— Преди година Робърт беше крал, а в страната царуваше мир — заяви Джармън Бъкуел, — набитият як мъж, който командваше съгледвачите. — Много неща се променят за една година.

— Едно не се е променило — настоя сир Маладор Локи. — Колкото по-малко диваци, толкова по-малко грижи. Няма да скърбя, каквото и да ги е сполетяло. Разбойници и убийци са, цялата им пасмина.

Джон чу шумолене в червените листа над главите им. Два от клоните се разтвориха и той зърна дребно човече, което се движеше от клон на клон леко като катеричка. Бедвик беше не повече от пет стъпки висок, но сивите кичури в косата издаваха възрастта му. Другите щурмоваци го наричаха Великана. Седна на един раздвоен клон над главите им и каза:

— На север има вода. Езеро ще да е. На запад се издигат няколко хълма, не много високи. Друго нищо не се вижда.

— Можем да лагеруваме тук през нощта — предложи Малък лес.

Стария мечок погледна нагоре да зърне небето през бледите клони и червените листа на язовото дърво.

— Не. Великане, колко ни остава до мръкване?

— Три часа, милорд.

— Ще продължим на север — реши Мормон. — Ако стигнем това езеро, можем да стануваме на брега и да хванем риба. Джон, донеси лист, време е да драсна на майстер Емон.

Джон извади къс пергамент, перо и мастило от дисагите си и ги занесе на лорд-командира. „Бяло дърво — надраска Мормон. — Четвъртото село. Съвсем празно. Диваците са си заминали.“

— Намери Тарли и му кажи да го пусне. — поръча той и даде писмото на Джон. Подсвирна и гарванът плесна с криле, спусна се от клоните и кацна на главата на коня му.

— Жито — подкани гарванът и заклати глава. Конят изцвили.

Джон яхна коня си, обърна го и препусна. Извън сянката на язовото дърво мъжете от Нощния страж стояха под по-малки дървета, триеха конете си, дъвчеха късове осолено говеждо, пикаеха, чешеха се и си говореха. Когато им предаде командата да потеглят отново, приказките секнаха и те се качиха по седлата. Първи тръгнаха съгледвачите на Джармен Бъкуел, а авангардът на Торен Малък лес поведе същинската колона. После тръгна с главната сила Стария мечок, след него сир Маладор Локи с обоза и товарните коне и накрая сир Отин Витърс и ариергардът. Двеста души всичко, с триста коня.

Денем вървяха по пътеките на дивеча и деретата на малките потоци, „пътищата на щурмоваците“, които ги вкарваха все по-навътре в пустинята от зелени листа и корени. Нощем лагеруваха под звездното небе и зяпаха кометата. Черните братя бяха напуснали Черен замък в добро настроение, шегуваха се и си разправяха истории, но напоследък мрачната тишина на леса сякаш ги отрезви всички. Шегите се разредиха, нервите се опънаха. Никой нямаше да признае, че се страхува — бяха мъже на Нощния страж, в края на краищата — но Джон долавяше безпокойството. Четири празни села, никакви диваци, дивечът като че ли дори беше избягал. Гората на духовете никога не бе изглеждала толкова призрачна и това го признаваха дори ветераните щурмоваци.

Без да спира, Джон свали ръкавицата да проветри изгорелите си пръсти. „Колко са грозни.“ Изведнъж си спомни как разрошваше с тях косата на Аря. Онази пръчица, малката му сестричка. Замисли се как ли е тя. Малко го натъжи, че сигурно никога вече няма да може да й разроши косата. Раздвижи китката си и започна да свива и отпуска пръсти. Знаеше, че ако остави ръката за меча да се вкочани, това ще е краят му. А човек имаше нужда от меча си отвъд Вала.

Намери Самуел Тарли при другите стюарди. Пояха конете. Трябваше да се грижи за три коня: своя и два товарни, всеки натоварен с по два плетени от пръчки кафеза с гарвани. Птиците запляскаха с криле при появата на Джон и му заграчиха през пръчките. Няколко врясъка подозрително му прозвучаха като думи.

— Да не си ги учил да говорят? — попита той Сам.

— Няколко думи. Три могат да казват „сняг“.

— Не стига, че един ми грачи името — каза Джон, — но снегът е последното, което един черен брат би искал да чува. — На север снегът често значеше смърт.

— Имаше ли нещо в Бяло дърво?

— Кости, пепел и празни къщи. — Джон подаде на Сам навитото парче пергамент. — Стария мечок иска да се изпрати вест на Емон.

Сам взе една от птиците в кафезите, погали я по перата, привърза писмото и рече:

— Хайде, полети ми, храбрецо. Към дома. — Гарванът му изкъркори нещо неразбрано и Сам го подхвърли във въздуха. Птицата плесна и се понесе към небето през дърветата. — Жалко, че не може да ме отнесе със себе си.

— Все още?

— Е — каза Сам, — да, но… Честно, не съм толкова уплашен, колкото бях. Първата нощ, щом чуех някой да става да пусне вода, си мислех, че някой дивак се промъква да ми среже гърлото. Беше ме страх да затворя очи, че може да не ги отворя повече, само че… ами… съмваше се в края на краищата. — Усмихна се тъжно. — Може да съм страхливец, но не съм глупак. Целият съм натъртен и гърбът ме боли от ездата и от спането на земята, но изобщо не ме е страх. Виж. — Протегна ръка, та Джон да види, че не трепери. — Работя над картите си.

„Светът е странен“ — помисли Джон. Двеста мъже бяха напуснали Вала и единственият, който вместо все повече да се плаши ставаше все по-спокоен, беше Сам, самопризналият се страхливец.

— Ще излезе от теб щурмовак — пошегува се той. — Следващия път мисля да изляза със съгледвачите на Грен. Да кажа ли на Стария мечок?

— Да не си посмял! — Сам придърпа гуглата на огромното си черно наметало и тромаво закрачи назад при коня си. Беше земеделско животно, пригодено за оране, голямо, бавно и тромаво, но можеше по-добре да понесе тежестта му от дребните кончета, които яздеха щурмоваците. — Надявах се, че ще се задържим в селото — каза той ядосано. — Щеше да е добре да поспим пак под покрив.

— Няма да стигнат покривите за всички ни. — Джон се усмихна на Сам за довиждане и потегли. Колоната вече бе тръгнала, затова той свърна покрай селото, да избегне най-големия наплив. Видял бе достатъчно от Бяло дърво.

Дух изникна от храстите толкова неочаквано, че конят се дръпна подплашено и се изправи на задните си крака. Белият вълк диреше плячка далече от пътя на колоната, но късметът му не беше по-голям от този на тиловаците, които Малък лес изпращаше за плячка. Горите бяха празни като селата, каза му Дивен една нощ край огъня.

— Голяма група сме — отвърна му Джон. — Дивечът сигурно се плаши от шума, който вдигаме по пътя.

— Изплашен е той от нещо, няма спор — отвърна Дивен.

След като конят се успокои, Дух затича леко до него. Джон настигна Мормон, докато извиваше покрай гъстия трънак.

— Птицата излетя ли? — попита Стария мечок.

— Да, милорд. Сам ги учи да говорят.

Стария мечок изсумтя.

— Ще съжалява. Проклетите твари вдигат голям шум, но нищо свястно няма да чуеш от тях.

Продължиха да яздят мълчаливо. Накрая Джон каза:

— Ако чичо ми също е намерил всички тези села празни…

— …щеше да си постави за цел да разбере защо — довърши вместо него лорд Мормон, — и най-вероятно някой или нещо не е искало да го разбере. Е, когато и Корин се присъедини към нас, ще станем триста. Каквото и да ни дебне напред, няма да му е толкова лесно да се справи с нас. Ще ги намерим, Джон, обещавам ти.

„Или те ще намерят нас“ — помисли Джон.

Реката беше синкавозелена лента, блеснала на утринното слънце. Тръстиките растяха нагъсто в плитчините покрай брега и Аря видя водна змия да се плъзга по повърхността — зад нея малки вълнички браздяха гладката повърхност. В небето на лениви кръгове се рееше сокол.

Мястото изглеждаше мирно… докато Кос не забеляза мъртвеца.

— Ей там, в тръстиките. — Посочи и Аря го видя. Труп на войник, безформен и подут. Подгизналото му наметало беше провиснало от един изгнил дънер и ято сребристи рибки хапеха лицето му.

— Казах ви, че тук има трупове — обяви Ломи. — Усетих го по вкуса на водата.

Йорен се изплю и каза:

— Добер, виж дали му е останало нещо, което си струва да се прибере. Ризница, нож, пари някакви, каквото намериш. — После пришпори коня си и навлезе в реката, но животното заседна в меката кал, а отвъд тръстиките водата стана по-дълбока. Йорен подкара назад ядосан, конят му беше оклепан до коленете с лепкава кафява тиня. — Тук няма да можем да прекосим. Кос, ти ела с мен нагоре по реката да потърсим брод. Вот, Джерен, вие надолу по течението. Останалите чакате тук. Сложете пост.