Тирион остави евнуха да му помогне да се качи.

— Лорд Варис — каза му от седлото, — понякога имам чувството, че сте най-добрият ми приятел в Кралски чертог, а друг път се опасявам, че сте най-опасният ми враг.

— Колко странно. И аз мисля същото за вас.

Дълго преди първите бледи пръсти на светлината да проникнат през капаците на прозореца на Бран, очите му се отвориха.

В Зимен хребет имаше гости, дошли за празника на жътвата. Тази сутрин в двора щеше да има бой с копия по въртящи се мишени. Някога очакването на подобно събитие щеше да го изпълни с възбуда, но това беше преди.

Вече не. Двамата Уолдър щяха да кършат пики със скуайърите от свитата на лорд Мандърли, но Бран в това не участваше. Той трябваше да изиграе ролята си на принца в бащиния си соларий.

— Слушайте и може би ще научите нещо повече за това какво значи да си владетел — беше му казал майстер Лувин.

Бран никога не беше искал да става принц. Винаги беше мечтал за рицарството. Лъскави доспехи и веещо се знаме, пика и меч, и силен боен кон между краката ти. Защо трябваше да си губи времето, слушайки старчески приказки за неща, които разбираше едва наполовина? „Защото си прекършен“, напомни му тъничкият вътрешен глас. Един владетел, облегнат на меките възглавници, можеше да е сакат — двамата Уолдър разправяха, че дядо им бил толкова немощен, че трябвало навсякъде да го развеждат на носилка — но не и един рицар на своя дестриер. Освен това беше задължен.

— Ти си наследникът на брат си и на Старк в Зимен хребет — каза сир Родрик и му напомни как Роб седеше търпеливо и участваше в заседанията на лорд баща им, когато неговите знаменосци дойдеха да го видят.

Лорд Виман Мандърли беше пристигнал от Бял пристан преди два дни — беше пътувал на баржа и след това на носилка; тъй като беше прекалено дебел, за да може да седи на кон. С него се изсипа цяла орда спътници: рицари, скуайъри, по-дребни лордове и лейди, херолди, музиканти, дори един жонгльор, в пищни дрехи и със знамена в може би петдесетина различни цвята. Бран ги беше посрещнал с добре дошли в Зимен хребет от високия каменен трон на баща си, с изваяните вълчища на облегалките за ръце, а след това сир Родрик каза, че се е справил добре. Ако с това се беше свършило, нямаше да го е яд. Но то се оказа само началото.

— Празникът предлага подходящ повод — обясни сир Родрик, — но човек не пътува сто левги заради едно крилце от патица и чаша вино. Само тези, които имат да поставят пред нас важни въпроси, ще предприемат такова пътуване.

Бран зяпна нагоре към грубия каменен таван. Роб щеше да му каже да престане да се прави на малко момче, знаеше го. Почти го чуваше, както и лорд баща им. „Зимата иде, а ти си почти пораснал мъж, Бран. Имаш дълг.“

Когато Ходор нахлу в стаята ухилен и тананикайки си нещо неразбрано, завари момчето примирено със съдбата си. Помогна му да се измие и да се среши.

— Днес бялото вълнено палто — каза Бран. — И сребърната брошка. Сир Родрик ще иска да ме види облечен господарски. — Доколкото беше възможно, Бран предпочиташе да се облича сам, но някои задачки — навличането на гащите, връзването на обувките — го затрудняваха. По-бързо ставаше с помощта на Ходор. Щом го научеха веднъж да прави нещо, той се справяше умело. Ръцете му действаха грижливо, въпреки че силата им беше смайваща.

— Обзалагам се, че и ти можеш да станеш рицар — каза му Бран. — Ако боговете не ти бяха взели ума, щеше да станеш велик рицар.

— Ходор? — Ходор примига простодушно, невинен както винаги и неразбиращ.

— Да — каза Бран. — Ходор. — И му посочи.

На стената до вратата висеше кошница, грубо изделие от здрава ракита и кожа, с изрязани за краката на Бран дупки. Ходор напъха ръце в ремъците и стегна здраво колана на гърдите си, след което коленичи до леглото. Бран се крепеше с помощта на забитите в стената железни пръчки, докато пъхне мъртвата тежест на краката си в кошницата и през дупките.

— Ходор — повтори Ходор и се надигна. Конярчето стърчеше на близо седем стъпки от пода и когато Бран се озовеше на гърба му, главата му почти докосваше тавана. Той се приведе, за да минат през вратата. Веднъж Ходор беше надушил миризмата на прясно изпечен хляб и затича към кухнята, а Бран така се удари в рамката, че майстер Лувин трябваше да му кърпи черепа. Микен му беше дал един ръждясал стар шлем без забрало от оръжейната, но Бран рядко си правеше труд да го слага. Уолдърите му се смееха всеки път, щом го видеха на главата му.

Той отпусна ръце на раменете на Ходор, докато се спускаха по витата стълба. Трясъкът на мечове и щитове и цвиленето на коне вече ехтяха из двора. Толкова сладък звук. „Само ще погледна — помисли Бран. — Ще погледна набързо и толкова.“

Дребните лордове на Бял пристан щяха да се появят по-късно сутринта с рицарите и войниците си. Дотогава дворът принадлежеше на техните скуайъри, на възраст от десет до четиринадесет години. На Бран толкова му се искаше да е с тях, че чак го заболя корем.

В двора бяха вдигнали две квинтани: дебели дървени пилони с въртящи се напречни греди, с щит в единия им край, а другият край бе подплатен. Щитовете бяха боядисани в червено и златно, но лъвовете изглеждаха окаяни и доста надраскани от ударите на първите момчета.

Гледката с Бран в кошницата привлече погледите на онези, които не я бяха виждали досега, но той се беше научил да преглъща такива погледи. Поне имаше добър изглед: на гърба на Ходор се извисяваше над всички. Видя, че Уолдърите се качват на конете. Бяха си донесли от Близнаците много хубави доспехи: лъскави сребристи брони с гравюри от тъмносин емайл. Шлемът на Големия Уолдър беше с форма на замък, докато Малкия Уолдър беше предпочел вимпели от синя и сива коприна. Щитовете и връхните им палта също ги отличаваха. Малкия Уолдър беше включил в герба си към близначните кули на Фрей кафявия глиган на бабиния си дом и орача на майчиния си: Крейкхол и Дари съответно. Големия Уолдър на свой ред бе включил в каретата черното дърво с гарваните на дома Блакууд (Черни лес) и сплетените змии на Пийги. „Колко са жадни за слава — помисли си Бран, докато гледаше как взимат пиките. — А на един Старк му трябва само едно вълчище.“

Пъстрите им коне бяха пъргави, силни и добре обучени. Рамо до рамо двамата се понесоха към въртящите се мишени. И двамата удариха в щитовете много точно и успяха да се отдалечат достатъчно, докато увитите с плат краища се завъртят. Малкия Уолдър нанесе по-силния удар, но според Бран Големия Уолдър седеше по-добре на коня си.

Готов беше да даде и двата си счупени крака, за да може да препусне срещу всеки от тях.

Малкия Уолдър хвърли разцепената си пика, видя Бран и дръпна юздите.

— Виж ти какъв грозен кон — каза той за Ходор.

— Ходор не е кон — отвърна Бран.

— Ходор — каза Ходор.

Големия Уолдър изтопурка и спря до братовчед си.

— Е, не е толкова умен за кон, това е ясно. — Няколко момчета от Бял пристан, които ги гледаха, се закискаха.

— Ходор. — Засиял и съвсем невинен, Ходор запремества очи от единия Фрей към другия, без да разбира подигравките им. — Ходор ходор?

Конят на Малкия Уолдър изцвили.

— Виж, те си говорят. Сигурно „ходор“ означава „обичам те“ на конски.

— Млъкни, Фрей. — Бран усети как кръвта нахлу в лицето му.

Малкия Уолдър пришпори коня си по-наблизо и бутна Ходор, а той се олюля.

— Какво ще направиш, ако не млъкна?

— Ще насъска вълка си по теб, братовчеде — предупреди Големия Уолдър.

— Нека. Винаги съм искал да имам плащ от вълча кожа.

— Лято ще ти откъсне тлъстия врат — каза Бран.

Малкия Уолдър се удари със стоманения юмрук по бронята.

— Твоя вълк да няма стоманени зъби, че да хапе през броня и ризница?

— Стига! — Гласът на майстер Лувин изтрещя като гръмотевица през шума из двора. Колко беше чул, Бран не знаеше, но явно достатъчно, за да се ядоса. — Тези закани са недопустими, да не съм ги чул повече. Вие така ли се държите на Близнаците, Уолдър Фрей?