъдето види. Трябваше да се пребори с жребеца си да продължи да препуска на изток. Едрият дестриер не харесваше огъня повече от Сандор Клегейн, но беше по-лесен за обуздаване.

Мъже изпълзяваха от реката, мъже горящи и кървящи, кашляха вода, залитаха и падаха, повечето издъхваха, щом излезеха на брега. Той поведе отряда си през тях, като посичаше онези, които още имаха сили да се държат на крака. Рицари два пъти по-едри бягаха от него или оставаха на място и загиваха. Изглеждаха му дребни и изплашени. „Ланистър!“, ревеше той и сечеше. Ръката му беше почервеняла до лакътя, лъскава на огнената светлина от реката. Конят му се изправи на задните си крака, той размаха брадвата към звездите и чу вика им: „Дребосъка! Дребосъка!“ Беше като пиян.