„Ако беше останал и подкрепил Нед, той може би все още щеше да е жив“ — помисли с горчивина Кат.

— Вашият съпруг ми допадаше много, милейди. Знам, че беше верен приятел на Робърт… но не беше склонен да изслуша човек и беше непреклонен. Вижте, искам да ви покажа нещо. — Бяха стигнали горната площадка на стълбището. Ренли отвори една дървена врата и излязоха на покрива.

Цитаделата на лорд Касуел не беше достатъчно висока, за да се нарече кула, но земята наоколо беше равна и Кейтлин можеше да види на левги разстояние във всички посоки. Накъдето и да погледнеше, виждаше огньове. Покриваха земята като паднали звезди и също като звездите бяха непреброими.

— Бройте ги, ако искате, милейди — каза тихо Ренли. — Ще броите чак до съмване. Чудно, колко ли огньове горят около Речен пад?

Кейтлин долови смътно музиката, лееща се от вратите на Голямата зала. Не посмя да брои звезди.

— Казаха ми, че синът ви прехвърлил Шийката с двадесет хиляди меча — продължи Ренли. — След като лордовете на Тризъбеца се присъединиха към него, навярно оглавява вече четиридесет хиляди.

„Не — помисли тя, — много по-малко; изгубихме хора в битките и други за жътвата.“

— Тук разполагам с два пъти повече — каза Ренли, — и това е само част от силата ми. Мейс Тирел остава в Планински рай с други десет хиляди, имам силен гарнизон в Бурен край, а скоро и дорнците ще се присъединят към мен с цялата си сила. А не забравяйте и моя брат Станис, който държи Драконов камък и командва владетелите на Тясното море.

— Изглежда, вие сте този, който забравя за Станис — отвърна Кат малко по-рязко, отколкото възнамеряваше.

— Претенцията му, имате предвид? — Ренли се засмя. — Позволете ми грубостта, милейди. От Станис би се получил един ужасен крал. Но няма да стане такъв. Хората зачитат Станис, дори се боят от него, но малцина го обичат.

— Все пак той е по-големият ви брат. Ако за някой от двама ви може да се твърди, че има права над Железния трон, то това е лорд Станис.

Ренли сви рамене.

— Кажете ми, какви права изобщо имаше брат ми Робърт над Железния трон? — Не дочака отговор. — О, имаше приказки за кръвни връзки между Баратеон и Таргариен, за разни бракове отпреди сто години, за втори синове и по-големи дъщери. Тези дивотии не интересуват никого освен майстерите. Робърт спечели трона с бойния си чук. — Посочи с широк замах неизброимите огньове, светещи от хоризонт до хоризонт. — Е, това е моята претенция, не по-слаба от тази на Робърт. Ако синът ви ме подкрепи, както баща му подкрепяше Робърт, ще се увери в щедростта ми. С радост ще го призная във всичките му земи, с всичките титли и достойнства. Може да властва в Зимен хребет колкото иска. Може дори да се нарича крал на Севера, ако иска, стига да прегъне коляно и да ми поднесе почитта си като на свой върховен суверен. „Крал“ е само дума, но васалството, верността, службата… тях трябва да получа.

— А ако не пожелае да ви ги поднесе, милорд?

— Решен съм да бъда крал, милейди, и не на раздробено кралство. По-ясно от това не мога да го кажа. Преди триста години един крал Старк е коленичил пред Егон Дракона, след като разбрал, че не може да се надява да му устои. Това се казва благоразумие. Вашият син също трябва да прояви разум. Присъедини ли се към мен, тази война я смятайте за приключила. Ние… — Ренли изведнъж млъкна и попита:

— Това пък какво е сега?

Стърженето на веригите предизвести вдигането на желязната решетка на портите. Долу конник с шлем с крилца подкара покрития си с пяна кон под железните шипове.

— Извикайте краля! — викна той.

Ренли притича до зъбера.

— Тук съм, сир.

— Ваша милост. — Конникът пришпори коня си по-близо. — Дойдох колкото може по-бързо. Ида от Бурен край. Обсадени сме, ваша милост, сир Кортни не им се дава още, но…

— Но… това е невъзможно. Трябваше да ме известят, че лорд Тивин е тръгнал от Харънхъл.

— Не са Ланистърите, сеньор. Лорд Станис е пред портите ви. Крал Станис, така се нарича сега.

Вятърът шибна дъжда в лицето на Джон, докато пришпорваше коня през придошлия поток. До него лорд-командирът Мормон придърпа качулката на плаща си и изруга скапаното време. Гарванът стоеше на рамото му с настръхнала перушина, прогизнал и сърдит като Стария мечок. Мокри листа заплющяха около тях като ято мъртви птици. „Гората на духовете — помисли Джон. — Гората на удавниците май ще е по-вярно.“

Надяваше се, че Сам се държи някъде назад в колоната. Не беше добър ездач дори при сухо време, а шестте дни непрекъснат дъжд бяха направили терена измамен, разкалян и мек, със скрити в подгизналата пръст камъни. Духнеше ли вятърът, биеше капките право в очите им. Валът някъде на юг сигурно беше протекъл, топящият се лед щеше да се смеси с топлия дъжд и да потече на вади и цели реки. Пип и Тоуд сигурно седяха сега край огъня в трапезарията, пиеха си греяното вино преди вечерята. Джон им завидя. Мокрите вълнени дрехи бяха полепнали по него, дращеха и го сърбеше, вратът и раменете го боляха ужасно от тежестта на ризницата и на меча, и му беше втръснало от солена треска, солено говеждо и кораво сирене.

Някъде напред треперливо изсвири рог, приглушен от воя на дъждовния вятър.

— Рогът на Бъкуел — каза Стария мечок. — Боговете са добри; Крастър още си е там. — Гарванът му плесна с големите си криле, изграчи „Зър-рно“ и отново се накокошини.

Джон често беше слушал черните братя да разправят истории за Крастър и неговата цитадела. Сега щеше да я види с очите си. След седемте празни села бяха започнали да се боят, че ще заварят и твърдината на Крастър мъртва и запусната като всичко друго, но ето, че това им беше спестено. „Може би Стария мечок най-после ще намери някакъв отговор — обнадежди се той. — Така или иначе, поне ще се отървем от дъжда.“

Торен Малък лес се кълнеше, че Крастър е приятел на Вала въпреки лошата слава.

— Той е почти побъркан, не го отричам — казал беше на Стария мечок, — но всеки ще се побърка, ако изкара целия си живот в прокълнатия лес. Все едно, той никога не е отказвал на щурмовак огъня си, нито си пада по Манс Райдър. Ще ни даде някой добър съвет.

„Той да ни даде поне топло ядене и да си изсуша дрехите, и на това ще съм доволен.“ Дивен рече, че Крастър бил родоубиец, лъжец, изнасилвач и страхливец, и намекна, че търгувал с роботърговци, както и с демони.

— И по-лошо — добавяше старият горянин и тракваше с дървените си зъби. — Да знаете, лошо вони, така си е.

— Джон — заповяда лорд Мормон, — върни се назад по колоната и предай вестта. И напомни на командирите, че не искам да си имаме неприятности около жените на Крастър. Мъжете да си опичат ума и да говорят с тези жени колкото може по-малко.

— Слушам, милорд.

Джон свърна коня си назад по пътя. За малко макар му стана приятно, че дъждът поне не биеше в лицето му. Всички, които подминаваше, все едно че плачеха. Колоната се беше проточила на половин миля през дърветата.

При обоза мина покрай Самуел Тарли, присвил се на седлото си под широката си провиснала шапка. Беше яхнал един товарен кон и водеше други два. Дъждът барабанеше по платнищата върху кафезите и гарваните в тях крякаха и пърхаха.

— Да не си им пуснал някоя лисица?

Сам вдигна глава и водата се стече от шапката му.

— О, здрасти, Джон. Не, просто не им харесва дъждът, също като на нас.

— Как я караш, Сам?

— Мокро. — Дебелото момче се усмихна измъчено. — Но още нищо не ме е убило.

— Добре. Цитаделата на Крастър е наблизо. Ако боговете са добри, ще ни пусне да се наспим край огъня му.

Сам го изгледа с подозрение.

— Ед Скръбния разправя, че тоя Крастър бил ужасен дивак. Женел се за дъщерите си и не зачитал никакви закони освен тези, които издавал сам. А пък Дивен каза на Грен, че в жилите му течала черна кръв. Майка му била дивачка, която спала с щурмовак, така че е копе… — Изведнъж осъзна какво се канеше да каже.

— Копеле — довърши със смях Джон. — Можеш да го кажеш спокойно, Сам. Тая дума съм я чувал цял живот. — И сръга с шпорите малкия си гарон. — Трябва да намеря сир Отин. И внимавай с жените на Крастър. — Сякаш Сам Тарли трябваше да го предупреждават по този въпрос. — Ще поговорим по-късно, като вдигнем стана.