Кейтлин изпрати Хол Молън да се погрижи за конете им, а тя самата придружи Ренли в кралския му павилион в средата на лагера. Капитаните и лордовете му знаменосци очакваха новини за преговорите.

— Брат ми не се е променил — каза им младият крал, докато Бриен разкопчаваше плаща му и сваляше от челото му короната от злато и нефрит. — Замъци и жестове на добросърдечие не го задоволяват, кръв иска той. Е, смятам да му изпълня желанието.

— Ваша милост, не виждам необходимост да се воюва тук — вметна лорд Матис Роуан. — Замъкът е защитен със силен гарнизон и е добре снабден, сир Кортни Пенроуз е опитен командир, а досега не е построявана каменохвъргачка, която да пробие стените на Бурен край. Да оставим лорд Станис да го обсажда колкото си иска. Няма да му хареса, а докато седи тук на студеното, гладен и без никаква сполука, ние ще завземем Кралски чертог.

— И да позволя хората да помислят, че съм се уплашил от Станис?

— Само глупците ще го помислят — възрази лорд Матис.

Ренли погледна останалите.

— Какво ще кажете?

— Аз казвам, че Станис е заплаха за вас — заяви лорд Рандил Тарли. — Оставите ли го безкръвно, силите му само ще нараснат, докато вашите ще се топят с всяка битка. Ланистърите няма да ги сразим за един ден. Докато приключим с тях, Станис ще стане силен колкото вас… ако не и повече.

Другите в хор изразиха съгласието си. Кралят остана доволен.

— Тогава ще се бием.

„Провалих Роб, както провалих Нед“ — помисли Кейтлин.

— Милорд — каза тя. — Щом тръгвате на битка, моята мисия тук приключи. Моля ви за разрешение да се върна в Речен пад.

— Не ви го давам. — Ренли седна на походния стол.

Тя се вцепени.

— Надявах се да ви помогна за мира, милорд. Няма да ви помагам за война.

Ренли сви рамене.

— Смея да твърдя, че ще надделеем и без вашите двадесет и пет души, милейди. Нямам предвид да взимате участие в боя, само ще гледате.

— Аз бях при Шепнещия лес, милорд. Нагледах се достатъчно на клане. Дойдох тук като пратеничка…

— И като пратеничка ще се върнете — каза Ренли, — но по-поумняла, отколкото дойдохте. Държа да видите със собствените си очи каква е съдбата на бунтовниците, за да може синът ви да го чуе от собствените ви устни. Но ще ви пазим, не се безпокойте. — Обърна й гръб и се зае с разпределението на задачите. — Лорд Матис, вие ще водите центъра на главната битка. Брус, поемаш левия фланг. Десният е мой. Лорд Естермонт, вие ще командвате резерва.

— Няма да ви проваля, ваша милост — отговори лорд Естермонт.

— Кой ще води авангарда? — запита лорд Матис Роуан.

— Ваша милост — каза сир Джон Фосоуей. — Моля да ме удостоите с честта.

— Моли колкото искаш — заяви сир Гиард Зеления. — По право един от нас, седемте, трябва да нанесе първия удар.

— За да атакуваш стена от щитове, се иска доста повече от един красив плащ — обяви Рандил Тарли. — Аз водих авангарда на Мейс Тирел, когато ти все още беше сукалче на ненката на майка си, Гиард.

Други мъже също се надигнаха да изразят претенциите си и павилионът се изпълни с врява. „Рицари на лятото“ — помисли Кейтлин. Ренли вдигна ръка.

— Достатъчно, господа. Ако имах дузина авангарди, всички щяхте да получите по един, но най-великата слава по право се полага на най-великия рицар. Сир Лорас ще нанесе първия удар.

— На драго сърце, ваша милост. — Рицарят на цветята коленичи пред краля. — Дарете ми само благословията си и един рицар, който да язди до мен със знамето ви. Нека еленът и розата влязат в битка рамо до рамо.

Ренли се озърна.

— Бриен.

— Ваша милост? — Тя все още беше в синкавата си стоманена броня, макар да си беше свалила шлема. В претъпканата палатка беше горещо и потта беше сплъстила жълтеникавата й коса по широкото й добродушно лице. — Мястото ми е до вас. Аз съм заклетият ви щит.

— Един от седемте — напомни й кралят. — Не се безпокой, четирима от твоите съратници ще са с мен по време на битката.

Бриен падна на колене.

— Щом трябва да се отделя от ваша милост, дайте ми поне честта да ви облека бронята, преди да влезете в боя.

Кейтлин чу как някой се изкиска зад гърба й. „Тя го обича. Бедното същество. Играе си на негов скуайър само за да може да го докосне и не си дава сметка за каква глупачка я мислят.“

— Давам ти я. Сега ме оставете. Всички. Дори кралете трябва да отдъхнат преди битка.

— Милорд — каза Кейтлин, — в последното село, през което минахме на идване, имаше една малка септа. Щом не ми позволявате да си тръгна за Речен пад, разрешете ми поне да отида там, за да се помоля.

— Както желаете. Сир Робар, осигурете на лейди Старк безопасен ескорт до тази септа… но гледайте да се върне при нас до съмване.

— Вие също бихте могли да се помолите — добави Кейтлин.

— За победа?

— За разум.

Ренли се засмя.

— Лорас, остани и ми помогни да се помоля. Толкова отдавна беше, че почти съм забравил. Колкото до останалите, искам всички да са по местата си на зазоряване, снаряжени, въоръжени и на конете. Ще дадем на Станис такава зора, каквато няма скоро да забрави.

Мракът падаше, когато Кейтлин напусна павилиона. Сир Робар Ройс тръгна до нея. Познаваше го смътно — един от синовете на Джон Бронзовия, симпатичен, макар и грубоват малко, прочут турнирен войн. Ренли го беше дарил с плащ с цветовете на дъгата и доспехи от кървавочервена броня и го бе назначил за един от своите седмина лични рицари.

— Доста далече сте от Долината, сир — каза му тя.

— Както и вие от Зимен хребет, милейди.

— Аз знам какво ме доведе тук, но вие защо сте дошли? Това не е вашата битка, както не е и моя.

— След като признах Ренли за свой крал, то и битката стана моя.

— Ройс винаги са били знаменосци на дома Арин.

— Милорд баща ми дължи вярност на лейди Лиза, както и неговият наследник. Един втори син трябва да търси славата си, където може. — Сир Робар сви рамене. — На човек му омръзват турнирите.

Не можеше да е по-голям от двадесет и една години, помисли Кейтлин, на годините на своя крал… но нейният крал, нейният Роб бе по-разумен на своите петнадесет, отколкото едва ли щеше да е някога този младеж. Така поне се надяваше.

В малкия бивак на Кейтлин Шад режеше картофи в едно котле, Хол Молън хвърляше зарове с трима от мъжете си от Зимен хребет, а Лукас Блакууд седеше и точеше камата си.

— Лейди Старк — рече Лукас, като я видя — Молън разправя, че утре заран ще има битка.

— Казал ви е истината — отвърна тя. „И е развързал езика си освен това, както изглежда.“

— Ние бием ли се, или бягаме?

— Ние се молим, Лукас — отговори тя. — Молим се.

— Колкото по-дълго го караш да чака, толкова по-лошо за теб — предупреди я Сандор Клегейн.

Санса се мъчеше да бърза, но пръстите й се суетяха по копчета и възли. Езикът на Хрътката винаги беше груб, но този път нещо в погледа му я изпълни със смъртен страх. Дали Джофри беше научил за срещите й със сир Донтос? „Моля ви, богове, дано да не е“ — помисли тя, докато решеше косата си. Сир Донтос беше единствената й надежда. „Трябва да изглеждам хубава, Джоф обича да изглеждам хубава, той винаги ме е харесвал в тази рокля, с този цвят.“ Приглади плата по тялото си. Тъканта се впиваше плътно на гърдите.

Когато излязоха, Санса тръгна от лявата страна на Хрътката, по-далече от изгорялата част на лицето му.

— Кажете ми какво съм направила?

— Не ти. Царственото ти братче.

— Роб е предател. — Санса знаеше думите наизуст. — Каквото и да е направил, аз нямам участие в това. — „Боговете дано са добри, дано да не е Кралеубиеца.“ Ако Роб бе посегнал на Джайм Ланистър, това щеше да струва живота й. Тя си помисли за сир Илин — как ужасните му светли очи се взираха безмилостно от мършавото му пъпчиво лице.

Хрътката изсумтя.

— Добре са те обучили, птиченце.

Поведе я към долния двор, където около стрелбището се беше струпала тълпа мъже. Отдръпнаха се да им направят път. Тя чу кашлянето на лорд Джилс. Няколко безделничещи конярчета я огледаха нахално, но сир Хорас Редвин извърна очи, когато мина покрай него, а брат му Хобър се престори, че не я вижда. На земята береше душа една котка, мяукаше жално със забитата в ребрата й стрела от арбалет. Санса я заобиколи и усети, че й прилошава.