— Не, не мисля. Но според Мийра има сънища, които понякога излизали верни.

— Всички ние имаме сънища, които понякога излизат верни. Ти сънува своя баща в криптата преди да научим, че е умрял, помниш ли?

— Рикон също. Сънувахме един и същи сън.

— Наречи го зелен взор ако искаш… но не забравяй за всички онези десетки хиляди сънища, които двамата с Рикон сте сънували и които не са излизали верни. Между другото, помниш ли какво съм ти казвал за веригата, която носи всеки майстер на шията си?

Бран помисли за миг.

— Всеки майстер изковава своята верига в Цитаделата на Староград. Верига е, защото се заклевате да служите, и е направена от различни метали, защото служите на страната, а тя е съставена от различни видове хора. Всеки път, когато научите нещо, добавяте нова брънка. Черното желязо е за гледането на гарваните, среброто за знахарството, златото — за воденето на сметките. Не ги помня всички.

Лувин пъхна пръст под брънките на нашийника си и започна да ги завърта една по една. Вратът му беше дебел за дребен човек като него и веригата му стоеше стегнато, но няколко подръпвания, и тя се превъртя цялата.

— Това е валирианска стомана — каза той, когато брънката от тъмносив метал дойде отпред. — Само един на всеки сто майстера носи такава брънка. Тя означава, че съм изучавал онова, което Цитаделата нарича „висши тайнства“ — магия, по липса на по-добра дума. Пленяващо ума занимание, но без голяма полза, поради което малцина майстери му отделят време. Всички онези, които изучават висшите тайнства, рано или късно сами опитват заклинанията. Аз също се поддавах на това изкушение, трябва да го призная. Момче бях все пак, а има ли момче, което да не копнее да намери в себе си някакви скрити сили? Но срещу усилията си не постигнах повече отколкото хиляда момчета преди мен и хиляда след мен. Тъжно е да го кажа, но магията не действа.

— Понякога действа — възрази Бран. — Нали онзи сън ме споходи, а също и Рикон. А на изток има магове и чародеи…

— Има хора, които сами се наричат „магове“ и „чародеи“ — каза майстер Лувин. — Имах един приятел в Цитаделата, който можеше да ти извади разцъфнала роза от ухото, но не беше повече магьосник от мен. О, разбира се, съществуват много неща, които не разбираме. Годините се нижат на стотици и хиляди, а какво вижда в живота си един човек, освен няколко лета и няколко зими? Гледаме планините и ги наричаме вечни, на такива ни изглеждат… но с хода на времето планините се вдигат и пропадат, реките сменят руслата си, звезди падат от небето и велики градове потъват на морското дъно. Дори боговете умират. Всичко се променя.

Той помълча, после продължи:

— Навярно магията някога е представлявала могъща сила на света, но вече не е. Малкото, което е останало, не е повече от струйка дим, задържала се във въздуха, след като големият огън е изтлял, а дори и тя чезне. Валирия беше последният тлеещ въглен, а Валирия я няма. Вече няма дракони, великаните са мъртви, забравени са горските чеда с тяхното древно познание. Не, мой принце. Джойен Тръстиката може да сънува по някой сън, за който вярва, че се сбъдва, но той не притежава зеления взор. Никой жив човек не притежава тази сила.

Бран каза същото на Мийра Тръстиката, когато тя го посети по здрач, докато седеше край прозореца и гледаше мигащите светлинки по прозорците.

— Съжалявам за това с вълците. Лято не трябваше да напада Джойен, но и Джойен не биваше да казва всичко онова за сънищата ми. Враната излъга, като каза, че мога да летя. Брат ти също излъга.

— А може би твоят майстер греши.

— Не греши. Дори татко разчиташе на съветите му.

— Не се съмнявам, че баща ти го е слушал. Но накрая е решавал сам. Бран, ще ми позволиш ли да ти разкажа за един сън, който Джойен сънува за теб и осиновените ти братя?

— Уолдърите не са ми братя.

Тя не обърна внимание на думите му.

— Седели сте на вечеря, но вместо слуга храната ви донесъл майстер Лувин. На теб поднесъл кралския пай от печеното, рядко и сочно месо, с толкова приятна миризма, че устата на всеки човек да се напълни със слюнка. Месото, което поднесъл на двамата Фрей, било старо и сухо. Въпреки това те харесали вечерята си повече, отколкото ти своята.

— Не разбирам.

— Ще разбереш, казва брат ми. И когато разбереш, ще поговорим отново.

Същата вечер Бран почти се боеше да седне на вечеря, но когато склони, се оказа, че са му поднесли гълъбов пай. При това за всички беше едно и също, така че не можа да разбере какво й е лошото на храната, която поднесоха на Уолдърите. „Майстер Лувин е прав“ — каза си той. Нищо лошо не идваше към Зимен хребет, каквото и да казваше Джойен. Бран изпита облекчение… но и разочарование. Докато има магия, всичко може да се случи. Духове можеха да излязат наяве, дървета да проговорят и прекършени момчета да порастат и да станат рицари.

— Но няма — каза той на глас сред мрака на постелята си. — Няма магия и приказките са си само приказки.

И той никога нямаше да ходи, нито да лети, нито да стане рицар.

Чергите дращеха петите на босите му крака.

— Братовчед ми е избрал странен час за посещение — каза Тирион на сънения Подрик Пейн, който несъмнено очакваше да го изпекат жив затова, че го е събудил. — Доведи го в солария и му кажи, че скоро ще сляза.

Беше след полунощ, прецени той по катранения мрак зад прозореца. „Дали Лансел си мисли, че ще ме завари сънен и с размътен ум в този час? Не, Лансел изобщо не мисли, това е работа на Церсей.“ Сестра му щеше да се разочарова. Дори в леглото той работеше по цяла нощ: четеше на мигащата светлина на свещта, преглеждаше донесенията на слухарите на Варис и ровеше из книгите със сметки на Кутрето, докато колоните с числата не се размътеха, и очите не го заболяха.

Наплиска лицето си със студена вода от легена до леглото и се позадържа клекнал зад паравана. Хладнината на нощния въздух защипа голата му кожа. Сир Лансел беше шестнадесетгодишен и търпението не беше първата му добродетел. Да почака. Чакането щеше да го изнерви повече. След като си изпразни червата, Тирион си навлече омачкана нощница и поразроши с пръсти сплъстената си коса, за да изглежда още повече като току-що вдигнат от сън.

Лансел крачеше пред пепелта в камината, облечен в червено кадифе с подплата от черна коприна, с висяща на колана кама със скъпоценни камъни и златна кания.

— Добре дошъл, братовчеде — поздрави го Тирион. — Посещенията ти са толкова редки. На какво дължа това незаслужено удоволствие?

— Нейна милост кралицата регент ме изпрати да ви заповядам да освободите Великия майстер Пицел. — Сир Лансел му подаде свитък с пурпурна лентичка, с печата с лъва на Церсей върху златистия восък. — Ето го пълномощното.

— Това било значи. — Тирион го хвърли небрежно на масата. — Надявам се, че сестра ми не е надценила силите си. Ще бъде много жалко, ако пак заболее.

— Нейна милост е съвсем здрава — отвърна сир Лансел.

— Музика за ушите ми. — „Макар да не е любимата ми мелодия. Трябваше да й дам по-голяма доза.“ Тирион се беше надявал на още няколко дни без намесата на Церсей, но не се изненада чак толкова, че е възвърнала здравето си. В края на краищата беше близначка на Джайм. Усмихна се учтиво. — Под, запали огъня, тук е твърде хладно за моя вкус. Ще пийнеш ли чаша с мен, Лансел? Установих, че греяното вино ми помага да заспя.

— За спане не ми трябва помощ — каза сир Лансел. — Дойдох по нареждане на Нейна милост, а не за да пия с теб, Дяволче.

Рицарският сан беше направил момчето по-дръзко, отбеляза си Тирион — както и жалката роля, която беше играл в убийството на крал Робърт.

— Виното наистина може да е опасно. — Усмихна се и си наля. — Колкото до Великия майстер Пицел… ако скъпата ми сестра наистина е толкова загрижена за него, щях да допусна, че би трябвало да ме посети лично. Вместо да праща теб. Как да го разбирам сега?