В хладината на покоите си Дани свали фините си одежди и се облече в широк халат от пурпурна коприна. Драконите й бяха гладни, затова наряза една змия и опече късовете на мангала. „Растат — помисли си, докато ги гледаше как се боричкат над почернялата плът. — Сигурно вече тежат два пъти повече, отколкото във Вее Толоро.“ Въпреки това щяха да минат години, докато станат достатъчно големи за война. „А трябва да бъдат и обучени, за да не изпепелят кралството ми.“ Въпреки таргариенската си кръв Дани нямаше никаква представа как се обучават дракони.

Сир Джора Мормон я навести по залез-слънце.

— Чистородните отказаха ли ви?

— Точно както ти каза. Ела. Седни, предложи ми съветите си. — Дани го придърпа до себе си на възглавничките, а Джикуи им поднесе червени маслини с лук, киснати във вино.

— В този град няма да получите помощ, халееси. — Сир Джора взе едно лукче. — Всеки ден все повече се убеждавам в това. Чистородните не виждат по-далече от стените на Карт, а Ксаро…

— Той пак ме помоли да се омъжа за него.

— Да, и аз знам защо. — Рицарят се намръщи и тежките му черни вежди се сключиха над хлътналите му очи.

— Сънувал ме, ден и нощ. — Тя се засмя.

— Простете ми, кралице моя, но драконите ви сънува той.

— Ксаро ме уверява, че в Карт мъжът и жената запазват личното си имущество, след като се венчаят. Драконите са си мои. — Тя се усмихна, когато Дрогон запляска по мраморния под, след което подскочи и кацна на една възглавничка до нея.

— Дотук това, което ви е казал, е истина, но едно нещо не е споменал. Картяните имат много интересен брачен обичай, моя кралице. В деня на тяхното венчило жената може да поиска дар от съпруга си в знак на любов. Каквото и да пожелае от светските му богатства, той трябва да й го подари. И той може да също да поиска от нея. Само едно нещо може да се поиска, но щом се назове, не може да се откаже.

— Едно нещо — повтори тя. — И не може да се откаже?

— С един дракон Ксаро Ксоан Даксос ще властва над този град, но един кораб ние съвсем малко ще укрепим своята кауза.

Дани загриза едно лукче и се замисли за човешкото вероломство.

— Минахме през пазара на връщане от Залата на хилядата трона — каза тя на сир Джора. — Там срещнахме Куайте. — Разказа му за играта с огъня и огнената стълба, и какво й бе казала жената с червената маска.

— Честно казано, аз също с радост бих напуснал този град — рече рицарят, след като тя свърши. — Но не бих тръгнал към Асшаи.

— Тогава накъде?

— На изток — каза той.

— Дори тук съм на половин свят разстояние от кралството си. Ако отида още по на изток, може никога да не намеря пътя към Вестерос.

— Тръгнете ли на запад, рискувате живота си.

— Домът Таргариен има приятели в Свободните градове — напомни му тя. — При това по-верни приятели от Ксаро или Чистородните.

— Да не би да имате предвид Илирио Мопатис. За достатъчно злато Илирио би ви продал като последната си робиня.

— Двамата с брат ми бяхме гости в имението на Илирио половин година. Ако е мислел да ни продава, щеше да го направи още тогава.

— Но той ви продаде — каза сир Джора. — На хал Дрого.

Дани се изчерви. Беше прав, но не й хареса остротата, която вложи в гласа си.

— Илирио ни опази от ножовете на Узурпатора и вярваше в каузата на брат ми.

— Илирио не вярва на никаква кауза, освен на Илирио. Чревоугодниците по правило са алчни хора, а магистрите са ненаситни. Илирио Мопатис е и двете. Какво всъщност знаете за него?

— Знам, че той ми даде драконовите яйца.

Джора изсумтя.

— Ако знаеше, че могат да се излюпят, сам щеше да клекне да ги мъти.

Това я накара да се усмихне.

— О, в това не се съмнявам. Познавам Илирио по-добре, отколкото мислите. Дете бях, когато напуснах имението му в Пентос, за да се омъжа за моето слънце и звезди, но не бях нито глуха, нито сляпа. А вече не съм дете.

— Дори Илирио да е приятелят, за когото го взимате — запъна се упорито рицарят, — той не е достатъчно могъщ, за да ви върне сам трона, както не можа да го върне и на брат ви.

— Той е богат — отвърна тя. — Не толкова колкото Ксаро може би, но достатъчно богат, за да ми наеме кораби, както и хора.

— Наемните мечове са полезни донякъде — призна сир Джора, — но с изметта на Свободните градове никога няма да върнете бащиния си трон. Нищо не закърпва едно разкъсано кралство по-бързо от слизаща на брега му нашественическа армия.

— Аз съм законната им кралица — възрази Дани.

— Вие сте чужденка, решила да слезе на бреговете им с армия чужденци, които дори не могат да говорят Общата реч. Владетелите на Вестерос не ви познават и имат всички основания да се боят от вас и да не ви вярват. Трябва да ги спечелите, преди да отплаваме. Част поне.

— И как по-точно ще го направя, ако отида на изток според твоя съвет?

Той изяде една маслина и изплю костилката в дланта си. После каза:

— Не знам. Но знам, че колкото по-дълго се задържим на едно място, толкова по-лесно враговете ще ни намерят. Името Таргариен все още ги стряска толкова, че изпратиха човек да ви убие, когато чуха, че сте с дете. Какво ще направят, когато научат за драконите?

Дрогон се беше сгушил под ръката й, горещ като камък, стоял цял ден под жарко слънце. Регал и Визерион се боричкаха за къс месо, биеха се с криле и от ноздрите им свистеше сив дим. „Яростните ми деца — помисли тя. — Трябва да оцелеят.“

— Кометата ме доведе в Карт заради нещо. Бях се надявала, че ще намеря тук своята армия, но изглежда няма да е това. Какво още остава, питам се? — „Боя се — помисли тя — но трябва да съм храбра.“

— Утре трябва да отидете при Пиат Прий.

Момичето дори не заплака. Колкото и да беше малка, Мирцела Баратеон беше родена принцеса. „И Ланистър, въпреки името си — напомни си Тирион. — Колкото с кръвта на Церсей, толкова и на Джайм.“

Усмивчицата й, разбира се, беше малко треперлива, когато братята й се сбогуваха с нея на палубата на „Морски бързоход“, но момичето знаеше подходящите за случая думи и ги каза храбро и с достойнство. Когато настъпи часът за тръгване, разплака се принц Томен, а Мирцела трябваше да го успокоява.

Тирион наблюдаваше сбогуванията от високата палуба на „Чука на крал Робърт“, голяма бойна галера с четиристотин гребла. „Чука на Роб“, както го наричаха гребците, щеше да оформи главната сила на ескорта на Мирцела. „Лъвска звезда“, „Дързък вятър“ и „Лейди Лиана“ също щяха да отплават.

Тирион се безпокоеше, че ще се лишат от толкова съществена част от бездруго недостатъчния им флот, опразнен със загубата на всички кораби, които бяха отплавали с лорд Станис за Драконов камък и повече не се върнаха, но Церсей и дума не даваше да се спомене за по-малко. И може би беше права. Ако пленяха момичето преди да стигне Слънчево копие, съюзът им с Дорн щеше да се разпадне. Засега Доран Мартел само беше свикал знамената си. Стигнеше ли Мирцела невредима до Браавос, беше се врекъл, че ще придвижи силите си към високите проходи, където заплахата можеше да накара част от Блатните лордове да премислят верността си и да попречат на Станис да продължи на север. Макар че това бе само временна маневра. Родът Мартел нямаше да се включи в истинско сражение, освен ако не бъдеше нападнат самият Дорн, а Станис не беше чак толкова глупав. „Макар че някои от знаменосците му може би са — каза си Тирион. — Трябва да го обмисля.“

Той се окашля.

— Знаете заповедите си, капитане.

— Да, милорд. Ще караме покрай брега, ще държим винаги земята пред очите си, докато не стигнем нос Счупен нокът. Оттам трябва да поемем през Тясното море за Браавос. В никакъв случай да не влизаме в обсега на Драконов камък.

— А ако нашите врагове въпреки всичко ви видят?

— Ако е един кораб, нападаме и ги унищожаваме. Ако са повече, „Дързък вятър“ ще се прилепи до „Морски бързоход“, за да го защити, а останалата част от флота влиза в битка.