— Ръката говори с гласа на краля. — Светлината от свещите блесна с диво зелено в очите на Церсей. — Ако пратим теб, Тирион, ще е все едно, че е отишъл самият Джофри. Кой по-добре би се справил? Ти боравиш с думите толкова умело, колкото Джайм с меча.

„Толкова ли бързаш да ме разкараш от града, Церсей?“

— Много си мила, сестро, но на мен ми се струва, че майката на едно момче е по-подходяща за уреждане на брака му от някой от вуйчовците му. А и ти имаш дарба да печелиш приятели, на каквато аз никога не бих могъл да се надявам.

Очите й се присвиха.

— Джоф има нужда да съм до него.

— Ваша милост, милорд Ръка — намеси се Кутрето, — кралят има нужда и от двама ви. Позволете аз да отида.

— Ти? — „Какво ли цели да спечели с това?“

— Аз съм от кралския съвет, но нямам кралска кръв, така че от мен добър заложник не става. Със сир Лорас се разбирахме добре, когато беше в двора, и не съм му давал поводи да ме мрази. Мейс Тирел също няма поводи да ме мрази, доколкото знам, а се лаская от мисълта, че не съм съвсем неопитен в преговорите.

„Хвана ни.“ Тирион не вярваше на Петир Белиш и никак не му се искаше да го изпуска от очите си, но оставаше ли му някакъв избор? Трябваше да е или Кутрето, или самият той, а той знаеше много добре, че ако напусне Кралски чертог дори за ден, всичко, което бе успял да постигне, щеше да се провали.

— Между нас и Горчив мост се водят битки — предупреди той. — И бъдете сигурен, че лорд Станис ще разпрати собствените си пастири да събират пръсналите се агънца на брат му.

— От пастири никога не съм се боял. Но овцете ме безпокоят. Все пак предполагам, че един приличен ескорт ще е достатъчен.

— Мога да заделя сто златни плаща — каза Тирион.

— Петстотин.

— Триста.

— И още четиридесет-петдесет рицари с техните скуайъри. Ако пристигна без рицарска опашка, Тирелите ще решат, че съм дребна риба.

Беше съвсем вярно.

— Съгласен.

— Ще взема с мен Ужаса и Лигльото, след това ще ги пратя на лорд баща им. Жест на добра воля. Пакстър Редвин ни трябва, той е стар приятел на Мейс Тирел и също е много могъщ.

— И изменник — заяви кралицата. — Арбор щеше да мине към Ренли с всички останали, само че Редвин знаеше много добре, че палетата му щяха да пострадат.

— Ренли е мъртъв, ваша милост — подчерта Кутрето, — а нито Станис, нито лорд Пакстър ще забравят някога как галерите на Редвин затвориха морето при обсадата на Бурен край. Върнем ли двамата близнаци, имаме шанс да спечелим обичта на Редвин.

Церсей не бе убедена.

— Другите да му вземат обичта, аз искам мечовете и платната му. Да държим здраво тези близнаци е най-добрият начин да сме сигурни, че ще ги имаме.

Тирион предложи отговора.

— Тогава да върнем сир Хобър в Арбор и да задържим сир Хорас тук. Лорд Пакстър е достатъчно умен да разгадае намека, според мен.

Предложението се прие без възражения, но Кутрето не беше свършил.

— Ще ни трябват коне. Бързи и здрави. При тези сражения ще е трудно да ги подменяме. Прилично количество злато също ще трябва, за даровете, за които споменахме.

— Вземи колкото трябва. Ако градът падне, Станис бездруго ще прибере всичко.

— Ще ми трябват писмени пълномощия. Документ, който да убеди Мейс Тирел, че имам всички права и власт да преговарям с него за този брак, както и за всички други споразумения, които може да се наложат, и да подписвам обвързващи споразумения от името на краля. Трябва да се подпише от Джофри и всички членове на съвета и да носи печатите на всички ни.

Тирион помръдна неловко в стола си.

— Готово. Това ли е всичко? Напомням ви, пътят оттук до Горчив мост ще е доста дълъг.

— Ще тръгна още призори. — Кутрето стана. — Вярвам, че когато се върна, кралят ще се погрижи да бъда подходящо възнаграден за храбрите ми усилия за неговата кауза, нали?

Варис се изкиска.

— Джофри е толкова благодарен суверен, че съм сигурен, че няма да останете недоволен, храбри милорд.

Кралицата беше по-пряма.

— Какво искаш, Петир?

Кутрето погледна Тирион с лукава усмивка.

— Ще трябва да помисля. Несъмнено ще измисля нещо. — Удостои ги с елегантния си поклон и напусна с такова безгрижие, сякаш излизаше от някой от бардаците си.

Тирион хвърли поглед през прозореца. Мъглата навън беше толкова гъста, че не можеше да се види дори стената от другата страна на двора. Само няколко смътни светлини прозираха в тази сивота. Лош ден за път. Никак не завиждаше на Петир Белиш.

— Няма да е зле да ги напишем тези документи. Лорд Варис, поръчайте да донесат пергамент и перо. И някой ще трябва да събуди Джофри.

Все още беше сиво и тъмно, когато заседанието най-после приключи. Варис заситни сам към изхода, меките му пантофи зашушнаха по пода. Двамата Ланистър се задържаха при вратата.

— Как върви веригата ти, братко? — попита кралицата, докато сир Престън закопчаваше сребристия, подплатен с катерича кожа плащ на раменете й.

— Брънка по брънка — расте. Трябва да сме благодарни на боговете, че сир Кортни Пенроуз е толкова опърничав. Станис никога няма да тръгне на север, ако Бурен край остане незавзет в тила му.

— Тирион, зная, че не винаги сме съгласни в политическите дела, но изглежда, не съм била права за теб. Не си чак толкова голям глупак, колкото си мислех. Всъщност си давам сметка, че помагаш много. За което ти благодаря. Трябва да ми простиш, ако съм ти говорила грубо в миналото.

— Нима? — Той сви рамене и се усмихна. — Мила сестрице, не си ми казвала нищо, което да изисква прошка.

— Днес, искаш да кажеш? — Двамата се засмяха… и Церсей се наведе и лепна бърза целувка на челото му.

Той онемя от изненада и му остана само да я изгледа, докато се отдалечаваше по коридора със сир Престън от лявата й страна.

— Умът ли съм си загубил, или сестра ми наистина току-що ме целуна? — попита той Брон, след като си отидоха.

— Толкова ли беше сладко?

— Беше… неочаквано. — Церсей се държеше странно напоследък и това много безпокоеше Тирион. — Мъча се да си спомня кога за последен път ме е целувала. Едва ли съм бил на повече от шест-седем. Джайм я беше накарал.

— Най-после е забелязала чара ти.

— Не — каза Тирион. — Просто мъти нещо. Гледай да разбереш какво е, Брон. Знаеш, че мразя изненадите.

Теон изтри храчката от бузата си с опакото на ръката си.

— Роб ще те изкорми, Грейджой — изкрещя Бенфред Толхарт. — Ще нахрани вълка си с предателскототи сърце, овчи дръндер.

Гласът на Ерон Мокра коса сряза оскърбленията като меч сирене.

— Убий го веднага!

— Първо трябва му задам няколко въпроса — каза Теон.

— Майната им на въпросите ти! — Бенфред висеше окървавен и безпомощен между Стиг и Верлаг. — Ще се задавиш с тях преди да си изтръгнал отговорите ми, страхливецо. Предател!

Чичо Ерон беше неумолим.

— Щом плюе на теб, той плюе на всички нас. Плюе на Удавения бог. Трябва да умре.

— Баща ми възложи на мен командването тук, чичо.

— А мен изпрати да те съветвам.

„И да ме следиш.“ Теон не смееше да изостря отношенията с чичо си. Да, командването беше негово, но хората му имаха вяра повече в Удавения бог, отколкото в него и ги беше страх от Ерон Мокра коса. „Не мога да ги виня за това.“

— Главата ще ти хвръкне за това, Грейджой. Враните ще изкълват очите ти. — Бенфред се опита да го заплюе отново, но на устата му излезе само кръв. — Другите да го чукат мокрия ви бог.

„Ти се изплю на живота си, Толхарт“ — помисли Теон и каза:

— Стиг, накарай го да млъкне.

Смъкнаха Бенфред на колене. Верлаг съдра заешката кожа от колана му и я натика в зъбите му, за да спре да крещи. Стиг измъкна брадвата си.

— Не — заяви Ерон Мокра коса. — Трябва да се даде на бога. По древния обичай.

„Има ли значение? Мъртвият си е мъртъв.“

— Дайте го тогава.

— Ти също ще дойдеш. Ти командваш тук. Приношението трябва да е от теб.