Бриен Тартска я бяха настанили в другия край на високата маса. Не се беше облякла като дама, а си беше избрала изящно рицарско облекло — кадифен жакет на розови и лазурносини карета, панталони, ботуши и фино изработен сребърен колан, а новият й плащ с цветовете на дъгата се спускаше от раменете й. Но и най-изящното облекло не можеше да скрие грозотата й: грамадните й луничави ръце, широкото й плоско лице, щръкналите зъби. Без броня тялото й изглеждаше тромаво, с широки бедра и дебели прасци, с леко хлътнали мускулести рамене и невзрачен бюст. И от всеки жест си личеше, че Бриен го знае и го преживява тежко. Проговаряше само за отговор и рядко вдигаше очи от храната си.

А храна имаше в изобилие. Войната, изглежда, все още не беше засегнала прословутото плодородие на Планински рай. Докато певците пееха и акробатите се премятаха, се започна с киснати в гъсто вино круши и се продължи с малка пикантна риба, осолена и хрупкаво запечена, и с млади скопени петлета с пълнеж от лук и гъби. Имаше грамадни самуни кафяв хляб, купища ряпа, сладки коренчета и грах, огромни пушени телешки бутове, печени гъски и грамадни дървени подноси, огъващи се под тежестта на сърнешкото месо, задушено с бира и ечемик. За сладкото слугите на лорд Касуел поднесоха тави с плодови сладкиши, лебеди от сметана и захарни еднорози, лимонови кейкове с форма на рози, ароматни медени бисквити и сладки с мармалад от боровинки, ябълкови сладкиши и пити маслено сирене.

От основните ястия на Кейтлин й прилоша, но никак нямаше да е добре, ако проявеше слабост в момент, когато толкова много неща зависеха от силата й. Хапваше по малко и не спираше да наблюдава този човек, самообявил се за крал. Ренли седеше с младата си съпруга от лявата му страна и брат й от дясната. Ако се изключеше бялата ленена превръзка на челото му, сир Лорас изобщо не изглеждаше толкова зле, колкото след дневните му злополуки. Той наистина се оказа точно толкова чаровен, колкото Кейтлин подозираше. Когато не блеснеха унесено, очите му бяха игриви и умни, а косата — безгрижно кълбо от кафяви къдрици, на което би завидяла всяка девица. Сменил беше, разбира се, разкъсания си турнирен плащ с нов; със същата бляскава коприна на Гвардията на дъгата на Ренли, закопчан със златната роза на Планински рай.

От време на време крал Ренли подаваше на своята Марджери някоя отбрана хапка на върха на златния си кинжал или се навеждаше да я целуне с нежност по бузата, но шегите и задушевната беседа делеше най-вече със сир Лорас. Ясно се виждаше, че кралят се наслаждава и на храната, и на виното, но че не е нито лакомник, нито пияница. Смееше се често и добросърдечно и разговаряше любезно както със знатните благородници, така и с най-обикновените слугинчета.

Някои от гостите му не бяха толкова умерени. Пиеха твърде много и се хвалеха твърде гръмко според нея. Синовете на лорд Вилум Джосуа и Илиас спореха много разгорещено кой пръв ще се прехвърли през стените на Кралски чертог. Лорд Варнър подрусваше в скута си едно слугинче и го хапеше по гушката, а едната му ръка изследваше съдържанието на корсажа й. Гиард Зеления, който си беше въобразил, че е певец, задрънка фалшиво на лютня и им запя някакви свои „стихове“, римувани отчасти, за връзване на лъвски опашки на възли. Сир Марк Мълъндор донесе отнякъде черно-бял маймуняк и го хранеше със залъци от собственото си блюдо, през това време сир Тантън от червените ябълки на Фосоуей се качи на масата и се закле, че ще посече Сандор Клегейн в единичен двубой. Клетвата му сигурно щеше да се приеме по-сериозно, ако не беше топнал единия си крак в голямата купа със сос от печено, докато се кълнеше.

Върхът на глупостта настъпи, когато един дебел шут излезе и заподскача облечен в позлатена тенекия и с платнена лъвска глава, подгони едно джудже около масите и започна да го налага с надут мехур по главата. Накрая крал Ренли поиска да научи защо бие брат си.

— Как защо, ваша милост, аз съм Кралеубиеца — отвърна шутът.

— Това е Кралеубиеца, глупак на глупците — каза Ренли и цялата зала избухна в смях.

Лорд Роуан до нея не взе участие във веселбата.

— Всички са толкова млади — въздъхна той.

Истина беше. Рицарят на цветята едва ли беше навършил две годинки, когато Робърт бе посякъл принц Регар на Тризъбеца. Останалите изглеждаха още много по-млади. Бяха били бебета по времето на щурма на Кралски чертог и момчета, когато Бейлон Грейджой вдигна Железните острови на бунт. „Всички те още не са оцапали ръцете си в кръв — помисли Кейтлин, докато гледаше как лорд Брус подканяше сир Робар да помятат ножове. — За тях всичко това все още е само игра, един голям турнир, и единственото, което им се привижда, е възможността спечелят слава, чест и богата плячка. Момчета, омаяни от песни и разкази, и като всички момчета си въобразяват, че са безсмъртни.“

— Войната ще ги състари — отвърна Кейтлин, — както направи с нас. — Беше още момиче, когато Робърт, Нед и Джон Арин вдигнаха знамената си срещу Ерис Таргариен, и жена — когато битките свършиха. — Жалко за тях.

— Защо? — попита я лорд Роуан. — Погледнете ги. Те са млади и силни, изпълнени с живот и смях. И с похот, повече похот, отколкото могат да удържат. Помнете ми думата, тази нощ ще бъдат заченати много копелета. Защо ги жалите?

— Защото няма да продължи дълго — отвърна с тъга Кейтлин. — Защото са рицари на лятото, а зимата иде.

— Грешите, лейди Кейтлин. — Бриен я изгледа със сините си като бронята й очи. — За такива като нас зимата никога няма да дойде. И да умрем в битка, ще ни възпеят, а в песните лятото е вечно. В песните всички рицари са галантни, всички девици са красиви, а слънцето винаги блести.

„Зимата иде за всички нас — помисли Кейтлин. — За мен тя дойде, когато умря Нед. И за теб ще дойде, дете, и то много по-скоро, отколкото би ти се искало.“ Но не намери сърце да го изрече.

Спаси я кралят.

— Лейди Кейтлин — извика Ренли. — Изпитвам потребност от малко въздух. Ще се съгласите ли да се поразходите с мен?

Кейтлин веднага стана.

— За мен ще е висока чест.

Бриен също скочи.

— Ваша милост, дайте ми само миг да си облека доспехите. Не бива да излизате без охрана.

Крал Ренли се усмихна.

— Ако не съм в безопасност посред замъка на лорд Касуел, с цялата ми войска наоколо, един меч ще е без значение… дори вашият меч, Бриен. Седнете и пирувайте. Ако имам нужда от вас, ще ви повикам.

Думите му, изглежда, поразиха момичето по-силно и от най-жестокия удар този следобед.

— Както желаете, ваша милост. — Бриен седна и сведе очи. Ренли хвана Кейтлин под ръка и я изведе от залата край клюмналия страж, който се изправи толкова бързо, че за малко не изтърва копието си. Ренли само го потупа по рамото и прие провинението с шега.

— Насам, милейди. — Кралят я преведе през ниска врата и после по стръмното стълбище. Когато започнаха да се изкачват, каза: — Случайно сир Баристан Селми да е с вашия син в Речен пад?

— Не — отвърна озадачено тя. — Той не е ли вече при Джофри? Беше лорд-командир на Кралската гвардия.

Ренли поклати глава.

— Ланистърите му казали, че е твърде стар и дали плаща му на Хрътката. Казаха ми, че напуснал Кралски чертог с клетва да постъпи на служба при истинския крал. Плащът, който Бриен пожела днес, го пазех за Селми, надявайки се, че може да ми предложи меча си. Но след като не се появи в Планински рай, помислих, че е отишъл в Речен пад.

— Не съм го виждала.

— Беше стар, наистина, но все още добър мъж. Надявам се поне да не тръгне срещу мен. Ланистърите са големи глупци. — Изкачиха още няколко стъпала. — В нощта, когато Робърт умря, предложих на вашия съпруг сто меча и го подканих да вземе под властта си Джофри. Ако ме беше послушал, сега той щеше да е регентът и нямаше да се наложи да претендирам за трона.

— Нед ви е отказал. — Никой не й го беше казал.

— Беше се заклел да закриля децата на Робърт — каза Ренли. — На мен ми липсваше силата да действам сам, така че когато лорд Едард отхвърли предложението ми, не ми остана избор освен да избягам. Ако бях останал, сигурен съм, че кралицата щеше да се погрижи да не надживея много брат си.